Иронично и актуално
Рецензията е препубликувана от.
" Анет, епос за една героиня " от Анне Вебер
превод от немски Жанина Драгостинова, Black Flamingo Publishing, 2023
" Анет, епос за една героиня " е необикновена книга. Тя е пробна като изработка, тъй като заиграва с жанра на епоса, припомняйки една традиция, която сигурно читателите отнасят към предишното, освен това най-много далечното минало на Античността и Средновековието. В същото време нито е огромна по размер, нито връща изключително към митологията, нито се концентрира към някой прочут мъжки персонаж. Тъкмо в противен случай - книгата е 158 страници, героинята е жена, освен това изцяло елементарна, най-малко откъм генезис, а действието е концентрирано в ХХ век.
Е, става дума за войни, в това число Втората международна, само че тя е някак периферна, не четем доста за бойните дейности, за жертвите, а по-скоро - за подтекста, в който тя се поставя. Наблюдаваме и странна комбинация сред желанието героинята да се покаже като изключителна (тя е участничка в Съпротивата, избавя две еврейски деца, бори се за независимостта на Алжир) и непрекъснатото гледище, че тя е свръхобикновена, никой, анонимна, една от многото, такава, за която на процедура не се написа, да не приказваме за епос. И това не е инцидентно.
Анет, епос за една героиняС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Авторката Анне Вебер написа през днешния ден, в епохата след Фуко и Лиотар, когато е обикновено да се реконструира не огромната история, а да се залага на дребните истории, съсредоточени към маргинални тематики и хора. Да прибавим и още нещо антиепическо - зад героинята прозира действителен първообраз - Анет (известна още като Ан) Боманоар, френска неврофизиоложка, която в миналото е била член на Съпротивата. И не на последно място, имаме доста четивен епос, което също взривява традицията.
Разбира се, с повече фикция в този актуален епос могат въпреки всичко да бъдат уловени разпознаваеми митологични прототипи, само че постоянно белязани от преобръщането. Може би най-ясен е този на Антигона, доколкото и при Вебер героинята се изправя пред избора дълга или фамилията, идеята или морала.
Изборите на новата Антигона са служенето на другите, на обществото, на родината и пренебрегването на личните деца и персоналното благополучие, в контраст на античната героиня, която отстоява фамилното право. Вторият по-ясен първообраз е този на Одисей, доколкото тематиката за изгнаничеството, за връзката с непознатото и чужденците са основни и в този актуален епос. С тази разлика, че героинята се усеща изгнаничка и в родината си и в този смисъл е проблематизирана и самата тематика за завръщането.
Ако - както споделя Емануел Левинас - Одисей е модел на завръщащия се, Анет на процедура е лишена и от това, тъй като нейното свое е също белязано от непознатото. В същото време обаче това не я прави неудачница, таман в противен случай, тя в последна сметка е съумяла жена с хуманна специалност, която постоянно служи на другите.
И въпреки всичко, в случай че би трябвало да отговорим за какво Анне Вебер взема решение да заиграе с традицията на епичното, отговорът евентуално би бил, тъй като задачата ѝ е да изследва етиката на героизма на тези, за които традицията избира да мълчи. Като освен това влезе в мотивацията на този подвиг и подчертава върху случайностите и събитията, върху Съдбата и самото време и несъзнателността на доста избори. За всичко това способства и тонът на ревюто, който не е висок, освен това смесва съществено и комично, философско и ежедневно, а концепцията за поетичност е плод най-много на графичното разполагане на изреченията, което да прилича стихове.
Разбира се, Анне Вебер не е единствената, която се пробва да пренапише епическата традиция, отнасяйки я към жена героиня. Критиката нормално напомня носителката на " Пулицър " Гуендолин Брукс с нейната " Ани Алън " (1950), която употребява епичната форма, с цел да опише за героичното оцеляване на чернокожа жена в изискванията на расова дискриминация и беднотия. Но Вебер не е патетична.
