Рамзан Кадиров се представя като един от най-благодарните хора на

Първата Руско-чеченска война за независимост е повторение на всичко случващо се в Украйна

Рамзан Кадиров се показва като един от най-благодарните хора на Владимир Путин. Често самият той ще уточни, че в миналото е бил спасяван и страната му съществува точно с помощта на съветския президент. Не е ясно какво тъкмо избавление има, откакто редица хора в Чечня не престават да считат точно Кадиров за най-големия проблем на страната. Истината е, че страни като Чечня и Беларус демонстрират съвършената дипломация – т.е. нулева – наследявайки тогавашните практики на Съюз на съветските социалистически републики.

Чечня има доста тресчици за дялане, социална загадка е, че действителната съветска мафия е на практика чеченска. След разпада на източния блок стартира да се приказва за самостоятелност, само че се оказа, че до момента в който свободата може да се предложи на обособени страни, Чечня не се намира толкоз покрай полъха на демокрацията.

Това беше потвърдено с първия спор за интервала от 1994 до 1996 година Тогава Русия употребява положителните остарели практики, с цел да обагри земята в кръв, акцентирайки, че това е един от най-старите спорове сред християни и мюсюлмани. След близо две години в една съвършена партизанска война, чеченците излязоха спечелили и можеха да се назовават самостоятелна република, най-малко за известно време.

Страната се намира по северния фланг на Кавказ – голямата планина с над 1200 километра дължина се разпъва от изток на запад през Каспийско море чак до Черно море и основава естествената граница сред Европа и Азия. Това разстояние се дели от Грузия на юг, Русия на Север и Дагестан и Угешетия на изток и запад. Популациите в огромна степен са етнически чеченци и руснаци. Исляма се счита за публична вяра, само че паралелно с него постоянно ще открием и православието. Както нормално се случва, в това число и в миналото с Кавказко-българското кралство е, че Русия не може да одобри историята на някои от най-старите племена – в това число и Нокчия.

Ако обърнем внимание на историята на Русия през днешния ден, то най-вероятно би трябвало да изучим всички военни експанзии и набези над страни, които не просто би трябвало да бъдат унищожени, а изцяло заличени. Атаката на Русия през 1994 година даже не може да се счита за нещо ново. Историята припомня, че още Петър Велики през 1722 година стартира военни дейности през Кавказ. Около 6 десетилетия по-късно и самите чеченци ще се опитат да се откъснат от съветската злина, когато силите на Катерина Велика ще минат, с цел да припомнят, че няма връщане обратно. През 1870 година Чечня е анексирана, освен това след години в кръвопролития. Сблъсъкът на мюсюлмани и християни не е съответен, това е чистата ненавист сред чеченци и руснаци.

През 1944 година Съветското държавно управление ще премине всички граници и ще стартира да основава нови републики, включвайки територията на Чечня с Ингушетия. Двете страни и жителите там освен не са съгласни, само че даже отхвърлят, само че когато Сталин съобщи, че са били съдружници на нацистите, въпреки и да не са, решението е взето. За историята ще допълним, че чеченци и ингуши – десетки хиляди от тях – се записват в алената войска за битка против германците, а не противоположното. За следващ път се изселват мюсюлмани от своите законни територии в Централна Азия и с това завършва безусловно всичко.

Операция Лентил стартира на 23 февруари и повече от половин милион чеченци ще изоставен страната, дружно с още 90 хиляди ингуши. Изпратени са на повече от 3200 километра от вкъщи. Мнозина умират по пътя поради влошените условия, а самите влакови композиции стопират за изхвърляне на труповете в снеговете – нищо повече от това. Точно това се случва и в Киев, когато се твърди, че са изведени мюсюлмани и татари, само че историята и корените им показват, че това са българи, които в миналото са били прогонени.

От изпратените в заточение за 13 години, руснаците ще настояват, че жертвите са към 1/3. Чеченците настояват, че повече от половината умират от заболявания, апетит, излагане на мраз и епидемии. Надеждата и светлината на тунела се появяват през 1957 година със гибелта на Йосиф Сталин. Най-накрая и оживелите могат да се завърнат назад вкъщи. Ще бъдат нужни още 60 години, с цел да може европейския парламент публично да разгласи депортацията като тип геноцид.

