Антикомунист написа история на БКП 1919 - 1989
Проф. Никола Алтънков е роден през 1932 година в София. Лежал е в пандиза и в лагера за политически пандизчии в Белене. 3,5 година е бил трудовак. През 1963 година приключва британска лингвистика в СУ " Св. Климен Охридски ".
През 1965 година емигрира от България.
Доктор по история от Калифорнийския университет в Санта Барбара и професор в същия, магистър на изкуствата от Института за непознати науки в Монтерей. Член на Академията за политически науки в Ню Йорк от 1984 година и на почетното социологическо общество „ Делта Тау Капа “ от 1975 година Председател на Българския народен фронт в Съединени американски щати с почетен ръководител Иван Дочев. Автор на 6 книги в Америка, на писания по история, политология, социология и стопанска система.
През 1995 година се връща дефинитивно в България.
Други писания от същия създател (частичен лист):
ДЕМОЦИДЪТ В ДЕМОГРАФИЯТА. В Демографската злополука. Монополи, корупция и регионализъм., Русе, 2014.
ЕМИГРАНТИ, ИМИГРАНТИ И БЪДЕЩЕТО НА НАЦИЯТА. В Безпътица и спорове. Русе, 2013.
СВЕТЦИТЕ ГИ СЪДЯТ. София, 2010.
КОЙ ПОБЕДИ? Националното държавно управление във Виена, септември 1944 – април 1945. София, 2009.
АСИМЕТРИЧНИ МОДЕЛИ НА ДЪРЖАВНОСТТА. Вътрешна македонска революционна организация И ИВАН МИХАЙЛОВ. В Вътрешна македонска революционна организация и Иван Мипхайлов в отбрана на българщината. София, 2008.
БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО ПРАВИТЕЛСТВО – ВИЕНА, 1944-1945 Г.: ОПИТ ЗА ТЪЛКОВАНИЕ. В Университетски четения и проучвания по българска история. София, 2008.
НАРЕКОХА ГИ ФАШИСТИ. Легионери, Отецпаисиевци, Ратници, Бранници, Родозащитници, Кубратисти. София, 2004.
BULGARIA. In: Nationalism: A Multidisciplinary Annotated Bibliography. Vol. 2, Academic International Press, New York, Toronto, 2004.
ИКОНОМИКА НА БЛАГОДЕНСТВИЕТО. Съавт. с Величка Рангелова. София, 2002.
БЪЛГАРИЯ МАЛЪК ТИГЪР. Стратегия ХХI век. София, 2000.
БЪЛГАРСКАТА СТРАТЕГИЯ В НОВИЯ ВЕК. В Отбрана и въоръжени сили на Република България. София, 2000.
THE BALKANS IN THE VII CENTURY: AN ETHNIC APPROACH. In: Scholar, Patriot, Mentor. Historical Essays in Honor of Dimitrije Djordjevic. Boulder, New York, 1992.
BULGARIAN LABOR PRESS. In: The Immigrant Labor Press, 1840’s – 1970’s, vol. I and vol. II. New York, 1987.
RELATIONS BETWEEN THE HOME CHURCH AND THE BULGARIAN CHURCHES IN NORTH AMERICA. In: Culture and History of the Bulgarian People Their Bulgarian and American Parallels. Published by Duquesne University, Pittsburgh, Pennsylvania, USA, 1982.
THE FALL AND RISE OF BULGARIAN NATIONALISM. In: Canadian Review of Studies in Nationalism, University of Prince Edward Island, Charlottetown, P.E.I., Canada, 1982.
MACEDONIAN NATIONALISM: A NOVEL APPROACH. In: Colloquia and Symposia on the Quest for Nationhood and the Submerged Nations, University of Wisconsin-Milwaukee, presented at the Colloquia and Symposia, San Antonio, Texas, USA, 1982.
BULGARIANS. Included in Harvard Encyclopedia of American Ethnic Groups, 1980. Harvard University Press, Cambridge, Massachusetts and London, England, 1980.
THE BULGARIAN-AMERICANS. Ragusan Press, Palo Alto, California, USA, 1979.
A MEMBER OF THE POLITBURO – LENIN 1923. An M.A. Dissertation at the Monterey Institute of Foreign Study. Monterey, California, USA, 1970.
Книгата " История на Българска комунистическа партия /1919 - 1989/ излиза от щемпел в средата на юни, изд. Факел, стр. 880, твърда подвързия, цена 39 лева
ОЦЕНКА НА ИЗВОРИТЕ
„ Историята ще бъде добра към мен, тъй като аз имам намерение да я напиша! “
Чърчил
В Държавната организация на архивите се намират скъпи материали – разполагаем на откривателите – които към този момент закъсняват с изваждането им на бял свят, както и с техния разбор и пояснение. Става въпрос за Колекцията с протоколи на Политбюро и Централния комитет на Българска комунистическа партия (сайт " Протоколи и решения на Политбюро на Българска комунистическа партия (1944–1989) " ), която е извънредно значим източник за близката история на България. Там също се съхраняват полицейските архиви от 1923 до1944 година
По сведения на доцент доктор Мартин Иванов, ръководител на Държавна организация „ Архиви “ (март 2011 - август 2013 г.), активността на Политбюро е отразена на 73 910 листа, а стенограмите от пленумите на Централен комитет на Българска комунистическа партия обгръщат други 84 803 страници. Общият архивен масив, оповестен през 2012 и през 2013 година на уеб страницата, доближава съвсем 212 хиляди страници, в това число новооткрити над 60 000 страници с протоколи.
CAVEAT: при прилагане на Протоколите на Политбюро изключително внимание би трябвало да се обръща на описанието на архивната единица в Каталога, тъй като то не всеки път отразява дневния ред на съвещанието или основната точка на решенията. Така под „ приветствие до братска социалистическа партия в Латинска Америка или предопределение на началник на едно от хилядите ТКЗС-та “ може да се крие фактически значимо решение, което не е упоменато в описанието на архивната единица. Конспирация даже и когато си на власт?
Крайно скъпи са и съществуващите фондове в ДАА, посочени тук в Библиографията, както и тези в Министерство на външните работи, Министерство на вътрешните работи и Българска академия на науките. Към записки, мемоари и друга сходна литература остават в действие условностите, с които професионалният историк нормално се преценява: оставилият мемоари доста рядко единствено хроникира и отбелязва събития, без да ги оцвети със личните си съждения по повдигнатите въпроси (което също е забавно, само че по други причини). Ако е участник в събитията, които разказва, мемоаристът по предписание заобикаля цялата истина или най-малко я изкривява. Мемоарите на живи очевидци са по-малко меродавни, в сравнение с умряли лица.
Данните за активността на БРСДП (т.с.) от 1891 до 1919 година се намират в множеството известни издания, които се занимават с историята на Българска комунистическа партия в нейния най-ранен интервал. По-малко познати са събитията към основаването на Коминтерна и работата на българските комунисти в него, изключително в годините 1919-1936.
