Роден на 1 март 1969 г. в Лас Палмас, Испания

Всяка сутрин, когато се погледна в огледалото, аз приветствам Дарвин | Хавиер БАРДЕМ

Роден на 1 март 1969 година в Лас Палмас, Испания

(Javier Bardem, 2012)

Когато се видя на корицата на списание, разбирам, че тоя свят се е побъркал.

Не имам вяра в Бог, само че имам вяра в Ал Пачино. Ако в миналото звънне телефонът и ме попитат, не бих ли желал да играя с него, коства ми се, че просто ще се побъркам от благополучие.

Понякога се запитвам – за какво избрах тая неуместна специалност, а не отпътувах за Африка да избавям нечий живот. Н отговорът е доста елементарен – аз съм хипохондрик, а от хипохондриците излизат неприятни спасители.

Вярвам, че в миналото хората в действителност са били дребни маймунки. В последна сметка, всяка заран, когато се погледна в огледалото, аз поздравявам Дарвин. В такива моменти негова справедливост е изключително явна.

Нито една премия не може да те направи същински добър артист. „ Оскар ” е необходим единствено по тази причина, да накара феновете да отидат на кино.

Не карам кола, а на всички към мен това им се коства прекомерно извънредно. На всички, с изключение на на мен.

Не, аз не съм Брад Пит.

Истинската хубост е скрита в грозотата – ето това дублирам на себе си всеки ден.

Не съм поддръжник на разкоша. За мен черният хайвер това са две пържени яйца, картофи и шунка. В огромна паница.

Когато братя Коен ме поканиха да играя в „ Няма място за старите кучета “, аз им споделих: „ Вижте, аз не съм артистът, който ви би трябвало – не карам кола, съвсем не приказвам британски и мразя насилието във всичките му проявления. ” А те се засмяха и отвърнаха: „ Тъкмо по тази причина се обаждаме на теб. ”

Всички се подиграваха на прическата ми в „ Няма място за старите кучета “, а някои даже ме питаха по какъв начин не съм се уморил да я нося тая перука-похлупак. А това в действителност си беше моята коса.

Забелязах, че хората, които аз намирам за надарени – като Милош Форман, Алехандро Аменабар и Уди Алън – те работят на един принцип: не знам какво върша, не знам по какъв начин го върша, само че просто се пробвам да го върша – това е всичко.

В киното основното е историята. Така считат всички. А на мен ми се коства, че най-важно е по какъв начин ти разказваш тая история.

В някои моменти си задължен най-накрая да застанеш зад личното си мнение. Не бива цялостен живот да живееш по средата.

Започнах да играя ръгби, когато бях на 9 и продължих, до момента в който станах на 23. Оттогава играта доста се промени. По мое време ръгби играеха дребни тънки хора, които просто тичаха по полето с топка. Днес те летят като газели и всичко това повече наподобява на съревнование за машини. Но ръгбито стана по-интересно.

На 20 години всички съжаляваме за това, което сме правили на 14, на 33 съжаляваме за това, което сме правили на 25, а като приближим 50-те почваме да съжаляваме за всичко поред. Ето какво разбрах – майната им на всички тия съжаления!

Снимам се в киното, просто тъй като нищо друго не умея.

Някой беше споделил – разликата сред артиста и лудия е, че артистът разполага с двупосочен билет, а лудият – единствено с еднопосочен. И аз съм склонен с това.

Актьорите са като доматите на пазара, тъй като всеки има цена. И аз съм подобен домат. Но аз съм подобен домат, на който не му пука какъв брой коства.

Баща ми напусна фамилията ни, когато бях напълно дребен. Възпитаха ме майка ми и сестра ми. Така че, мога да кажа, че съм получил женско обучение.

Харесва ми, когато животът ми потвърждава, какъв брой маловажно е това, което върша.

Аз пея сносно – вероятно, тъй като имам дълга шия.

Искам да ме запомнят смеещ се.

Javier Bardem and Cameron Diaz in The Counselor directed by Ridley Scott, 2013