Рене Карабаш: Да не изоставям себе си
Рене Карабаш/Ирена Иванова е събитие на нашето време – създател, който не се побира в една еднаквост. Тя е стихотворец, публицист, сценарист и драматург – по едно и също време и с идентична мощ и гений във всяка от тези функции. В края на февруари романът ù „ Остайница “ (She Who Remains) бе номиниран за Международeн „ Букър “ – най-престижната премия за преводна художествена литература в света. Освен че е най-превежданият български разказ, „ Остайница “ влезе и в читателския клуб Service95 Book Club на Дуа Липа – авторитетна платформа за модерна литература от целия свят. Дуа Липа е с албански корени, а романът на Карабаш споделя за бурнешите – върлите албански девици, които по силата на античния канун се отхвърлят от женската си еднаквост и заживяват като мъже.Рене написа и за екран – тя е сценарист на сериала „ Те, вълните “ за Българска национална телевизия, отличен от Полската национална телевизия за истинска концепция. Предстои да забележим филмовата акомодация и на „ Остайница “ под постановка на Костадин Бонев. Междувременно в креативния ѝ свят се отварят нови страници – стихосбирката „ Някой ме вика по име “, театрални проекти и турнета, които потвърждават, че една българска история може да тръгне по света и да се върне назад при нас – по-силна и по-свободна.
От всички твои сполучливи „ функции “ – стихотворец, публицист, сценарист, драматург – коя от тях ти дава най-голяма независимост и коя те дисциплинира най-вече? Най-много независимост намирам в поезията, която диря и виждам във всичко, с което се захвана, без значение дали върша театър, пиша книга или сюжет. В този смисъл намирам независимост във всичко, което върша. Някои от формите обаче изискват повече дисциплинираност и това са: писането на сюжет и на разказ. При тях форматът е по-обемен и това изисква график и непрекъсната напоителна работа, с цел да потънеш в света на героите си дотолкоз, че те да станат по-живи от теб самия. Двата процеса обаче са разнообразни, при писането за кино или спектакъл работиш с други хора и там е допустимо да се появят изобретателни и личностно-характерни конфликти, което е обикновено. В такива моменти писателят обаче би трябвало да знае по кое време е добре да отстоява концепциите и драматургичните си решения и по кое време е добре да отстъпи, за положителното на творбата. Това не значи, че при писането на разказ, което е уединен развой, в който участваш единствено ти и белият лист, няма конфликти. И този развой си има своите подводни камъни. Там мозъкът и сърцето са в непрекъсната битка за всяка дума и е доста значимо да запазиш салдото сред тях.
Имаш няколко международни награди за основна женска роля – „ Сребърен леопард “ от Локарно, „ Сърцето на Сараево “ от Сараево, „ Алуминиев кон “ от Стокхолм, „ Златна роза “ от Варна за кино лентата „ Безбог “ (реж. Ралица Петрова) – артистът в теб оказва помощ ли на писателя, или от време на време му пречи? Ще го кажа по този начин – и артистът, и режисьорът, и сценаристът в мен оказват помощ на писането ми. Аз съм публицист, който вижда всичко в картини, преди да го напише. Всичко в главата ми се случва като на филм и моята задача е да опиша на читателя по най-точния метод какво виждам. Именно поради това и хората постоянно споделят с мен, че когато ме четат, все едно гледат филм. Друг е въпросът дали актрисата в мен оказва помощ на персоналния ми живот. Със сигурност не. Драматургията е редно да остане на листа и да не се придвижва в живота. Ние избираме по какъв начин ще канализираме филмите в главата си – по конструктивен или деструктивен метод. 
„ Остайница “ има награди, номинации и мощен интернационален път – какво ти беше най-трудно да „ пуснеш “, с цел да тръгне книгата към други езици и култури? Не се е налагало да пущам нищо, защото сега, в който написах книгата, аз я освободих от себе си и я оставих да поеме по своя път. То е като да имаш дете, което е станало на 18 и го пускаш да обикаля света. Романът ми постоянно си е проправял пътищата, дръзвам да настоявам, с лекост. И считам, че една от аргументите за това е истината и страстта, които съм вградила в него, а истината рано или късно става ясно и не остава незабелязана. Разбира се, зад тила си имам доста хора, без които всички тези хубави неща нямаше да ми се случат, и това са всички мои преводачи, издатели, агентката ми Гергана Панчева от Литературна организация София и, несъмнено, – читателите ми.Литературата, колкото и самотно занятие да бъде, е една екосистема, която не би съществувала, в случай че премахнем даже един от тези детайли. И тук ще загатна номинацията на „ Остайница “ за Международен „ Букър “. Това нямаше да се случи без блестящата работа на моята преводачка Изидора Анжел, без британските ми издатели от Peirene Press и американското ми издателство Sandorf Passage, нито без напъните и труда на агентката ми Гергана Панчева. И несъмнено – моето българско издателство „ Жанет 45 “, които издадоха първо книгата ми на български. Благодарна съм за всички хора, които имам към себе си и които с такава обич обгрижват книгите ми и ги вършат вероятни за целия свят.