Rothschild (1959) е изключително скъп за този интервал, защото създателят е употребил богатите архиви на Коминтерна и неговите издания, основно Инпрекор (Inprecorr на британски, Inprekorr на немски, 1921 - 1936?) – Списание за интернационалните вести и теоретични проучвания – също оповестените известия, брошури, протоколи от конгресите на Коминтерна и обособени писания, издавани в Западна Европа през годините 1920–1935. Част от тези архиви са в Хага, Холандия, и в Съединени американски щати.
Български и руски издания (на съветски език) за тези години са надалеч по-малко меродавни. Те са съставяни от казионни служители под строгия контрол на българската и руската комунистическа партия и се подчиняват на партийните условия за представянето на събитията, както и за споменаваните дейци сега и по време на изявленията. Правилото при потребление на сходни антологии е – колкото по-ранно е изданието, толкоз е по-вярно фактологически. Едно и също събитие се показва по друг метод в по-късни издания, като елементарно се заличават участници в събитията, които по време на изявленията не се употребяват с доверието на Партията.
Забележки от този темперамент важат за всички съчинения, занимаващи се с историята на Българска комунистическа партия, оповестени по време на комунистическия режим. И освен тогава, и освен за партийни издания, само че и за исторически проучвания от общ темперамент, учебници, енциклопедии, така наречен многотомна „ История на България “ и публикациите, оповестени в исторически антологии, журнали, годишници и издания, предопределени освен за експерти, само че и за необятната аудитория.
Съществува обаче многочислена и качествена историческа литература по въпросите, свързани с историята на Българска комунистическа партия, издавана в страни отвън България – основно в Съединени американски щати и Англия. До 1989 година тя не е била елементарно налична, само че даже през последните 28 години – интервал, през който формалната възбрана на изявления, неодобрени от Партията, към този момент не е в действие – българските историци очевидно не са показали необикновен интерес към използването ѝ. Пропуск и огромна неточност.
Проблемите за мълчанието, засягащо американските и британските проучвания по българските въпроси, са многочислени. Накъсо, те се състоят в трите „ НЕ “-та: НЕзнание за съществуването им (България по времето на комунизма беше затворена от вътрешната страна и заключена отвън), НЕжелание да бъдат употребявани (включително официални забрани по отношение на достъп и прилагане на извори и източници), НЕвежество (липса на езикова подготовка: не всички историци владеят непознати езици). За интервала до ноември 1989 година историографията обичайно се е създавала в държавната Академия на науките (БАН) и държавните университети.
Но ситуацията и сега не е доста обнадеждаващо. В модерна България от 2018 година статутът на огромното болшинство (99%?) професионални историци е казионен: те са заплащани от страната, с цел да преподават в учебни заведения и университети, както и да основават (квази?, псевдо?) исторически творби. Преподавателите – учители, доценти и професори – и членовете на издържани от страната академии и организации са в действителност административни служители и техните творби, външно наподобяващи законна историческа продукция, са по горните аргументи със съмнителна стойност. Това изключително проличава и се постанова при писането на учебници за междинното обучение.
Българска академия на науките е на държавна прехрана и е претъпкана – изключително в филантропичните дисциплини – с фрагменти, останали отпреди Прехода. Един от учените – в този момент получаващи заплати, изравнени с тези на депутатите – е член на Българска комунистическа партия от 1958 година, от 1973 година завежда отдел „ Пропаганда и пропаганда “ при Централен комитет на Българска комунистическа партия, секретар на Централен комитет от 1976 до 1988 година, основател на Насилието против турците и притежател на медал „ Георги Димитров “.
Друг учен, който е бил заместник-председател на Българска академия на науките (1996 – 2007) и заместник-директор на Института по история и на Единния център по история на Българска академия на науките (1973–1978), професор по история в СУ, от 1972 година е лейтенант и контрольор четвърта степен във Второ основно и в Шесто основно ръководство на Държавна сигурност.
Трети учен, професор и лекар на историческите науки, шеф на Института по история към Българска академия на науките (1993–2013), е конфиденциален помощник на Първо основно ръководство на Държавна сигурност, вербуван през 1981 година
Деканът на историческия факултет от 2007 до 2015 година (заместник-декан от 2003 до 2007 г.) и професор в Софийския университет „ Св. Климент Охридски ” от 1982 година, е бил щатен чиновник в Първо основно ръководство на Държавна сигурност от 1983 година, а от 1987 година старши шпионин в отдел 14 Първо главно управление (на ДС) Държавна сигурност. Той се занимава основно с писане на учебници и образователни пособия.
Изобилието на сътрудници и доносници на Държавна сигурност, както и на щатни служители в Министерство на вътрешните работи или МО, сътрудници на Държавна сигурност и Разузнавателно управление на Министерството на нар в филантропичните дисциплини, изключително в историческите науки, археологията, политологията и социологията, не личи от към този момент разкритите имена от Комисията по досиетата, тъй като тя проверява и разкрива имената единствено на тези, които са били на управителни длъжности. Преподавател, преподавател, доцент или професор, който не е бил ректор или декан, както и теоретичен помощник от Българска академия на науките, който не е заемал управително място: шеф или заместник-директор на институт и така нататък, по съществуващия закон не предстои на следствие и откриване. Нито на умрелите. Свързаните по един или по различен метод с Държавна сигурност или Разузнавателно управление на Министерството на нар историци и други хуманитаристи по всяка възможност са хиляди.
Университетите са държавни или са субсидирани и позволени от българската страна. Държавата напълно не е анонимна, нито играе ролята на публичен съдия, тъй като тя се въплъщава от политическата партия, която господства сега.
С незначителни отклонения основните партии, които са се изредили в ръководството на страната през последните 28 години след номиналното рухване на комунизма, са към момента свързани с комунистическото минало, в случай че не и негова функционалност. Комунизмът е жив и здрав, жизнен, радостен и благополучен, приемничката на Българска комунистическа партия, в този момент наричаща се Българска социалистическа партия, води летоброенето си от 1891 година Наскоро тя бе събрана на своя 49-и конгрес и се опита да присвои Бузлуджа – лобното място на Стефан Караджа – за свои партийни цели като светинята на българския социализъм.
Българска комунистическа партия е управлявала България 45 години през предишния век и 13 години от миналите 28 след ноември 1989 година В извършените след 1989 година избори 15 години тя е имала собствен президент и е била първа или втора политическа мощ като се изключи изборите през 2001 година, когато е била трета. Позициите ѝ във властта са разтърсени, само че към момента мощни. Доминацията ѝ в стопанството и финансите е неоспорима, а в правосъдната система и в региона на културата и образованието – съвсем непокътната. При това състояние:
„ КОЙТО ВЛАДЕЕ МИНАЛОТО, ТОЙ ВЛАДЕЕ И БЪДЕЩЕТО. КОЙТО ВЛАДЕЕ НАСТОЯЩЕТО, ВЛАДЕЕ МИНАЛОТО! ”
Баналните съждения са банални, тъй като в множеството случаи са правилни.
