Проф. Овчаров гръмна с нова археологическа сензация! В голям наш

Проф. Овчаров гръмна с нова археологическа сензация! В огромен наш град се крие нещо удивително.

За българите прелестно непокътнатата цитадела “Баба Вида ” в днешния Видин е другият знак на българщината наред с Царевец във Велико Търново.

Малцина обаче знаят, че тя е единствено феодалният палат на огромния феодален град Бдин. Той се простирал на голяма повърхност край “Баба Вида ”, а средновековните архитекти ловко употребявали при строителството на къщите си високо непокътнатите остатъци на римския Бонония, написа българският Индиана Джоунс, както назовават археолога проф. Николай Овчаров.

Той поражда в края на I – началото на II в. и бързо се развива като благополучен град и пристанище на Дунав в римската провинция Мизия. В края на Античността Бонония е зарязан, само че руините му оживяват след идването на българите, когато е основан значимия град и епископски център Бдин. През ХII-ХIV в. Видинската цитадела е най-мощна в северозападната част на страната. Най-голям е разцветът є при сина на цар Иван Александър, Иван Срацимир, разширил “Баба Вида ” с нови стени и кули.

Доскоро не се знаеше нищо за устройството на средновековния град, оформил се край замъка на Иван Срацимир.

През последните години с тази нелека задача се заема доцент Здравко Димитров, един от най-хубавите експерти по антична археология у нас.

Разкривайки непокътнатите на височина до 3-4 м укрепления на римския Бонония, той попада на следи от средновековния град Бдин. Това са много непретенциозните къщи на елементарното население, построени от камък и обмазани с глина.

Именно в тях Димитров открива извънредно забавни данни за последните години на средновековната българска страна преди рухването под турска власт.

Видин продължава да действа като сериозен град и през османския интервал (ХV-ХIХ в.) При разкопките обаче излиза наяве, че най-ранните турски монети, намирани навътре в жилищата, издигнати още по време на Второто българско царство, са чак от 30-40-те години на ХV в. А в първите десетилетия на този век хората си служили с монетите на цар Иван Срацимир и на християнските влашки господари, чиито владения са били от другата страна на Дунав! Това дава опция да се построи догадка, която трансформира визията ни за края на Второто българско царство.

Преди години се смяташе, че последната свободна територия от него – Видинското царство пада под османска власт малко след гибелта на цар Иван Шишман пред Никопол през юни 1395 година

Според описа на Григорий Цамблак “измаилтянинът [султан Баязид I] стигна до град Видин и изпрати в град Бруса вързан царя, който беше излязъл отсреща му без да се бои, заради тези обещания, които [султанът] му бе изпратил. ” Според Българската анонимна хроника от ХV в. и някои непознати хроники това се е случва сред 1 септември 1397 и 31 август 1398 година Иван Срацимир е отведен като заложник в столицата на Османската империя Бурса, където приключва живота си.

Дали обаче с пленяването на Иван Срацимир е комплициран завършек на българската държавност? Наскоро историците Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев излязоха със сензационна догадка, че Видинското царство оцелява още четвърт век!

Те притеглят сведението на видинския митрополит Йоасаф Бдински, че Иван-Срацимировият наследник, “Христолюбивият нов Константин ”, е признат като формален престолонаследник на Видинското царство от турския комендант на превзетата столица на България Търновград “тържествено, със популярност и искра, по царски ”.

От писмо на унгарския крал Сигизмунд от 1404 година пък се схваща за активността на “известния Константин, прославения император на България ”, който нападал самоуверено завладените от турците земи и спечелил “триумфална победа над враговете и популярност за себе си. ” Дубровнишки документи от 1398 и 1411 година също свидетелстват за суверенитета на Видинското царство. Според Павлов и Тютюнджиев това значи, че то оцелява след пленяването на Иван Срацимир и е ръководено още дълго от неговия наследник.

Според възстановката на двамата историци, до 1402-1403 година Константин остава османски васал във Видин, въпреки и с усложнен статут.

Следващите години са доста бурни в балканската история, тъй като през юли 1402 година османците са разгромени от монголите на Тимур при Анкара, а султан Баязид, палача на Иван Шишман, е погубен. Неговите синове стартират яростна битка за престола и това дава на оживелите при нашествието християнски владетели още няколко години независимост.

Именно тогава Константин подхваща упоменатата в писмото на Сигузмунд от 1404 година атака. Това той прави дружно със сина на Иван Шишман, Фружин, който след гибелта на татко си емигрира в Унгария. През 1408-1413 година двамата стартират кървава битка против османските нашественици. Намерилият леговище в Сърбия български литератор Константин Костенечки отбелязва в Житието на диктатор Стефан Лазаревич, че битката против турците била управлявана от “синовете на българските царе ”. Именно Фружин водел унгарските отряди в помощ на Константин, когато той се заема да отвоюва българските земи до Ниш и Пирот.

Много триумфи на Константин се дължали на обстоятелството, че през последните години на османските междуособици избира вярната страна и поддържа кандидата за престола Мехмед I Челеби.

След като става едноличен султан през 1413 година, той удостоверява властта на Иван-Срацимировия наследник във Видин. По данни на византийския хронист Дука, Мехмед приел видинския дипломат на трапезата си и му наредил да каже на господаря си, че му дава мир и приема същото от него.

Напоследък е потвърдено, че Константин и Фружин взели участие на извършения през 1414-1418 година в немския град Констанц на Боденското езеро Вселенски събор. На него е обсъждана отбранителната тактичност на християнския свят против османската злина. На събитието участвали стотици благородници от цяла Европа и това е отразено в Хрониката на Констанцкия събор, написана от Улрих декор Рихентал.

Там е записано, че на съвещанията били “императорът на България ” и “императорът на Никопол ”. Последните изследвания сочат, че единият е Константин, а другият – Фружин, който носел на събора последната купа на татко си преди гибелта му в Никопол през 1395 година

Трудно е да се каже докога страната на Константин остава на политическата карта. През 1422 година се появяват няколко самостоятелни едно от друго вести за неговата гибел. Константин Костенечки оповестява, че на 17 септември той е умрял в Белград. “Руският хронограф ” добавя, че Иван-Срацимировият наследник пристигнал в Белград от Унгария. Кончината на “императора на българите ” Константин не е пропусната и в сръбската Бранковичева летопис. А името му се загатва във всички средновековни поменици на българските царе и царици, където се уважава “Константин Асен цар ”.

Трябва да се означи и една приписка, която, съгласно П. Павлов и Ив. Тютюнжиев, има значение за изясняване ролята на Константин Видински.

Тя е открита в ръкопис от Хилендарския манастир, където е маркирано: “В годината 6920 (1421/1422) умряха Крисчи амир [Мехмед I] и Констандин, царят български, и Балша Зетски. ” Това ясно демонстрира статута на сина на Иван Срацимир в първите десетилетия на ХV в. Още повече, че за санджак с център Видин турските регистри пишат едвам след 1430 година и това е индиректно напътствие, че османската власт там е открита неотдавна.

Ето за какво тези учени с съображение одобряват, че в лицето на Иван-Срацимировия наследник българската държавност през Средновековието има съществено продължение. Името и купата му следва да се възстановят като цар Константин II Асен (1397-1422). А археологическите находки на доцент Здравко Димитров от разкопките на средновековния Бдин потвърждават това по ослепителен метод!

Автор: Проф. Николай Овчаров

Източник: Труд