Разказ от първо лице за преживения ужас по време на

Разказ от първо лице за преживения смут по време на Ленинградската обсада. Елена Михайловна Петрова е очевидец на едно от най-ужасяващите събития на Втората светповна война - Ленинградската обсада. Тя е щерка на Михаил Максимов - текстописецът на песента „ Синий платочек ", която остава в историята като един от знаците на Великата отечествена война

Една брошура топли 9-годишната тогава Елена в бомбоубежищата под Ермитажа цяла зима. В ръцете й е попаднала по по този начин наречения „ Път на живота ", минаващ през замръзналото Ладожко езеро по време на Ленинградската обсада, почнала през септември 1941 година 872 дни свирепост, които 86 годишната Елена в никакъв случай няма да не помни.

„ Един прелестен безоблачен ден, 22 юни 41-ва година. Ние към този момент завършихме втори клас и с майка ми и една моя другарка се разбрахме, че ще отидем в Петербург. Знаехме какво ни чака – една разходка, прелестна, фонтани. И внезапно гледаме една навалица, стои до радио репродуктор, всички са разчувствани, кой плаче, кой към този момент бяга –Молотов афишира война. Всички ние хукнахме на гарата на трен, влакът препълнен. Баща ми пристигна и аз … отивам при татко ми и споделям: „ Баща ми, не се безпокой! ". И той ме погледна и сподели: „ Не, войната ще бъде доста страшна! ", спомня си Елена.

Първите влакове с евакуирани хора потеглят от Ленинград на 26 юни, седмица след началото на Великата отечествена война. Четири дни по-късно родителите на Елена вземат решение да я изпратят при нейната вуйна. Придружават я баба й и братовчед й.

„ Много бързо видяхме немски разузнавачи над Малая Виша. Те започнаха там на огромна височина и доста противен тон издаваха си припомням. Много противен тон издаваха, постепенно, " жжжжжж ". Веднага моите родители разбрали какво- що и ни връщат назад в Ленинград”, споделя Елена.

На 22 септември 1941г. Хитлер декларира, че Ленинград би трябвало да бъде премахнат от лицето на земята. Градът е под цялостна блокада. По това време бащата на Елена е помощник-командир на артилерийски батальон.

„ Той идва един ден и споделя: " Събирайте багажа, всичко належащо: одеяла, възглавници, облекла, даже чаши, чинии, малко несъмнено – вие ще живеете в бомбоубежище под Ермитаж ". Разбира се, не зная по какъв начин попаднах под Ермитаж, само че до тогава не бях ходела аз там”, спомня си Елена.

Скривалището за отбрана от бомби, в което е настанена Елена съставлява дълъг кулоар с ниши, побиращи по 3-4 индивида. Вместо кревати има дървени нарове, няма завивки. Дневната дажба храна, която получават в бомбоукритието е единствено коричка самун. Елена си спомня по какъв начин хората са толкоз гладни, че крадат едни от други коричките.

„ Започна войната, на 8 септември към този момент стартира, на 10 септември немци бомбят Бадаевски хранилища. В Бадаевски хранилища нямаше там ресурс от храна, обаче въпреки всичко 3000 тона изгоряха брашно, 2000 тона изгоря захар. Това доста добре си припомням, когато горяха, ние бяхме още у дома тогава и като излизаме вечер си припомням и гледаме небето е алено и в черен пушек. И от този момент към този момент, когато започнаха да дават по купони, ноември към този момент беше 125 грама на деца, 620гр, на служащи – значи такова малко късче самун.”, споделя Елена.

По Коледа, малко преди края на блокадата Елена и фамилията й се прибират в своя дом. Това става откакто пада бомба и водопроводът е на път да залее цялото бомбоубежище.

„ Излизаме на Дворцовой площад и чакаме какво чакаме. И тук една мистерия остана за мен, в целия ми живот. Когато към този момент изядени всички кучета, всички котки, всички гълъби, всичко изядено, коне, майка ми, като видение, като фантом се появява с шейна, кон и един мъж космат, който води този кон. Натоварваме всичкия ни багаж и се прибираме вкъщи. Не знам от кое място откри този кон, той не беше военен”, спомян си старата жена.

Зимите вкъщи до края на войната са доста тежки. Една новина, която носи бащата на Елена я раздрусва и остава за нея най-ужасния спомен за това време на жестокост и безсърдечност.

„ Веднъж татко ми, когато пристигна, имах преди войната една съученичка, еврейка –Фрида, и аз в никакъв случай няма да не помни. Веднъж се прибира и ходил да ревизира какво прави Фрида, знаел, че тя не е евакуирана – отива връща се и споделя на майка ми: „ Фрида са я изяли. „ Аз не можах да схвана какво това значи, тъй като от време на време тя идваше у нас и внезапно баща споделя: „ Фрида са я изяли ". Аз в никакъв случай тогава не съм чела приказки за човекоядци, аз не знаех, че хората могат да се изяждат и тогава попитах какво значи и започнаха да ми изясняват.

След края на блокадата, на 2 март 1942 година, фамилията идва във Волхов, след което се открива в Череповец. Историята помни бащата на Елена, с текстът на песента, станала знак на Великата отечествена война.

„ Той беше редактор, беше боен сътрудник във вестник " Решаващ пердах ". Когато ние заминахме, тогава идва Клавдия Шульженко, която беше доста известна певица. преди войната още с мъжа си и с отбор и още преди войната знаеше тази ария „ Синий платочек ", която написа още 40 година един стихотворец и драматург Яков Галецкий. Нямаше никакво отношение към войната и тя изпя тази ария на фронта, обаче почувствала, че текстът не е доста подобаващ за военна конюнктура и би трябвало нещо да се промени в този текст. Баща ми, тогава на него му упълномощили да напише отзвук за концерта. Той също усетил, че нещо не подхожда за бойци, за командири, в тази тежка обстановка. И отива в стаята, с която спеше с един публицист и цяла нощ се мъчи и написа нов текст. Сутринта споделя погледни написах нов текст и дава сутринта на Журженка”, разкрива Елена.

В сърцето на Елена Петрова има кървави мемоари, само че не и ненавист. Четейки стиховете на татко си тя мечтае единствено за мирни старини.