Голямото болшинство от историците, политолозите, социолозите и множеството експерти в филантропичните дисциплини – които основават и оформят публичното мнение и които по право са или би трябвало да бъдат духовните водители на нацията – са готови, подготвени и вървят по стъпките на професорите и учителите си, които са остатъци от болшевишкото минало на България. Те не са суверенни в мисленето и съжденията си, не са еманципирани и са корумпирани в морално, етично и професионално отношение. Не е за удивление, че немалка част от догмите, постулатите и фалшификациите в региона на историята, които бяха правилото до 1989 година, към момента доминират в мисленето и творчеството на актуалните историци.
Някои от тях трансформираха възгледите и мненията си, като по този метод дадоха наново доказателство за продължаваща корупция. Проблемите, несъмнено, не се намират единствено в комунистическото минало, въпреки че значително неговите сенки витаят, а нерядко и преобладават сегашното, което включва и историографията. Немалко от българските историци са почтени и откровени комунисти с болшевишко мислене, метод и способ на писане на история.
Пренебрегваме за миг случаите на умишлено и предумишлено изкривяване на историческата истина, даже отричането на събития, обстоятелства, дати, персони и така нататък, което е занятие на заинтригувани в прикриването на истината. Всичко това затруднява доста опитите за определяне на историческата истина, на голите обстоятелства и известните събития, както и обективното разглеждане на архивните документи, да не приказваме за мъчнотиите, свързани с разбора и тълкуването им.
Известни са няколко обилни труда по историята на Българска комунистическа партия, оповестени в Съединени американски щати основно през предишния век. Професор Джоузъф Ротчайлд (Columbia University, New York) още през 1959 година издаде монументалната „ Българската комунистическа партия: генезис и развиване 1883–1936 година “ (The Communist Party of Bulgaria. Origins and Development 1883–1936). Нейните 354 страници съдържат фактологията на историческото развиване на Българска комунистическа партия до 1936 година Той продължи да написа върху Източна Европа – вж. в Библиографията.
Професор Нисан Орен продължи хронологията до 1971 година с двете чудесни книги „ Българският комунизъм: Пътят към властта 1934–1944 “ (Bulgarian Communism: The Road to Power 1934–1944), издадена през 1971 година, и „ Наложена гражданска война: земеделство и комунизъм в България “ (Revolution Administered: Agrarianism and Communism in Bulgaria), издадена две години по-късно.
Професор Джон Бел (University of Maryland, USA) приключи проучването на историята на Българска комунистическа партия до 1985 година с книгата си „ Българската комунистическа партия от Благоев до Живков “ (The Bulgarian Communuist party from Blagoev to Zhivkov), издадена през 1986 година Той също написа и издаде през 1977 година „ Селяни на власт: Александър Стамболийски и Българският аграрни национален съюз “ (Peasants in Power. Alexander Stamboliski and the Bulgarian Agrarian National Union) и беше съставител на „ България в преход: политика, стопанство, общество и просвета след комунизма “ (Bulgaria in Transition: Politics, Economics, Society, and Culture after Communism), издадена в Колорадо, Съединени американски щати, през 1997 година, година преди кончината му. Бог да го елементарни! – и професор Ротчайлд.
Тези превъзходни книги не са преведени на български и надали в миналото ще бъдат. Същото се отнася и до трудовете на редица други американски учени по въпросите на новата и актуалната българска история. Защо тия хора са незнайни у нас, е може би предмет на настрана изцяло проучване. Европейските учени, в съпоставяне със Съединени американски щати, общо взето, показват липса на интерес към България и Българска комунистическа партия. Изключение прави Англия.
Българска комунистическа партия се загатва в редица други американски университетски издания, които също са на доста високо ниво. Книгата на професор Майкъл Бол – „ Студената война на Балканите. Американската външна политика и възникването на комунистическа България 1943–1947 “ е единствената преведена на български през 1999 година Преди две години в София бе публикуван (на английски) алманах от документи, отнасящи се до полемиките сред Съюзниците по отношение на България във Втората международна война, под редакцията на Alfred M. Веck (Allied Deliberations on Bulgaria World War II).
Трите книги на професор J. A. Broun преглеждат религиозния живот в България по времето на комунизма, до момента в който професор J. F. Brown се стопира на България под комунистическа власт.
Книгата на Marshall Lee Miller „ България през Втората международна война “ (Bulgaria During the Second World War), двете книги на Elizabeth Barker, трите истории на България от Richard Crampton и проучването му върху Александър Стамболийски, оповестено в 2009 година, книгата на Thomas Butler „ България. Минало и настояще “ (Bulgaria. Past and Present), двете книги на L. A. D. Dellin (Любомир Делинешев, бежанец, някогашен отецпаисиевец, професор в университета във Вермонт, САЩ), една от които е „ История на Българска комунистическа партия “, книгата на Robert Kaplan, тази на Frederick Chary за българските евреи, за които написа също Vicki Tamir, допълват листата на американски създатели със значителен принос към проучванията по българска нова история – и от изгода за българските откриватели.
Професор Frederick Chary също написа „ История на България “ (The History of Bulgaria), оповестена през 2011 година Oren (1973), Barker (1948) и Betts са отлични извори на информация, касаеща антикомунистическата съпротива, както и динамичността на политическото развиване. Главата за България в антологията на R. R. Betts e формирана от Phyllis Auty. Книгата на Oren (1973) даже е отдадена на Гичев, Мушанов и Пастухов: Men of Politics and Courage.
Дали би трябвало да се спомене и антологията, формирана от Robert Maxwell, за Тодор Живков, издадена в Лондон през 1982 година?
За ръководството на Стамболийски е писано много, само че качеството на съответната историография не е изключително високо. Венцехваленето му след преврата от 9 септември 1944 година – в случай че не и на режима на Български земеделски народен съюз – преобладаваше в (псевдо) историческата литература в България и проникна и в чужбина (Джон Бел, Фредерик Чари). Необходим е нов прочит на историята на Български земеделски народен съюз и той евентуално ще се появи. Дотогава историците ще употребяват наличните материали и тъкмо това е вършено и в сегашния труд.
Много повече е писано за септемврийските метежи от 1923 година Аз съм употребявал нови и различни източници – спомените на Пане Бичев и ревюто на протойерей Йордан Попов, както и други материали, посочени в бележките към втора глава и в Библиографията. Ценни са и спомените на Александър Цанков. За прегледа на жертвите до 9 септември 1944 година е употребен достоверният труд „ Звезди във вековете “, за който се загатва на няколко места в ревюто.
Rothschild и Oren (1971) са изключително скъпи с богатата фактология, която е показана в трудовете им. Втората книга на Oren е по-скоро концептуална, само че и поради нейния темперамент е от особена значимост. Казионните истории на Българска комунистическа партия – те са няколко в Библиографията – би трябвало да се преглеждат скептично – аргументите са изложени нагоре.