Очевидно е, че Чечня в никакъв случай не е имала шанса да се откъсне от руското въздействие, прочее малко са страните, които могат да се отделят от въздействието. С рухването на Съюз на съветските социалистически републики през 1991 година идва времето за повече вяра. Ребрандираната Руска федерация има опция да показва напредналост и развиване, малко повече независимост и удостояване на правата.

Борис Елцин не е на същото мнение, само че най-малко стартира да преглежда страни като Украйна, Грузия, Беларус, Молдова, Литва, Естония, Латвия, Казахстан, Кюргистан, Таджикистан, Тюркменистан, Узбекистан, Азарбейджан и Армения, които едни след други ще стартират да желаят своята самостоятелност. Вместо да се даде свободата и Елцин да се трансформира в лицето на XX век, което разрешава на Европа, а и света, да тръгнат самоуверено напред в едно ново и по-светло бъдеще, някогашният президент се тормози, че и други може да изискат тъкмо това.

Чечня прави тъкмо това и откакто на 6 септември започва своя боен прелом, употребявайки услугите на руския военачалник на Военновъздушни сили Джохар Дудаев. С негова помощ жителите най-сетне съумяват да смъкват порочното държавно управление и стартират да желаят своята самостоятелност, базирайки се на организирането на почтени избори.

В отговор на толкоз изненадващия ход, Елцин бързо афишира резултатите за невалидни, афишира военно състояние и изпраща военни сили, които да завладяват Грозни. Единственият проблем е, че чеченците не са вчерашни и откакто имат военачалник, който да провежда отбраната на града, съветските сили могат единствено да се приберат вкъщи.

През март 1992 година Елцин показва нов контракт, в който се показват всички 20 етнически републики, които могат да се включат в нов съюз. 18 от тях го подписват, само че Чечня отхвърля, базирайки се на своята самостоятелност, създавайки собствен нов байрак и народен химн. Очевидно е, че тази страна няма никакво желание да се съобщи толкоз елементарно.

За страдание има една сфера, в която никой не е бил квалифициран за противопоставяне – шпионските игри. За интервала сред 1991-1994 година Чечня стартира да се раздира вътрешно и напрежението доближава равнищата на неофициална революция. Сраженията се водят сред чеченци и етнически руснаци, както и сред фенове на Дудаев и негови съперници. След два несполучливи опита за събаряне на държавното управление, Дудаев разпуска Народното събрание и се афишира за деспот.

Осъзнавайки, че няма да се оправи, неговата загадка задача е да реструктурира Народното събрание, с цел да може най-сетне да реши и проблемите с руснаците. Преди обаче да договаря с Москва, Елцин към този момент е задвижил своята военна система. Опозицията е заредена с съвременно за времето си оръжие, изпратени са бойци и средства. Елцин изпраща и съветски самолети без отличителни знаци за бомбардировката на Грозни.

С помощта на професионална войска, съперниците два пъти атакуват града и два пъти са отблъснати. Това е пирова победа за Дудаев. Приятна изненада за феновете е, че чеченската национална армия съумява да залови няколко дузини съветски бойци, партизани и сътрудници. За наказване същите би трябвало да минат на церемониал през основната улица, с цел да бъдат показани.

С отворената съпротива и хвърлена ръкавици, Елцин слага нов ултиматум в края на ноември, нареждайки всички враждуващи фракции да се разоръжат и незабавно да се предадат. Дудаев отхвърля и с това Русия стартира тежката бомбардировка над Грозни и разнообразни военни цели. На 6 декември Дудаев и съветския боен министър Павел Гранчев афишират, че военните действия ще бъдат прекъснати. Гаранциите са бързо нарушени, тъй като единствено след 5 дни излиза наяве, че повече от 40 000 съветски боеца влизат в страната, подкрепяни от танкове, самолети, хеликоптери и бойни кораби.