Нейното ревю, както се загатна, е проблематизиращо, много двусмислено, иронично, тъй като задачата му е да улови инцидентното, баналното, рутината, да оголи фанатизма, без с това да подценява историята на една жена и нейната битка такава, каквато тя я схваща. Защото героинята ѝ се пробва да осмисли живота си, да бъде на висота, да постъпва морално в един свят на огромни обществени и политически катаклизми, в който посоките бързо се сменят и концепцията за справедливост е мощно разколебана. Целта обаче, и тук традицията на епичното оказва помощ, е героинята да дефинира личната си роля в този комплициран свят. Иначе казано, показва се историята на изковаването на персоналното съпротивляване, което е постепенно и потегля от съпротивата против личния боязън във всички негови измерения.
За българския четец от междинното и по-възрастното потомство, който е чел книги за партизани и младогвардейци, историята на Анет с нейната пристрастеност по комунизма би могла да наподобява и много отегчителна, в случай че не бяха дистанцията и иронията в разказването. На моменти повествованието стопира и се намесва гласът на разказвача, който ни оповестява, че евентуално и героинята би се разочаровала и би станала по-малко пламенна и фанатична, в случай че знаеше...
И следват отрезвяващи, с цел да не кажем компрометиращи обстоятелства, за кумирите на героинята, които косвено дават оценка и за участниците в събитията, в това число към патриархалните предубеждения, а и към алжирските събития. И по този начин някак косвено се чертае и дългият път на разочарованието, което няма по какъв начин да подмине и героинята.
И не на последно място, скъпи и значими са маркерите, които свързват описа с днешното. Когато героинята се оглежда и се пробва да се приобщи към партията, разказвачката ни оповестява, че районен съд не е нито личен компютър, нито политическа уместност. Такива маркери има доста в цялото изложение и те някак косвено вкарват актуалната оценка и вършат опита на Анне Вебер още по-актуален.
Амелия Личева: Фикцията и действителността през днешния ден са огледални
" Анет, епос за една героиня " от Анне Вебер
превод от немски Жанина Драгостинова, Black Flamingo Publishing, 2023
" Анет, епос за една героиня " е необикновена книга. Тя е пробна като изработка, тъй като заиграва с жанра на епоса, припомняйки една традиция, която сигурно читателите отнасят към предишното, освен това най-много далечното минало на Античността и Средновековието. В същото време нито е огромна по размер, нито връща изключително към митологията, нито се концентрира към някой прочут мъжки персонаж. Тъкмо в противен случай - книгата е 158 страници, героинята е жена, освен това изцяло елементарна, най-малко откъм генезис, а действието е концентрирано в ХХ век.
Е, става дума за войни, в това число Втората международна, само че тя е някак периферна, не четем доста за бойните дейности, за жертвите, а по-скоро - за подтекста, в който тя се поставя. Наблюдаваме и странна комбинация сред желанието героинята да се покаже като изключителна (тя е участничка в Съпротивата, избавя две еврейски деца, бори се за независимостта на Алжир) и непрекъснатото гледище, че тя е свръхобикновена, никой, анонимна, една от многото, такава, за която на процедура не се написа, да не приказваме за епос. И това не е инцидентно.
Авторката Анне Вебер написа през днешния ден, в епохата след Фуко и Лиотар, когато е обикновено да се реконструира не огромната история, а да се залага на дребните истории, съсредоточени към маргинални тематики и хора. Да прибавим и още нещо антиепическо - зад героинята прозира действителен първообраз - Анет (известна още като Ан) Боманоар, френска неврофизиоложка, която в миналото е била член на Съпротивата. И не на последно място, имаме доста четивен епос, което също взривява традицията.
Разбира се, с повече фикция в този актуален епос могат въпреки всичко да бъдат уловени разпознаваеми митологични прототипи, само че постоянно белязани от преобръщането. Може би най-ясен е този на Антигона, доколкото и при Вебер героинята се изправя пред избора дълга или фамилията, идеята или морала.