За Испанската революция и чистките в Съюз на съветските социалистически републики съм издирил и материали, които не се схождат с ортодоксалното виждане по тези въпроси. Важна е брошурата, издадена през 1989 година от Партията, за гибелта на емигрантите в Съюз на съветските социалистически републики по време на чистките. Меродавна е и обявата по същия проблем на Наско Петров. Интересното е, че броят на упоменатите жертви се схожда съвсем изцяло със заключенията на професор Орен, който написа по въпроса още през 1971 година
По въпросите, свързани със септемврийския протест, събитията от 1925 година
и по-късно, доста скъпи са протоколите от партийни пленуми и заседания, състояли се в Москва и другаде в чужбина. Те се намират в ДАА и са обширно обсъждани в уеб страницата „ Сите българи дружно “ на Никола Григоров от незаменимия архивар-историк Цочо Билярски. Историческата просвета е задължена на тези двама сторонници поради количеството и качеството на изявленията им освен в гореспоменатия уебсайт, само че и във към този момент обширната библиотека (над 30 публикации) под същата графа.
От 30-те години до преврата на 9 септември 1944 година партийните изявления не са кой знае какъв брой многочислени, защото по това време Българска комунистическа партия е в конспиративност, само че и изданията след септемврийския прелом, отдадени на този интервал, са мощно политически обагрени и неособено потребни. Гореспоменатите изявления на американски учени допълват щастливо картината и са нужни. Публикациите в Европа са малобройни и епизодични, а тези от Съюз на съветските социалистически републики поддържат партийната линия и не са изключително надеждни. Понякога даже дати и имена на участници изискват в допълнение удостоверение.
По въпросите, свързани с преврата от 1944 година, съществуват редица несъгласия, тъй като проблемите от най-новата българска история се разглеждаха от откриватели, които са били задължени да следват партийната линия, която господстваше в историографията от 1944 до 1989 година, а и по-късно.
В страните отвън социалистическо-болшевишката общественост сходни откриватели мъчно биха били признати като законни историци по доста аргументи, само че както към този момент стана дума, основно заради моралната им, етична и професионална корумпираност.
За актовете на възмездие и разпра, за избитите през първите дни след 9 септември 1944 година има малко публични данни и документи. Няма общоприета методика, която да разреши да се изчислят тези жертви. Но казусът напълно не е неповторим за България, той съществува на всички места, където комунисти идват на власт. Колко са убитите в Куба, в Китай, в Корея...? С ангажимента, че точният брой на жертвите на комунистическите режими евентуално в никакъв случай няма да бъде прочут, историците въпреки всичко работят по въпроса и реализират приемливи резултати, постоянно и благодарение на интердисциплинарни способи и начини.
Специално за България съществуват и проблеми от механически темперамент. Например единствено документите в архива на Министерство на вътрешните работи за следствените и арестуваните в затвори и трудови лагери след 1944 година – фондовете 6, 12, 23 и 63 – съдържат документи с размер от над един милион страници. За преглеждането, уточняването и обработката на тези документи е належащо време и готови експерти, които да систематизират и вкарат данните в научна приложимост. От друга страна, в казионния Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките има задоволително запаси за основаване на дипломиран екип от специалисти, който да стартира обработването на тези, както и на други данни от сходен темперамент, намиращи се в разнообразни складове, тъй че става дума по-скоро за предпочитание за работа, а не за липса на благоприятни условия. С ангажимента, несъмнено, че евентуално за сходни инициативи към момента се чака и позволение от висшестоящи.
Правени са опити за разкриване на жертвите съгласно регистри на популацията, статистики и други сходни публични сведения. Най-големите проблеми в това отношение се срещат в Съюз на съветските социалистически републики и Китай – страните с максимален брой жертви на комунизма. От общо 148 милиона жертви в целия свят на сметката на тези две страни са 135 милиона без първите жертви на Мао в началните години на похода към властта. Те са от порядъка на няколко милиона. Освен нерегистрираните китайски селяни, починали в гражданската война, дълги години никой не е вкарвал в статистиките за Мао относителния им брой, до момента в който за годините 1949–1987 сведенията са спорадични и неточни. Трябва да се означи, че от малко малко точни и меродавни демографски статистики за Китай и Индия се появяват чак през 50-те години на предишния век.
Аналог на изчезналите регистри в Китай съществува и в Съюз на съветските социалистически републики. Изчезналите безследно и нерегистрирани със смъртни актове съветски жители в първите две десетилетия след Октомврийската гражданска война по времето на Ленин, Троцки, Дзержински и при Сталин (преди началото на Голямата чистка) възлизат на десетки милиони.
Жертвите в Украйна, изключително тези, дължащи се на голодомора, са различен огромен проблем, който затруднява приемането на точни сведения. Жертвите в концентрационните и трудовите лагери в Китай и в Северна Корея от последните 25 години не влизат в статистиките. ЛАОГАЙ, китайският ГУЛаг, е към момента съвсем незнаен. Под лозунга „ реформиране посредством труд ” са убити десетки милиони. Десетки? А Холокост е „ единствено “ шест милиона!
Както ще стане ясно в ревюто, което следва, броят на починалите преди преврата от 9 септември 1944 година е открит с акуратност до най-вече няколкостотин души. Далеч по-трудно е да се преброят жертвите, дадени в интервала по-късно – чак до ноември 1989 година Но и това не е невероятно. Веднага би трябвало да се означи, че макар акуратните сведения, показани от Музея на революционното придвижване в 1969 и 1972 година, към момента в публичното пространство витаят надути числа на жертвите, понесени от комунистите от 1923 до 1944 година, които граничат с научната фантастика, а нерядко я и прескачат.
В края на 1944 година писателят Орлин Василев стартира да написа книгата „ Въоръжената опозиция против фашизма в България 1923–1944 година (Очерки и документи) ”. Поръчката за нея идва от Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия. Целта е книгата да послужи като формален държавен документ, който да бъде представян при потребност в страната и в чужбина.
На писателя, който е усамотен във вила в Боровец, се доставят архивни документи, показания, снимки на убити партизани. Василев беседва с съвсем всички участници в преврата, министри, регенти и водачите на Партията. След конкретизиране на обстоятелства и числа от архивите, както и главните послания, обособените глави се изпращат в Москва, където се ревизират, поправят и утвърждават от Георги Димитров. Създаден е митът за починали 9140 партизани и 20 070 ятаци от 1941 до 1944 година Тези данни до наши дни се показват като достоверни, въпреки че в редица изявления, в това число многотомната „ История на България ”, те са още по-надути.
Първото издание на книгата се появява през 1946 година и е показано на Парижката мирна конференция. Това е документ на времето си, тъй като макар погрешния брой на починалите дава достоверни сведения за участниците в ръководството. Пренаписването и фалшификациите с историята са в идващите две издания, където се редуцират текстове, имена и фотоси. Имената на Трайчо Костов, Антон Югов, Добри Терпешев отпадат и се появява Тодор Живков.