За Елцин това е единствено помощ за бързото разоръжаване на противозаконните военни обединения, както и слагането на парламентарен ред в Чечня за запазването на териториалната целокупност на Русия. Грачев от своя страна също бърза да подсети, че единствено един десантен батальон ще може да смаже съпротивата на Дудаев и то за няколко часа. Години по-късно ще продължаваме да слушаме сходни митове за военни интервенции и денацификация, които още веднъж ще се провалят стремглаво. Това, което би трябвало да стартира и завърши за няколко часа ще стане дълга и кървава война, продължаваща повече от 21 месеца.

На 11 декември 1994 година Елцин дава зелена светлина за трета офанзива над Грозни. Инвазията не стартира ослепително, някои от високите фрагменти в армията на Елцин ще побързат да подадат оставка и да изразят своето противоречие.

Военните сили на Русия съумяват да обезвреждат съвсем незабавно всички самолети, с които Чечня разполага. Руската федерация чака бърза капитулация, с която Чечня ще продължи да играе ролята на спътник, само че генералът има други проекти. По това време се твърди, че войната в Афганистан е потвърдила нещо доста значимо – съветската бойна машина е с ръждясали скорости, остарял мотор и течащо гориво. Прогресът на бойните дейности е извънредно муден. Още в самото начало съветските бойци не могат да се похвалят с необикновен морал. Повечето са събрани с наборна комисия и са изпратени на фронта.

Огромна част от новите бойни единици ще се постараят да не извършват заповеди, да саботират своето съоръжение и да не влизат в багра. Повече от 800 боеца и офицера просто отхвърлят да вземат участие в тази война. Около 83 от тях ще бъдат разжалвани и изпратени на боен съд. Останалите са уволнени. Един от най-високите военни офицери лейтенант-генерал Лев Рокхлин ще откаже своя медал „ Герой на Руската федерация “, тъй като е трябвало да се бори в този спор.

Чеченските бойни единици се оказват извънредно бързи и маневрени, като на своя територия могат да се оправят с численото предимство на съперниците си. По остаряла традиция, Русия употребява своята тежка артилерия и бомбардировки, с цел да избива цивилни. След завладяването на летището на Грозни на 29 декември, руснаците извършват една от най-свирепите си офанзиви, осъществена на Нова година. По това време чеченците не стопират да строят бункери и да се пазят, само че светкавичната офанзива ще успее да отнеме живота на хиляди цивилни чеченци, някои от тях даже са етнически руснаци.

По данни на историци, това е най-тежката бомбардировка след тази в Дрезден. Едва през 2022 година ще се повтори опита и ще станем очевидци на още по-свирепа война в Украйна. Въздушната офанзива идва с нахлуване и по земя. Стотици бронирани машини и артилерия също ще изсипят гнева си по столицата. След като новогодишната заря завършва, разузнаването позволява една доста страховита неточност – чеченските бунтовници ги чакат.

Веднага откакто бойците влизат в града, няма улица, от която да не са посрещнати от огън. С цената на доста животи, нападателя е изтласкан от града, а английския публицист Анатол Левиен ще уточни, че чеченците са били бронирани и не са се спирали пред нищо, с цел да изколят изродите, които са дръзнали да ги пречупят. Броят на съветските жертви по време на това нахлуване надвишава 1000. Ранените и хванатите в идващите две денонощия са доста повече.

Трагедията продължава да се разраства. На 18 януари с 1995 година с кански страдания и доста напъни, руснаците съумяват да завладяват президентството, от което са останали единствено руини. Въпреки огромният им триумф, те не могат да заявят, че са завладяли града. Навсякъде се водят сражения и чеченците въобще не се трогват от обстоятелството, че са изгубили етично войната. Едва към началото на март ще бъдат принудени да изоставен града и да продължат своята война на различен фронт. Зад огромното „ избавление “ на Русия стои живота на 25-30 хиляди цивилни, а от тях над 5000 са деца.

По това време и руснаците към този момент не схващат концепцията зад тази война и стартират обществено да отхвърлят потребността на сходно стълкновение. Горбачов ще назова тази война „ унизително кърваво премеждие “. Няма да е единствен, немския канслер Хелмут Кол ще назова съветската инвазия „ чиста полуда “.

