Добрите обноски не правят децата просто по-учтиви. Те ги превръщат

Добрите маниери не вършат децата просто по-учтиви. Те ги трансформират в хора, с които светът желае да поддържа връзка. Възпитанието основава благоприятни условия, построява убеденост, образува темперамент. И до момента в който модата и трендовете се трансформират, положителните маниери остават здравият мост сред личността и заявяването на уменията ѝ в общественото пространство.Добрите маниери не са суровост. Не са остарели, скучни правила. Те са оня тънък метод да показваш почитание, внимание и отношение към хората към себе си. И когато едно дете има тези качества, постоянно се вижда. Те са и положително усещане, и комплимент за майката. И не, не става дума детето да е „ съвършено “, а да е решително в дейностите си, умерено в държанието си и учтиво в връзката. И дано бъдем почтени – в актуалния свят това въобще не е елементарно. Родителите са изправени пред голямо предизвикателство – да възпитават деца в свят на цифров звук, непрекъснати тласъци и все по-размити граници в общуването. Именно по тази причина през днешния ден положителните маниери имат още по-голяма стойност. Важно е да научиш едно дете да поздравява с усмивка. Да слуша, без да прекъсва, когато някой приказва. Да благодари. Да почита персоналното пространство. Да бъде деликатно към хората към себе си.Всичко това са (без)ценни дарове, които даваме всеки ден, през цялата година. Правим го с образеца ни на родители – в атмосферата вкъщи, в тона, с който избираме да приказваме, с връзките, които построяваме с околните. Децата не запомнят императивните думи на родителите си, а тяхното държание, техния модел, тяхното самообладание, до момента в който ги построяват като персони. Така детето се учи на почитание – към себе си, към родителя и към другите. Това е първият език на връзките вкъщи и основата на всяка бъдеща връзка отвън него.Някъде съществува схващането, че етикетът и положителните маниери лимитират децата. Това е доста надалеч от истината. Дете, което умее да поддържа връзка умерено, да се показва решително и да се държи естествено в друга среда, се усеща несъмнено на всички места. То по-лесно основава другарства, приспособява се по-бързо и построява обществена просветеност още от ранна възраст. Добрите маниери отварят на детето „ високите врати “, тъй като възпитанието, поднесено с обич, остава най-фината форма на грациозност. Истинската убеденост постоянно върви ръка за ръка с положителното образование.
И тук идва въпросът – еднообразно ли възпитаваме девойките и момчетата? Истината е, че възпитанието има своите нюанси. Ето няколко насоки.

Принцеса, уверена персона – или и двете? Има нещо естествено красиво в това едно момиче да бъде принцесата на мама и тате. Това е деликатност, непосредственост, любов. Но същинската грижа не е единствено да я обичаме мощно, а да я подготвим да обича себе си решително.Любовта не е свръхзащита, тъй като прекомерното улеснение на всяка обстановка от време на време лишава детето от най-ценния опит – да се оправя. Малките провокации построяват огромната вътрешна резистентност. Но и не всяко „ можеш всичко “ построява убеденост – тя не идва от това да премахнем всички граници, а от това детето да ги схваща и да се движи умерено в тях. Истинската мощ се учи, не се подарява.Самостоятелността е форма на обич – когато едно дете има пространство да опита, да сгреши и да опита още веднъж, то не се отдалечава от родителя, то израства в себе си. И тъкмо това го прави устойчиво в бъдеще. Грижата не е правене на нещата вместо дребната принцеса – от време на време най-голямата поддръжка е да не създадем нещо вместо детето, което то към този момент може да направи единствено. Това е тънък миг, само че основен за бъдещата му самостоятелност. 
„ Принцесата “ би трябвало да се научи да стои на лична ос – обичана, ценена и подкрепена. Но и способна да се оправя сама, да взима решения и да носи отговорност за тях. Защото един ден тя няма да бъде единствено нечия принцеса, а личната си „ кралица “.