За жертвите през интервала 1923–1944 година
достоверен остава обемистият труд „ Звезди във вековете “, който беше упоменат нагоре. Трябва да се означи и книгата на Калонкин и Кабаджов „ В името на живота “, издадена през 2003 година
За интервала на комунизма – от 9 септември 1944 до ноември 1989 година – се появи голям размер литература след 1989 година, която е с неравно качество. Полезни бяха първите 8 години – до 1997-а, – когато се появиха редица мемоарни книги на участници в събитията, в това число партийни дейци и пострадали от режима. Особено забавни и скъпи са четирите тома „ Писахме да се знае “ под редакцията на починалия Васко Станилов, трите тома на Петко Огойски „ Записки за българските премеждия 1944–1989 година “, книгите на Стефан Бочев за Белене, двете мемоарни книги на професор Александър Цанков, както и дневниците на политици и държавници от времето на Третото българско царство. Няколко уеб страницата, появили се в интернет: „ Декомунизация “ на Христо Христов и „ Българският комунизъм, Библиография “, са от необикновен интерес. Сайтът на Здравко Цанков, в който се разгласиха редица истински сведения, не е поддържан след гибелта му.
Особено място заемат писания от рода на „ Партизанският гнет и вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище “ от професор Тодор Балкански, както и книгите на доктор Николай Илиев. При проучвания на терен и употребявайки подобаваща методология, тези и други създатели са съумели да се снабдят с истински данни, макар че не са професионални историци. Балкански е езиковед, а Илиев – ветеринарен доктор.
От интерес са и многочислените мемоарни книги, оповестени от участници в съпротивата преди преврата от 9 септември 1944 година Изследователи на този интервал ще намерят задоволително материали, които показват дейностите на партизани и участници в бойни групи по не напълно романтично-приповдигнато-пропагандистки метод, по който са били евентуално замислени. Това се отнася освен до трудовете на Давид Овадия и Веселин Андреев.
В първите четири глави от третата част на ревюто бяха употребявани основно американски източници, които се оказаха от особена значимост, по-специално политологическите писания на професор Рамел, които са от интерес за България. В „ Черната книга на комунизма “, редактирана от Стефан Куртоа и негови сътрудници, основно във втория ѝ том, има сведения за България, само че те са по-скоро епизодични, в сравнение с цялостни и акуратни. Сведения съществуват и в съчиненията на професор Гунар Хайнзон.
Разглеждани дружно с двете книги на Рамел и български изявления след 1990 година, те дават една относително пълноценна визия за броя на жертвите на комунистическия режим от модерна позиция. Интересно е, че „ Черната книга “ на Куртоа не загатва американските учени и особено Рамел, чиито сведения за жертвите на комунизма в света – част от проучванията му върху демоцида като модерно събитие – към този момент наподобяват най-вероятни и меродавни. Двете книги на професор Рамел са оповестени надлежно в 1994 и 1997 година, а първото издание на книгата на Куртоа излиза през 1997 година
Източник: fakel.bg
През 1965 година емигрира от България.
Доктор по история от Калифорнийския университет в Санта Барбара и професор в същия, магистър на изкуствата от Института за непознати науки в Монтерей. Член на Академията за политически науки в Ню Йорк от 1984 година и на почетното социологическо общество „ Делта Тау Капа “ от 1975 година Председател на Българския народен фронт в Съединени американски щати с почетен ръководител Иван Дочев. Автор на 6 книги в Америка, на писания по история, политология, социология и стопанска система.
През 1995 година се връща дефинитивно в България.
Други писания от същия създател (частичен лист):
ДЕМОЦИДЪТ В ДЕМОГРАФИЯТА. В Демографската злополука. Монополи, корупция и регионализъм., Русе, 2014.
ЕМИГРАНТИ, ИМИГРАНТИ И БЪДЕЩЕТО НА НАЦИЯТА. В Безпътица и спорове. Русе, 2013.
СВЕТЦИТЕ ГИ СЪДЯТ. София, 2010.
КОЙ ПОБЕДИ? Националното държавно управление във Виена, септември 1944 – април 1945. София, 2009.
АСИМЕТРИЧНИ МОДЕЛИ НА ДЪРЖАВНОСТТА. Вътрешна македонска революционна организация И ИВАН МИХАЙЛОВ. В Вътрешна македонска революционна организация и Иван Мипхайлов в отбрана на българщината. София, 2008.
БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО ПРАВИТЕЛСТВО – ВИЕНА, 1944-1945 Г.: ОПИТ ЗА ТЪЛКОВАНИЕ. В Университетски четения и проучвания по българска история. София, 2008.
НАРЕКОХА ГИ ФАШИСТИ. Легионери, Отецпаисиевци, Ратници, Бранници, Родозащитници, Кубратисти. София, 2004.
BULGARIA. In: Nationalism: A Multidisciplinary Annotated Bibliography. Vol. 2, Academic International Press, New York, Toronto, 2004.
ИКОНОМИКА НА БЛАГОДЕНСТВИЕТО. Съавт. с Величка Рангелова. София, 2002.
БЪЛГАРИЯ МАЛЪК ТИГЪР. Стратегия ХХI век. София, 2000.
БЪЛГАРСКАТА СТРАТЕГИЯ В НОВИЯ ВЕК. В Отбрана и въоръжени сили на Република България. София, 2000.
THE BALKANS IN THE VII CENTURY: AN ETHNIC APPROACH. In: Scholar, Patriot, Mentor. Historical Essays in Honor of Dimitrije Djordjevic. Boulder, New York, 1992.
BULGARIAN LABOR PRESS. In: The Immigrant Labor Press, 1840’s – 1970’s, vol. I and vol. II. New York, 1987.
RELATIONS BETWEEN THE HOME CHURCH AND THE BULGARIAN CHURCHES IN NORTH AMERICA. In: Culture and History of the Bulgarian People Their Bulgarian and American Parallels. Published by Duquesne University, Pittsburgh, Pennsylvania, USA, 1982.
THE FALL AND RISE OF BULGARIAN NATIONALISM. In: Canadian Review of Studies in Nationalism, University of Prince Edward Island, Charlottetown, P.E.I., Canada, 1982.
MACEDONIAN NATIONALISM: A NOVEL APPROACH. In: Colloquia and Symposia on the Quest for Nationhood and the Submerged Nations, University of Wisconsin-Milwaukee, presented at the Colloquia and Symposia, San Antonio, Texas, USA, 1982.
BULGARIANS. Included in Harvard Encyclopedia of American Ethnic Groups, 1980. Harvard University Press, Cambridge, Massachusetts and London, England, 1980.
THE BULGARIAN-AMERICANS. Ragusan Press, Palo Alto, California, USA, 1979.
A MEMBER OF THE POLITBURO – LENIN 1923. An M.A. Dissertation at the Monterey Institute of Foreign Study. Monterey, California, USA, 1970.