От всички твои сполучливи „ функции “ – стихотворец, публицист, сценарист, драматург – коя от тях ти дава най-голяма независимост и коя те дисциплинира най-вече? Най-много независимост намирам в поезията, която диря и виждам във всичко, с което се захвана, без значение дали върша театър, пиша книга или сюжет. В този смисъл намирам независимост във всичко, което върша. Някои от формите обаче изискват повече дисциплинираност и това са: писането на сюжет и на разказ. При тях форматът е по-обемен и това изисква график и непрекъсната напоителна работа, с цел да потънеш в света на героите си дотолкоз, че те да станат по-живи от теб самия. Двата процеса обаче са разнообразни, при писането за кино или спектакъл работиш с други хора и там е допустимо да се появят изобретателни и личностно-характерни конфликти, което е обикновено. В такива моменти писателят обаче би трябвало да знае по кое време е добре да отстоява концепциите и драматургичните си решения и по кое време е добре да отстъпи, за положителното на творбата. Това не значи, че при писането на разказ, което е уединен развой, в който участваш единствено ти и белият лист, няма конфликти. И този развой си има своите подводни камъни. Там мозъкът и сърцето са в непрекъсната битка за всяка дума и е доста значимо да запазиш салдото сред тях.
Имаш няколко международни награди за основна женска роля – „ Сребърен леопард “ от Локарно, „ Сърцето на Сараево “ от Сараево, „ Алуминиев кон “ от Стокхолм, „ Златна роза “ от Варна за кино лентата „ Безбог “ (реж. Ралица Петрова) – артистът в теб оказва помощ ли на писателя, или от време на време му пречи? Ще го кажа по този начин – и артистът, и режисьорът, и сценаристът в мен оказват помощ на писането ми. Аз съм публицист, който вижда всичко в картини, преди да го напише. Всичко в главата ми се случва като на филм и моята задача е да опиша на читателя по най-точния метод какво виждам. Именно поради това и хората постоянно споделят с мен, че когато ме четат, все едно гледат филм. Друг е въпросът дали актрисата в мен оказва помощ на персоналния ми живот. Със сигурност не. Драматургията е редно да остане на листа и да не се придвижва в живота. Ние избираме по какъв начин ще канализираме филмите в главата си – по конструктивен или деструктивен метод. „ Остайница “ има награди, номинации и мощен интернационален път – какво ти беше най-трудно да „ пуснеш “, с цел да тръгне книгата към други езици и култури? Не се е налагало да пущам нищо, защото сега, в който написах книгата, аз я освободих от себе си и я оставих да поеме по своя път. То е като да имаш дете, което е станало на 18 и го пускаш да обикаля света. Романът ми постоянно си е проправял пътищата, дръзвам да настоявам, с лекост. И считам, че една от аргументите за това е истината и страстта, които съм вградила в него, а истината рано или късно става ясно и не остава незабелязана. Разбира се, зад тила си имам доста хора, без които всички тези хубави неща нямаше да ми се случат, и това са всички мои преводачи, издатели, агентката ми Гергана Панчева от Литературна организация София и, несъмнено, – читателите ми.Литературата, колкото и самотно занятие да бъде, е една екосистема, която не би съществувала, в случай че премахнем даже един от тези детайли. И тук ще загатна номинацията на „ Остайница “ за Международен „ Букър “. Това нямаше да се случи без блестящата работа на моята преводачка Изидора Анжел, без британските ми издатели от Peirene Press и американското ми издателство Sandorf Passage, нито без напъните и труда на агентката ми Гергана Панчева. И несъмнено – моето българско издателство „ Жанет 45 “, които издадоха първо книгата ми на български. Благодарна съм за всички хора, които имам към себе си и които с такава обич обгрижват книгите ми и ги вършат вероятни за целия свят. Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