Всяка власт, която се отдалечава от народа, пада като дърво отсечено в корена ♥ Петко Р. СЛАВЕЙКОВ
Радетел за българщината, изтъкнат държавник, стихотворец, преподавател, преводач, лингвист, фолклорист, издател и татко на девет деца, посветил цялото си житие и съществуване на изгода роду и националното самоосъзнаване. Родоначалник на българската възрожденска литература и пръв наш баснописец, Петко Славейков (1827 ~ 1895) дописва към богата си биография и политическа кариера като министър на просвещението, народен представител и ръководител на Народното събрание. До края на живота си е воден от идеята за просветена и демократична България. Заветите Славейкови крачат през времето с твърдата религия, че всеки народ самичък е ковач на своята чест и съдбини. Петко Славейков умира на 67 години, наскърбен от политическите нрави на времето - неразрешено му е да учителства, а пенсията му е понижена.
(Портрет на Петко Славейков от 1884 година на Иван Карастоянов)
♥ Мудно върви нашто време
Мудно върви нашто време;
мина към този момент наший ред...
Зрей занапред младо племе,
със очаквания за напред.
Нас несгоди надвиха -
вазе те да не смутят...
Уморените заспаха
живите - те дано бдят.
Срам томува, който тъжи,
че в света й минутен посетител -
популярност, във ръка с оръже,
който бди на своя пост.
Туй, що старите зачнаха,
млади ще го вкарат в път...
Уморените заспаха,
живите - те дано бдят.
Почвата е веч подготвена,
сейте, пролет даже грей -
семето на право слово
с време да съсловия и зрей.
Ето нови дни настаха,
те на промяна ви зоват...
Уморените заспаха
живите - те дано бдят.
1866 г.
...
♥ Додето человек се смята член на едно общество той би трябвало да дели и злото, и положителното и на това общество. Който се демонстрира член единствено тогаз, когато има да се ползува, а в тежките минути оставя обществото и даже отива против неговите ползи, той не би трябвало да се смята за част от обществото и не би трябвало да се споделя, че принадлежи на един-кой си народ. Обществото би трябвало да отсича от себе си аквизи членове и да ги покрива с всеобщо пренебрежение.
Всяка власт, която се отдалечава от народа, пада като дърво отсечено в корена.
Когато едни хора не познават себе си и народа си, когато те желаят да живеят не по заслугите си и достолепията си, а по образеца на по-горните от тях, тогаз не ще и подозрение, че всичката им предприемчивост ще бъде вредителна. За да получат средства за своя живот и огромни заплати без позитивни достолепия, те би трябвало да използват в дело най-долните качества като: неистина, двуличие и други, още по-добри от тях.
За да живеем като по-горните, ний вършим всевъзможни мерзости и съсипваме цялостен народ. Ний не щем да знаем за положението на народа и не мислим – нашият живот наподобява ли колко-годе с живота на народа и съгласява ли се с него…
Народите са сами ковачи на своята чест, на своята бъдащност.
...
♥ Не сме народ
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да правят.
Всичко тежко, всичко мъчително е за нас!
„ Аз не зная! Аз не мога! “ - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика „ Яман ни е нам фурия! “ -
а всякому мерамът е разруха...
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
отново ще кажа и с това ще да свърша.
1875
...
♥ Жестокостта ми се пречупи
И рекъл бях: „ Аз няма веч да рева
за тежките на тоз народ беди! “
Ожесточен, прошка му не рачах:
„ Да тегли - думах с гняв, - нал така мъжди. “
Народ подобен, за друго неподобаващ
с изключение на за страдания, потребности и тегла,
неучен жанр, неправилен раб, латентен боец,
що чака той за тези си каузи?
За тоз живот, във прозебанье тъпо
по този начин мърцина влачен ден за ден –
тежестта му бе изкупленье малко;
и не откри отзвук то у мен…
Но, майко, чух по какъв начин богу дух си дала
преследвана, и то за моя грях,
размислих по какъв начин почтено си страдала
за туй, нали, че твой наследник ази бях?…
И поменах горката си булка,
що прави с мойте клети две деца
без теб, без мен, неволница злочеста,
по какъв начин тегли от безжалостни сърца!
И в твойта гибел, и нейното страданье
познах тежестта аз, на тоз народ
развредиха се мойте вехти рани
за неговът и наш злополучен живот!
Проклех и вси почтени за проклетства
и позор, и свяст притъпкали във прахуляк,
виновници за всички тези бедства,
а дружно и себе си със тях…
И вслушах се… И близо, и надалеч
въпреки всичко тоз глас: „ Ах, помощ иде ли? “
Въздъхнах аз и толкова единствено рекох:
„ О, спи ли господ? О, господ не види ли? “
1873 г.
* Портрет на Петко Славейков от 1884 година на Иван Карастоянов, bg.wikipedia.org
