Изглежда, че Земята пътува през отломките на древни супернови
Радиоактивeн прахуляк надълбоко под океанските талази допуска, че Земята се движи през солиден облак, оставен от експлодирала звезда. През последните 33 000 години космосът непрестанно засява Земята с необичаен изотоп от желязо, формиран в свръхнови.
Не за първи път изотопът, прочут като желязо-60, запрашава нашата планета. Но това способства за все по-голям брой доказателства, че сходно запрашаване продължава – към момента се движим през междузвезден облак прахуляк, който може да е зародил от свръхнова преди милиони години.
Желязото-60 е било фокус на няколко изследвания през годините. То има интервал на полуразпад от 2,6 милиона години, което значи, че изцяло се разпада след 15 милиона години – тъй че всички проби, открити тук на Земята, би трябвало да са били депонирани от другаде, защото няма метод някакво желязо-60 да е оживяло от образуването на планетата преди 4,6 милиарда години. Освен това са открити и депозити.
Ядреният физик Антон Уолнър от Австралийския народен университет е датирал отлагания на морското дъно отпреди 2,6 милиона и 6 милиона години, предполагайки, че парчета от свръхнови са валяли върху нашата планета по това време. Но има и по-скорошни доказателства за този звезден прахуляк – доста по-скорошни. Открит е в антарктическия сняг и съгласно учените е трябвало да падне през последните 20 години.
Преди няколко години учените оповестиха, че желязо-60 е било намерено в пространството към Земята, измерено за 17-годишен интервал от основаният в космоса Advanced Composition Explorer на НАСА. Сега Уолнър е разкрил повече от залежите на желязо-60 в пет проби дълбоководни утайки от две места, датиращи от преди 33 000 години. А количествата желязо-60 в пробите са много непрекъснати през целия интервал от време. Но тази констатация в действителност слага повече въпроси, в сравнение с отговори.
Земята сега се движи през район, наименуван Местен междузвезден облак, формиран от газ, прахуляк и плазма. Ако този облак е основан от експлодиращи звезди, тогава е рационално да се чака, че запрашава Земята с доста слаб дъжд от желязо-60. Това е, което Уолнър и екипът му се опитваха да потвърдят, като изследваха океанските утайки.
Но в случай че Местният междузвезден облак е източникът на желязото-60, трябваше да има внезапно нарастване, когато Слънчевата система навлиза в облака – което съгласно данните на екипа евентуално е настъпило през последните 33 000 години. Най-малкото, най-старата проба е трябвало да има доста по-ниски равнища на желязо-60, само че това не е по този начин.
Възможно е, означават в публикацията си откривателите, Местният междузвезден облак и остатъците от свръхнова да са съвпадащи, а не една конструкция, като остатъците са останали в междузвездната среда от свръхновите, които са се случили преди милиони години. Това допуска, че Местният междузвезден облак не е слаб излишък от свръхнова.
„ Има неотдавнашни проучвания, които допускат, че желязо-60, уловено в прахови частици, може да се движи в близост в междузвездната среда “, сподели Уолнър. „ Така че желязото-60 може да произлиза от още по-стари детонации на свръхнови и това, което измерваме, да е някакво ехтене. “
Най-добрият метод да се разбере, означават откривателите, е да се търси повече желязо-60, покривайки разликата сред преди 40 000 години и преди към милион години.
Ако изобилието от желязо-60 нараства още по-назад във времето, това би предполагало антични свръхнови. По-голямото обилие обаче в последно време допуска, че Местният междузвезден облак е източникът на желязото-60.
Изследването е оповестено в Proceedings of the National Academy of Sciences.
