(Repin, self portrait, 1887) Роденият на 5 август 1844 г.

Човек без убеждения е пуст, без принципи има нищожна полезност ~ Иля РЕПИН

(Repin, self portrait, 1887)

Роденият на 5 август 1844 година Иля Репин е може би най-дискутираният и най-впечатляващият съветски художник. Творчеството му е оратория в багри, отдадена на съветския народ и съветската земя, едно завладяващо изкуство с документална меродавност за живота на съветския народ през 19-ти век. Името му е известно надалеч зад рамките на Русия, тъй като персонажите в неговите платна изумяват с разнообразието и точността, с които Репин ги изтръгва от живота.

Картините му са въплъщение на съветския протест, дързост и независимост. За него известният художник Владимир Милашевский споделя: „ За всеки съветски човек - Христос, Толстой и Репин са безспорни митове, сложени един до друг… “

Изключително впечатлен от мирогледа и философията на Толстой, Репин рисува 12 негови портрета. Но най-впечтляващата от картините му несъмнено е „ Иван Грозни и неговия наследник Иван на 16 ноември 1581 година “, по-популярна със заглавито „ Иван Грозни убива сина си “.

(Ivan the Terrible and His Son Ivan on November 16th, 1581)

Тази картина с изключение на, че е една от най-въздействащите картини в цялата история на изкуството, има доста печална орис. Платното е на историческа тема от историята на Русия и изобразява сцената, когато първият съветски цар Иван Грозни в изблик на яд е нанася гибелен удар с скиптър на своя наследник Иван Иванович. Реализмът на картината е трогателен, представяйки бащината тъга и разкайване от една страна, и от друга - смирението на умиращата рожба.

Произведението не се харесва на император Александър III и е първата картина в Русия, неразрешена от цензурата. През 1913 година фанатичният иконописец Балашов я срязва с нож, тъй че се постанова Репин да я възвръща. Главното в тази работа са очите на царя, в които болката, ужасът, отчаянието и разкаянието минават в безумство.

Най-страшните „ третяковски “ митове се описват точно за тази картина. Когато била сложена в Третяковската изложба, почнали да стават странни неща. Казват, че мнозина от разглеждащите я виждали на пода в галерията същинска кръв.

Едни от посетителите наблюдавайки творбата плачели, дтруги припадали, а трети губели схващане. Но на 16 януари 1913 година станало нещо, отвън предстоящите реакции. Младият иконописец Абрам Балашов доближил един юноша и го порязал с ножа си. Балашов бил отведен в психиатрията, където след известно време умрял.

Художникът Месоядов, който послужил за облика на царя, в гнева си едвам не умъртвил дребния си наследник. А Всеволод Гаршин, който Репин изобразил на картината като сина на Иван Грозни, изгубил разсъдъка си и се самоубил, хвърляйки се от високо.

И до наши дни платното буни духовете - през октомври 2013 година поредна група фанатици излиза с публично искане картината още веднъж да бъде неразрешена, защото „ оскърбява възприятията на съветските хора “.

Но философията на Репин е недвусмислена, а посланието му ясно:
Нашата задача е наличието. Лицето, душата на човек, драмата на живота, усещанията от природата, нейният живот и смисъл, духът на историята - ето това са нашите тематики. Нашите бои са оръдието, те би трябвало да показват нашите мисли, нашият усет са не изящните петна, той би трябвало да показва въодушевление на картината, нейната душа, той би трябвало да откри и хване всеки фен, като акомпанимент в музиката.

За да сътвори художника нещо положително, би трябвало да гледа единствено великото.