Вярвам, че характерът е с подпис от Бога | Рада МОСКОВА
Рада Москова - жена с многолики гении, доктор по обучение, посветила живота си на словото, театъра, детския екстаз. И за двата си избора споделя, че имат обща вътрешност - милостта към индивида. Тя е драматург, създател на доста куклени пиеси, сценарист на обичани филми - „ Куче в чекмедже ”, „ Горе на черешата ”. Майка, критик и подстрекател на постоянно изненадващия с концепциите си режисьор Теди Москов. Своя дебютен разказ „ Ние-негероите ”, Рада Москова издава преди 2 години. Сега, на 82, тя доближава до читателите с новите си разкази събрани в книгата „ Почти живот “. За книгите си споделя, че са биография на поколението, към което принадлежи, а за човешкия темперамент споделя: „ Вярвам, че характерът е с автограф от Бога, желае или не желае, всеки се ражда с него. “
Птица в кафез
Всеки божи ден виждам да изляза. Скривам натежалото си тяло в разпуснати, хлабави дрехи – (да живее хипи модата!), ходя постепенно, протакам се, (хубава дума!), мятам по някой взор във витрините да ревизира мога ли да се претърпявам. (Не, не мога!) за не знам за кой път се изгубвам из комплекса – идентични улици, идентични сиви грамади – една след друга, една пред друга, блок до блок. Гето за „ подчовеци ”. Терминът е хитлеристки, открих го скоро, отнасяли го за евреи и роми. Не е ли и тип подчовек производното на социалистическия комбинат – изгубилият вечно претенциите си, жител – устоял на глада, удовлетворен битово „ на всекиму съгласно потребностите “ – стая, даже две, кухня и баня, без други условия, с изключение на да може да си заплати тока и налога на колата. Няма потребност да се напряга. Всичко, което притежаваше – дом, кола, обучение, работа, му беше „ обещано “ – комунистическата власт обичаше да „ дава “. Този глагол завладява съзнанието му и през днешния ден. Чака. Длъжни са да му дават.
В кафеза, който си е нарисувал, с цел да подмами птица, (Жак Превер,) тя не пее, кацнала на зелена клонка. Сгушена на несъмнено, мъти – люпи себеподобни. Симпатични. Говорят британски, немски, даже съветски. Красиви, с провесени над рамената руси, кафяви, гарваново черни, еднообразно прави коси. Съвършени тела. Излизат от мола. Блестящи усмивки, които те карат да мислиш, че зъбите им са изкуствени – по американски. В кошмарите си се виждаш сдъвкан в съвършените им челюсти.
Но – о, знамение!
Той – укротеният, изобретен от социализма, всеобщ човек излезе от блока, от себе си – на улицата. Протестира! Свидетели сме на опитите му да го виждат – да упорства, че го има – да го признаят за човек. (По Божие предопределение.)
Днешните събития ме карат да си напомням минали работи – „ хора, години, живот ” – по заглавието на книгата на Еренбург. Такива книги със скромни непремълчани истини долитаха като екзотични птици в тези времена. Родителите ми ги купуваха. Детските ми години се разтакаваха (тази дума, както споделих, ми харесва) сред четива и персони, а те се превръщаха в години живот – моят.
От „ Почти живот “, Издателство ФАКЕЛ
Снимка ~ www.temanews.com