Изборите на новата Антигона са служенето на другите, на обществото, на родината и пренебрегването на личните деца и персоналното благополучие, в контраст на античната героиня, която отстоява фамилното право. Вторият по-ясен първообраз е този на Одисей, доколкото тематиката за изгнаничеството, за връзката с непознатото и чужденците са основни и в този актуален епос. С тази разлика, че героинята се усеща изгнаничка и в родината си и в този смисъл е проблематизирана и самата тематика за завръщането.
Ако - както споделя Емануел Левинас - Одисей е модел на завръщащия се, Анет на процедура е лишена и от това, тъй като нейното свое е също белязано от непознатото. В същото време обаче това не я прави неудачница, таман в противен случай, тя в последна сметка е съумяла жена с хуманна специалност, която постоянно служи на другите.
И въпреки всичко, в случай че би трябвало да отговорим за какво Анне Вебер взема решение да заиграе с традицията на епичното, отговорът евентуално би бил, тъй като задачата ѝ е да изследва етиката на героизма на тези, за които традицията избира да мълчи. Като освен това влезе в мотивацията на този подвиг и подчертава върху случайностите и събитията, върху Съдбата и самото време и несъзнателността на доста избори. За всичко това способства и тонът на ревюто, който не е висок, освен това смесва съществено и комично, философско и ежедневно, а концепцията за поетичност е плод най-много на графичното разполагане на изреченията, което да прилича стихове.
Разбира се, Анне Вебер не е единствената, която се пробва да пренапише епическата традиция, отнасяйки я към жена героиня. Критиката нормално напомня носителката на " Пулицър " Гуендолин Брукс с нейната " Ани Алън " (1950), която употребява епичната форма, с цел да опише за героичното оцеляване на чернокожа жена в изискванията на расова дискриминация и беднотия. Но Вебер не е патетична.
Нейното ревю, както се загатна, е проблематизиращо, много двусмислено, иронично, тъй като задачата му е да улови инцидентното, баналното, рутината, да оголи фанатизма, без с това да подценява историята на една жена и нейната битка такава, каквато тя я схваща. Защото героинята ѝ се пробва да осмисли живота си, да бъде на висота, да постъпва морално в един свят на огромни обществени и политически катаклизми, в който посоките бързо се сменят и концепцията за справедливост е мощно разколебана. Целта обаче, и тук традицията на епичното оказва помощ, е героинята да дефинира личната си роля в този комплициран свят. Иначе казано, показва се историята на изковаването на персоналното съпротивляване, което е постепенно и потегля от съпротивата против личния боязън във всички негови измерения.
За българския четец от междинното и по-възрастното потомство, който е чел книги за партизани и младогвардейци, историята на Анет с нейната пристрастеност по комунизма би могла да наподобява и много отегчителна, в случай че не бяха дистанцията и иронията в разказването. На моменти повествованието стопира и се намесва гласът на разказвача, който ни оповестява, че евентуално и героинята би се разочаровала и би станала по-малко пламенна и фанатична, в случай че знаеше...
И следват отрезвяващи, с цел да не кажем компрометиращи обстоятелства, за кумирите на героинята, които косвено дават оценка и за участниците в събитията, в това число към патриархалните предубеждения, а и към алжирските събития. И по този начин някак косвено се чертае и дългият път на разочарованието, което няма по какъв начин да подмине и героинята.
И не на последно място, скъпи и значими са маркерите, които свързват описа с днешното. Когато героинята се оглежда и се пробва да се приобщи към партията, разказвачката ни оповестява, че районен съд не е нито личен компютър, нито политическа уместност. Такива маркери има доста в цялото изложение и те някак косвено вкарват актуалната оценка и вършат опита на Анне Вебер още по-актуален.
Амелия Личева: Фикцията и действителността през днешния ден са огледални Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