Книгата " История на Българска комунистическа партия /1919 - 1989/ излиза от щемпел в средата на юни, изд. Факел, стр. 880, твърда подвързия, цена 39 лева
ОЦЕНКА НА ИЗВОРИТЕ
„ Историята ще бъде добра към мен, тъй като аз имам намерение да я напиша! “
Чърчил
В Държавната организация на архивите се намират скъпи материали – разполагаем на откривателите – които към този момент закъсняват с изваждането им на бял свят, както и с техния разбор и пояснение. Става въпрос за Колекцията с протоколи на Политбюро и Централния комитет на Българска комунистическа партия (сайт " Протоколи и решения на Политбюро на Българска комунистическа партия (1944–1989) " ), която е извънредно значим източник за близката история на България. Там също се съхраняват полицейските архиви от 1923 до1944 година
По сведения на доцент доктор Мартин Иванов, ръководител на Държавна организация „ Архиви “ (март 2011 - август 2013 г.), активността на Политбюро е отразена на 73 910 листа, а стенограмите от пленумите на Централен комитет на Българска комунистическа партия обгръщат други 84 803 страници. Общият архивен масив, оповестен през 2012 и през 2013 година на уеб страницата, доближава съвсем 212 хиляди страници, в това число новооткрити над 60 000 страници с протоколи.
CAVEAT: при прилагане на Протоколите на Политбюро изключително внимание би трябвало да се обръща на описанието на архивната единица в Каталога, тъй като то не всеки път отразява дневния ред на съвещанието или основната точка на решенията. Така под „ приветствие до братска социалистическа партия в Латинска Америка или предопределение на началник на едно от хилядите ТКЗС-та “ може да се крие фактически значимо решение, което не е упоменато в описанието на архивната единица. Конспирация даже и когато си на власт?
Крайно скъпи са и съществуващите фондове в ДАА, посочени тук в Библиографията, както и тези в Министерство на външните работи, Министерство на вътрешните работи и Българска академия на науките. Към записки, мемоари и друга сходна литература остават в действие условностите, с които професионалният историк нормално се преценява: оставилият мемоари доста рядко единствено хроникира и отбелязва събития, без да ги оцвети със личните си съждения по повдигнатите въпроси (което също е забавно, само че по други причини). Ако е участник в събитията, които разказва, мемоаристът по предписание заобикаля цялата истина или най-малко я изкривява. Мемоарите на живи очевидци са по-малко меродавни, в сравнение с умряли лица.
Данните за активността на БРСДП (т.с.) от 1891 до 1919 година се намират в множеството известни издания, които се занимават с историята на Българска комунистическа партия в нейния най-ранен интервал. По-малко познати са събитията към основаването на Коминтерна и работата на българските комунисти в него, изключително в годините 1919-1936.
Rothschild (1959) е изключително скъп за този интервал, защото създателят е употребил богатите архиви на Коминтерна и неговите издания, основно Инпрекор (Inprecorr на британски, Inprekorr на немски, 1921 - 1936?) – Списание за интернационалните вести и теоретични проучвания – също оповестените известия, брошури, протоколи от конгресите на Коминтерна и обособени писания, издавани в Западна Европа през годините 1920–1935. Част от тези архиви са в Хага, Холандия, и в Съединени американски щати.
Български и руски издания (на съветски език) за тези години са надалеч по-малко меродавни. Те са съставяни от казионни служители под строгия контрол на българската и руската комунистическа партия и се подчиняват на партийните условия за представянето на събитията, както и за споменаваните дейци сега и по време на изявленията. Правилото при потребление на сходни антологии е – колкото по-ранно е изданието, толкоз е по-вярно фактологически. Едно и също събитие се показва по друг метод в по-късни издания, като елементарно се заличават участници в събитията, които по време на изявленията не се употребяват с доверието на Партията.
Забележки от този темперамент важат за всички съчинения, занимаващи се с историята на Българска комунистическа партия, оповестени по време на комунистическия режим. И освен тогава, и освен за партийни издания, само че и за исторически проучвания от общ темперамент, учебници, енциклопедии, така наречен многотомна „ История на България “ и публикациите, оповестени в исторически антологии, журнали, годишници и издания, предопределени освен за експерти, само че и за необятната аудитория.
Съществува обаче многочислена и качествена историческа литература по въпросите, свързани с историята на Българска комунистическа партия, издавана в страни отвън България – основно в Съединени американски щати и Англия. До 1989 година тя не е била елементарно налична, само че даже през последните 28 години – интервал, през който формалната възбрана на изявления, неодобрени от Партията, към този момент не е в действие – българските историци очевидно не са показали необикновен интерес към използването ѝ. Пропуск и огромна неточност.
Проблемите за мълчанието, засягащо американските и британските проучвания по българските въпроси, са многочислени. Накъсо, те се състоят в трите „ НЕ “-та: НЕзнание за съществуването им (България по времето на комунизма беше затворена от вътрешната страна и заключена отвън), НЕжелание да бъдат употребявани (включително официални забрани по отношение на достъп и прилагане на извори и източници), НЕвежество (липса на езикова подготовка: не всички историци владеят непознати езици). За интервала до ноември 1989 година историографията обичайно се е създавала в държавната Академия на науките (БАН) и държавните университети.
Но ситуацията и сега не е доста обнадеждаващо. В модерна България от 2018 година статутът на огромното болшинство (99%?) професионални историци е казионен: те са заплащани от страната, с цел да преподават в учебни заведения и университети, както и да основават (квази?, псевдо?) исторически творби. Преподавателите – учители, доценти и професори – и членовете на издържани от страната академии и организации са в действителност административни служители и техните творби, външно наподобяващи законна историческа продукция, са по горните аргументи със съмнителна стойност. Това изключително проличава и се постанова при писането на учебници за междинното обучение.
Българска академия на науките е на държавна прехрана и е претъпкана – изключително в филантропичните дисциплини – с фрагменти, останали отпреди Прехода. Един от учените – в този момент получаващи заплати, изравнени с тези на депутатите – е член на Българска комунистическа партия от 1958 година, от 1973 година завежда отдел „ Пропаганда и пропаганда “ при Централен комитет на Българска комунистическа партия, секретар на Централен комитет от 1976 до 1988 година, основател на Насилието против турците и притежател на медал „ Георги Димитров “.
Друг учен, който е бил заместник-председател на Българска академия на науките (1996 – 2007) и заместник-директор на Института по история и на Единния център по история на Българска академия на науките (1973–1978), професор по история в СУ, от 1972 година е лейтенант и контрольор четвърта степен във Второ основно и в Шесто основно ръководство на Държавна сигурност.
Трети учен, професор и лекар на историческите науки, шеф на Института по история към Българска академия на науките (1993–2013), е конфиденциален помощник на Първо основно ръководство на Държавна сигурност, вербуван през 1981 година
Деканът на историческия факултет от 2007 до 2015 година (заместник-декан от 2003 до 2007 г.) и професор в Софийския университет „ Св. Климент Охридски ” от 1982 година, е бил щатен чиновник в Първо основно ръководство на Държавна сигурност от 1983 година, а от 1987 година старши шпионин в отдел 14 Първо главно управление (на ДС) Държавна сигурност. Той се занимава основно с писане на учебници и образователни пособия.
