Да отричаш Холокоста: Делото Ървинг срещу Липщат
Ричард Дж. Еванс нееднократно се е виждал на екран в лицето на някой артист. Това се случва откакто през 2000 година става главният специалист в дело за клюка, заведено от писателя Дейвид Ървинг против американската академичка Дебора Липщат и издателя й Penguin Books. В книгата си „ Отричане на Холокоста: Нарастващото нахлуване против истината и паметта “, оповестена в Обединеното кралство през 1994 година, Липщат (сега професор в Университета Емори в САЩ) определя Ървинг за човек, който отхвърля, че Холокоста се е случил и по този метод фалшифицира историята. Той я съди за клюка като твърди, че написаното от нея е уязвило репутацията му на публицист за нацистка Германия и Втората международна война.
Твърденията й се отразяват и на приходите му, защото репутацията му е построена освен върху неговия лют и разбираем жанр на писане, само че и върху изказванието му, че е разкрил още неповторими източници и е по-точен и изчерпателен от другите историци. Защитата в делото обаче взема решение да потвърди, че изказванията на Липщат са в действителност правилни.
Тук се появява Ричард Еванс. Адвокатите го канят да прегледа писанията и речите на Ървинг, с цел да ревизира дали обвиняванията на Липщат са правилни. Заслужава да се означи, че Ричард има пълна свобода и не получава указания от отбраната, а такса, която му се заплаща е общоприетата за движимости лица.
В последна сметка Еванс открива, че Ървинг в действителност отхвърля Холокоста. Заедно с неговия екип от откриватели той открива голям брой операции и фалшификации на исторически източници в неговата работа, с думи, вмъкнати или представени от документи, в които те не участват, неверни преводи, неверни описания, неверни дати и доста други сходни.
Ако Ървинг е просто нехаен, тогава неговите в действителност неточности и цитати щяха да имат случаен резултат върху причините му – някои да ги удостоверяват, други да ги отхвърлят. Но резултатът им е всичко друго, само че не и инцидентен, което демонстрира, че грешките са умишлени, а не инцидентни.
Ървинг губи делото скоропостижно и му е подредено да заплати над 2 милиона английски лири за правосъдни разходи, което довежда до банкрута му. Резултатът от делото обаче не завършва обществения спор за Холокоста. То става известно по целия свят и за него се пишат няколко книги. Всичко това има мощен учебен резултат, защото всички материали за делото в пресата съдържат детайлности за фактическите аспекти на Холокоста, Аушвиц, газовите камери и ролята на Хитлер в унищожаването на евреите.
Интересът на медиите към случая не отслабва. Не след дълго Ридли Скот снима филм по него, възлагайки на драматурга Роналд Харууд да напише сюжет. Харууд преди малко бе спечелил Оскар за „ Пианистът “ и знае доста за нацисткия интервал, който отразява в редица пиеси и филми.
Но Скот очевидно не е удовлетворен от работата му, защото я предава на холивудския „ сценарен лекар “ Никълъс Майер (автор на прелестен къс разказ за Шерлок Холмс „ 7% разтвор “, в който Уотсън кара Холмс да бъде психоанализиран от Зигмунд Фройд, който като и огромния детектив по това време опитва с кокаин). Но даже публицист като Майер наподобява не съумява да преработи сюжета задоволително добре, че да се хареса на Скот и филмът по този начин и не е осъществен.
Проблемът е, че е много мъчно да отразиш драмите в правосъдната зала съответно на огромния екран. Делата са най-вече досадни в рискова степен като дългите интервали на остра досада се прекъсват единствено за малко от някой инцидентен миг на драма. Те са доста малко и доста нарядко в делото Ървинг против Липщат. Освен това няма самостоятелна, персонална история, на която да се закачи действието.