Междувременно съветските сили не престават своето смело кръвопролитие и атакуват градове и села на юг, насочвайки се към планинския район на Чечня. С всеки идващ ден се покачва и броя на човешките жертви. Започва да се приказва за обири, изнасилвания, мъчения, етническо пречистване и други. Войниците не разрешават на цивилните да бягат от военните зони и стопират доставките на филантропични помощи.

Журналистите са нападани и унизени, като в този спор повече от две дузини са убити, въпреки и да носят своите отличителни белези. В началото на април идват и първите докладни, че съветските бойци са били непрекъснато под въздействието на опиати и алкохол. В град Самашки са съумели да убият повече от 100 души, освен това без никаква забележима провокация. Цивилните осъзнават, че към този момент няма да получат помощ от никого и сами стартират да провеждат опозиционна опозиция, търсейки оръжие.

В този миг би трябвало да напомним, че чеченците също употребяват тъкмо толкоз брутални тактики. По време на войната те екзекутират всеки свален съветски водач на място, като не пропущат да се изгаврят с него. Сами отстраняват цивилни, които са обвинени в вероятно подпомагане на руснаците. С удължаването на войната излиза наяве, че силите на Дудаев, въпреки и с боен опит от Афганистан, Абкхазия и Азарбейджан, не могат да обучат всички, които идват като доброволци.

Записаните са освен мъже, само че дами и деца. Броят им стартира да минава хилядите, само че с изключение на тях идват кавказци, дагестанци, грузинци, араби, турци и украинци. Чеченски партизани стартират да отвличат и пътнически транспорти, с цел да могат да влязат във вечерните вести и да опишат какво тъкмо прави Руската федерация против тях.

До средата на юни 1995 година съветските екзекутори съумяват да стигнат до южните елементи на планината, където се изправят против някои от най-свирепите чеченски замъци. Там подготовката на опитните фрагменти си споделя думата. Високопоставеното командване освен е съумяло да завоюва време, само че и да даде нужните военни запаси, с цел да построи една безмилостна войска.

Чеченците употребяват последната тактичност, с която да разсънят пристрастеностите. Пред хилядите доброволци декларират, че това е една свещена война, в която Ислямът е жертван на победа и нищо друго. Вярващите приканват терориста Шамил Басаев, чиято брачна половинка и дете са убити при въздушно нахлуване на Русия, да разгласи свещена война или още позната като Джихад! По това време негов военен приятел на име Ибн ал-Кхатаб ще потърси помощта на Осама бин Ладен за оръжие. Благодарение на него са изпращани чеченци, които да се приготвят точно във военни лагери в Афганистан. Макар и това да е изключително безценен евразийски халифат, резултатите стартират да се усещат.

Руснаците също включват пропагандата и настояват, че са изпратени, с цел да избавят християните – никой не знае от какво тъкмо, откакто точно спасителите са умъртвили повече християни от чеченците. Всяка страна трансформира другата в дявол. Религията намира своето място на бойното поле, само че никой не е очаквал идната стъпка.

През юни към 14 камиона с близо 200 тежко въоръжени сепаратисти с Басаев за пълководец, минават Русия и пътуват към 120-130 километра към Будьоновск. Там окупират няколко от огромните обществени здания и задържат 1500 заложника, както и още 150 деца. Една от взетите здания е болничното заведение на града. По пътя си са съумели да стрелят свободно по улиците и да обезвреждат всяка една опозиция. Басаев желае прекъсването на огъня в Чечня и започването на мирни договаряния. Обсадата продължава три дни. Руските специфични сили вършат няколко опита да обхванат в болничното заведение, само че след всеки идващ стартира екзекутирането на заложници пред камера.

На 18 юни Басаев влиза в диалози с съветския министър ръководител Виктор Черномирдин, като срещата се излъчва онлайн по съветската телевизия. Преговарят за освобождението на заложниците в опит да се постави завършек на бомбардировките и провеждането на военни набези. Терористът изисква да се изпрати делегация за мирни контракти, до момента в който той и неговите мъже би трябвало да се приберат безвредно в Чечня. Министърът се съгласява и Басаев се прибира вкъщи като народен воин. За малко време има прекъсване на огъня – изненада и за най-големите критици. Това е и началото на терористичната война на Чечня, която ще продължи с години наред.