Изобилието на сътрудници и доносници на Държавна сигурност, както и на щатни служители в Министерство на вътрешните работи или МО, сътрудници на Държавна сигурност и Разузнавателно управление на Министерството на нар в филантропичните дисциплини, изключително в историческите науки, археологията, политологията и социологията, не личи от към този момент разкритите имена от Комисията по досиетата, тъй като тя проверява и разкрива имената единствено на тези, които са били на управителни длъжности. Преподавател, преподавател, доцент или професор, който не е бил ректор или декан, както и теоретичен помощник от Българска академия на науките, който не е заемал управително място: шеф или заместник-директор на институт и така нататък, по съществуващия закон не предстои на следствие и откриване. Нито на умрелите. Свързаните по един или по различен метод с Държавна сигурност или Разузнавателно управление на Министерството на нар историци и други хуманитаристи по всяка възможност са хиляди.
Университетите са държавни или са субсидирани и позволени от българската страна. Държавата напълно не е анонимна, нито играе ролята на публичен съдия, тъй като тя се въплъщава от политическата партия, която господства сега.
С незначителни отклонения основните партии, които са се изредили в ръководството на страната през последните 28 години след номиналното рухване на комунизма, са към момента свързани с комунистическото минало, в случай че не и негова функционалност. Комунизмът е жив и здрав, жизнен, радостен и благополучен, приемничката на Българска комунистическа партия, в този момент наричаща се Българска социалистическа партия, води летоброенето си от 1891 година Наскоро тя бе събрана на своя 49-и конгрес и се опита да присвои Бузлуджа – лобното място на Стефан Караджа – за свои партийни цели като светинята на българския социализъм.
Българска комунистическа партия е управлявала България 45 години през предишния век и 13 години от миналите 28 след ноември 1989 година В извършените след 1989 година избори 15 години тя е имала собствен президент и е била първа или втора политическа мощ като се изключи изборите през 2001 година, когато е била трета. Позициите ѝ във властта са разтърсени, само че към момента мощни. Доминацията ѝ в стопанството и финансите е неоспорима, а в правосъдната система и в региона на културата и образованието – съвсем непокътната. При това състояние:
„ КОЙТО ВЛАДЕЕ МИНАЛОТО, ТОЙ ВЛАДЕЕ И БЪДЕЩЕТО. КОЙТО ВЛАДЕЕ НАСТОЯЩЕТО, ВЛАДЕЕ МИНАЛОТО! ”
Баналните съждения са банални, тъй като в множеството случаи са правилни.
Голямото болшинство от историците, политолозите, социолозите и множеството експерти в филантропичните дисциплини – които основават и оформят публичното мнение и които по право са или би трябвало да бъдат духовните водители на нацията – са готови, подготвени и вървят по стъпките на професорите и учителите си, които са остатъци от болшевишкото минало на България. Те не са суверенни в мисленето и съжденията си, не са еманципирани и са корумпирани в морално, етично и професионално отношение. Не е за удивление, че немалка част от догмите, постулатите и фалшификациите в региона на историята, които бяха правилото до 1989 година, към момента доминират в мисленето и творчеството на актуалните историци.
Някои от тях трансформираха възгледите и мненията си, като по този метод дадоха наново доказателство за продължаваща корупция. Проблемите, несъмнено, не се намират единствено в комунистическото минало, въпреки че значително неговите сенки витаят, а нерядко и преобладават сегашното, което включва и историографията. Немалко от българските историци са почтени и откровени комунисти с болшевишко мислене, метод и способ на писане на история.
Пренебрегваме за миг случаите на умишлено и предумишлено изкривяване на историческата истина, даже отричането на събития, обстоятелства, дати, персони и така нататък, което е занятие на заинтригувани в прикриването на истината. Всичко това затруднява доста опитите за определяне на историческата истина, на голите обстоятелства и известните събития, както и обективното разглеждане на архивните документи, да не приказваме за мъчнотиите, свързани с разбора и тълкуването им.
Известни са няколко обилни труда по историята на Българска комунистическа партия, оповестени в Съединени американски щати основно през предишния век. Професор Джоузъф Ротчайлд (Columbia University, New York) още през 1959 година издаде монументалната „ Българската комунистическа партия: генезис и развиване 1883–1936 година “ (The Communist Party of Bulgaria. Origins and Development 1883–1936). Нейните 354 страници съдържат фактологията на историческото развиване на Българска комунистическа партия до 1936 година Той продължи да написа върху Източна Европа – вж. в Библиографията.
Професор Нисан Орен продължи хронологията до 1971 година с двете чудесни книги „ Българският комунизъм: Пътят към властта 1934–1944 “ (Bulgarian Communism: The Road to Power 1934–1944), издадена през 1971 година, и „ Наложена гражданска война: земеделство и комунизъм в България “ (Revolution Administered: Agrarianism and Communism in Bulgaria), издадена две години по-късно.
Професор Джон Бел (University of Maryland, USA) приключи проучването на историята на Българска комунистическа партия до 1985 година с книгата си „ Българската комунистическа партия от Благоев до Живков “ (The Bulgarian Communuist party from Blagoev to Zhivkov), издадена през 1986 година Той също написа и издаде през 1977 година „ Селяни на власт: Александър Стамболийски и Българският аграрни национален съюз “ (Peasants in Power. Alexander Stamboliski and the Bulgarian Agrarian National Union) и беше съставител на „ България в преход: политика, стопанство, общество и просвета след комунизма “ (Bulgaria in Transition: Politics, Economics, Society, and Culture after Communism), издадена в Колорадо, Съединени американски щати, през 1997 година, година преди кончината му. Бог да го елементарни! – и професор Ротчайлд.
Тези превъзходни книги не са преведени на български и надали в миналото ще бъдат. Същото се отнася и до трудовете на редица други американски учени по въпросите на новата и актуалната българска история. Защо тия хора са незнайни у нас, е може би предмет на настрана изцяло проучване. Европейските учени, в съпоставяне със Съединени американски щати, общо взето, показват липса на интерес към България и Българска комунистическа партия. Изключение прави Англия.
Българска комунистическа партия се загатва в редица други американски университетски издания, които също са на доста високо ниво. Книгата на професор Майкъл Бол – „ Студената война на Балканите. Американската външна политика и възникването на комунистическа България 1943–1947 “ е единствената преведена на български през 1999 година Преди две години в София бе публикуван (на английски) алманах от документи, отнасящи се до полемиките сред Съюзниците по отношение на България във Втората международна война, под редакцията на Alfred M. Веck (Allied Deliberations on Bulgaria World War II).
Трите книги на професор J. A. Broun преглеждат религиозния живот в България по времето на комунизма, до момента в който професор J. F. Brown се стопира на България под комунистическа власт.
Книгата на Marshall Lee Miller „ България през Втората международна война “ (Bulgaria During the Second World War), двете книги на Elizabeth Barker, трите истории на България от Richard Crampton и проучването му върху Александър Стамболийски, оповестено в 2009 година, книгата на Thomas Butler „ България. Минало и настояще “ (Bulgaria. Past and Present), двете книги на L. A. D. Dellin (Любомир Делинешев, бежанец, някогашен отецпаисиевец, професор в университета във Вермонт, САЩ), една от които е „ История на Българска комунистическа партия “, книгата на Robert Kaplan, тази на Frederick Chary за българските евреи, за които написа също Vicki Tamir, допълват листата на американски създатели със значителен принос към проучванията по българска нова история – и от изгода за българските откриватели.