Телевизията не стопира да демонстрира осакатени тела, унищожени домове, сираци и някои от най-грозните картини в човешката история. Популярността на Елцин към този момент върви към безспорната нула. Проучванията демонстрират, че руснаците не виждат тази война като евентуална за продобиване и още повече осъзнават, че обстановката им не може да бъде позитивна. Чеченците пред тв приемника също виждат какво вършат руснаците и броят на доброволците за Дудаев стартира да пораства в геометрична градация.

Елцин не се отхвърля, той си мисли, че в случай че има мир, само че без победа, най-вероятно ще изпрати неверното обръщение за света и още веднъж продължава офанзивата си. Този път остава в действителност посърнал. На 6 март 1996 година към 2000 чеченци съумяват да атакуван Грозни – окупиран от съветските сили. Техните набези подсигуряват свежи доставки на оръжие и боеприпаси. Многобройните партизански офанзиви над съветски бойци и колони продължава да покачва броя на жертвите.

На 21 април идва и новината, че балистични ракети са съумели да убият Дудаев. Преди да има време за размишления и предаване, чеченската сърптоива си издига нов президент и продължава войната. На 28 май излиза наяве, че Елцин или не схваща информацията, която получава или желае да излезе с някакви почести. Официално пред малкия екран ще съобщи, че е съумял да реализира победа, въпреки и домакините да не престават изколването на армията му.

Най-звучния пестник идва на 6 август – към 3 дни преди изборите в Русия. Около 1500 чеченци атакуват Грозни за следващ път и даже да нямат численото предимство – руснаците са 8-1, бунтовниците завладяват града си, като избиват повече от 1000 руснаци в борбата.

На 31 август военният секретар Александър Лебед и чеченския началник на щаба Аслан Маскхадов ще подпишат конвенция, в която се приключват военните дейности. Всички военни сили би трябвало да изоставен Грозни, а всички съветски сили би трябвало да изоставен Чечня до 31 декември. В Кремъл на 12 май 1997 година ще се подпише още един контракт за автономията на Чечня. Руснаците осъзнават за първи път, че не могат да победят брилянтната партизанска война и безмилостния тероризъм, те постоянно ще прегазват тогавашните мемоари от руската военна машина.

Трудно е да се приказва за загубите на Чечня в тази война. Те се борят на обособени кафези и групировки и имат задоволително командири. Русия твърди, че жертвите са над 15 000 души, само че чеченците и някои историци показват, че загубите са към 4000.

Русия също твърди, че публично е изгубила едвам 4000 боеца в границите на две години в сражения – цифра, на която никой не може да се довери. Загубите на цивилни се правят оценка сред 50 и 100 хиляди души. Броят на ранените надвишава четвърт милион. Веднага след признаването на Чечня следва и следващата злополука – гражданската война продължава. По това време Владимир Путин употребява всички благоприятни условия, с цел да продължи войната, като съумява да инсценира терористични актове из цялата страна, убивайки към 300 цивилни и ранявайки още 1000.

През 1999 година сагата продължава и този път Русия идва с готови бойци и задоволително мощ. Чеченците са заети с гражданската си война и би трябвало да правят отстъпка. Грозни влиза в класацията на ОН като един от най-унищожаваните градове на планетата. След успеха, тази страна стартира да се ръководи от съветски закони, Рамзан Кадиров е определен от Путин и до през днешния ден продължава да го хвали като един от най-великите водачи, въпреки и да е ясно за какво – една неверна стъпка ще го изпрати в невидение.

Единственият проблем е, че Кадиров няма никаква визия от война и тогавашната славна бойна войска е забравена, изключително откакто няма военачалник, който да ги командва, няма и Осама бин Ладен, който да образова бойци. Днешните чеченци се трансфораха в куриоз за обществените мрежи, а откакто позорно напуснаха Украйна, повече не може да се приказва за великолепие.