Професор Frederick Chary също написа „ История на България “ (The History of Bulgaria), оповестена през 2011 година Oren (1973), Barker (1948) и Betts са отлични извори на информация, касаеща антикомунистическата съпротива, както и динамичността на политическото развиване. Главата за България в антологията на R. R. Betts e формирана от Phyllis Auty. Книгата на Oren (1973) даже е отдадена на Гичев, Мушанов и Пастухов: Men of Politics and Courage.
Дали би трябвало да се спомене и антологията, формирана от Robert Maxwell, за Тодор Живков, издадена в Лондон през 1982 година?
За ръководството на Стамболийски е писано много, само че качеството на съответната историография не е изключително високо. Венцехваленето му след преврата от 9 септември 1944 година – в случай че не и на режима на Български земеделски народен съюз – преобладаваше в (псевдо) историческата литература в България и проникна и в чужбина (Джон Бел, Фредерик Чари). Необходим е нов прочит на историята на Български земеделски народен съюз и той евентуално ще се появи. Дотогава историците ще употребяват наличните материали и тъкмо това е вършено и в сегашния труд.
Много повече е писано за септемврийските метежи от 1923 година Аз съм употребявал нови и различни източници – спомените на Пане Бичев и ревюто на протойерей Йордан Попов, както и други материали, посочени в бележките към втора глава и в Библиографията. Ценни са и спомените на Александър Цанков. За прегледа на жертвите до 9 септември 1944 година е употребен достоверният труд „ Звезди във вековете “, за който се загатва на няколко места в ревюто.
Rothschild и Oren (1971) са изключително скъпи с богатата фактология, която е показана в трудовете им. Втората книга на Oren е по-скоро концептуална, само че и поради нейния темперамент е от особена значимост. Казионните истории на Българска комунистическа партия – те са няколко в Библиографията – би трябвало да се преглеждат скептично – аргументите са изложени нагоре.
За Испанската революция и чистките в Съюз на съветските социалистически републики съм издирил и материали, които не се схождат с ортодоксалното виждане по тези въпроси. Важна е брошурата, издадена през 1989 година от Партията, за гибелта на емигрантите в Съюз на съветските социалистически републики по време на чистките. Меродавна е и обявата по същия проблем на Наско Петров. Интересното е, че броят на упоменатите жертви се схожда съвсем изцяло със заключенията на професор Орен, който написа по въпроса още през 1971 година
По въпросите, свързани със септемврийския протест, събитията от 1925 година
и по-късно, доста скъпи са протоколите от партийни пленуми и заседания, състояли се в Москва и другаде в чужбина. Те се намират в ДАА и са обширно обсъждани в уеб страницата „ Сите българи дружно “ на Никола Григоров от незаменимия архивар-историк Цочо Билярски. Историческата просвета е задължена на тези двама сторонници поради количеството и качеството на изявленията им освен в гореспоменатия уебсайт, само че и във към този момент обширната библиотека (над 30 публикации) под същата графа.
От 30-те години до преврата на 9 септември 1944 година партийните изявления не са кой знае какъв брой многочислени, защото по това време Българска комунистическа партия е в конспиративност, само че и изданията след септемврийския прелом, отдадени на този интервал, са мощно политически обагрени и неособено потребни. Гореспоменатите изявления на американски учени допълват щастливо картината и са нужни. Публикациите в Европа са малобройни и епизодични, а тези от Съюз на съветските социалистически републики поддържат партийната линия и не са изключително надеждни. Понякога даже дати и имена на участници изискват в допълнение удостоверение.
По въпросите, свързани с преврата от 1944 година, съществуват редица несъгласия, тъй като проблемите от най-новата българска история се разглеждаха от откриватели, които са били задължени да следват партийната линия, която господстваше в историографията от 1944 до 1989 година, а и по-късно.
В страните отвън социалистическо-болшевишката общественост сходни откриватели мъчно биха били признати като законни историци по доста аргументи, само че както към този момент стана дума, основно заради моралната им, етична и професионална корумпираност.
За актовете на възмездие и разпра, за избитите през първите дни след 9 септември 1944 година има малко публични данни и документи. Няма общоприета методика, която да разреши да се изчислят тези жертви. Но казусът напълно не е неповторим за България, той съществува на всички места, където комунисти идват на власт. Колко са убитите в Куба, в Китай, в Корея...? С ангажимента, че точният брой на жертвите на комунистическите режими евентуално в никакъв случай няма да бъде прочут, историците въпреки всичко работят по въпроса и реализират приемливи резултати, постоянно и благодарение на интердисциплинарни способи и начини.
Специално за България съществуват и проблеми от механически темперамент. Например единствено документите в архива на Министерство на вътрешните работи за следствените и арестуваните в затвори и трудови лагери след 1944 година – фондовете 6, 12, 23 и 63 – съдържат документи с размер от над един милион страници. За преглеждането, уточняването и обработката на тези документи е належащо време и готови експерти, които да систематизират и вкарат данните в научна приложимост. От друга страна, в казионния Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките има задоволително запаси за основаване на дипломиран екип от специалисти, който да стартира обработването на тези, както и на други данни от сходен темперамент, намиращи се в разнообразни складове, тъй че става дума по-скоро за предпочитание за работа, а не за липса на благоприятни условия. С ангажимента, несъмнено, че евентуално за сходни инициативи към момента се чака и позволение от висшестоящи.
Правени са опити за разкриване на жертвите съгласно регистри на популацията, статистики и други сходни публични сведения. Най-големите проблеми в това отношение се срещат в Съюз на съветските социалистически републики и Китай – страните с максимален брой жертви на комунизма. От общо 148 милиона жертви в целия свят на сметката на тези две страни са 135 милиона без първите жертви на Мао в началните години на похода към властта. Те са от порядъка на няколко милиона. Освен нерегистрираните китайски селяни, починали в гражданската война, дълги години никой не е вкарвал в статистиките за Мао относителния им брой, до момента в който за годините 1949–1987 сведенията са спорадични и неточни. Трябва да се означи, че от малко малко точни и меродавни демографски статистики за Китай и Индия се появяват чак през 50-те години на предишния век.
Аналог на изчезналите регистри в Китай съществува и в Съюз на съветските социалистически републики. Изчезналите безследно и нерегистрирани със смъртни актове съветски жители в първите две десетилетия след Октомврийската гражданска война по времето на Ленин, Троцки, Дзержински и при Сталин (преди началото на Голямата чистка) възлизат на десетки милиони.
Жертвите в Украйна, изключително тези, дължащи се на голодомора, са различен огромен проблем, който затруднява приемането на точни сведения. Жертвите в концентрационните и трудовите лагери в Китай и в Северна Корея от последните 25 години не влизат в статистиките. ЛАОГАЙ, китайският ГУЛаг, е към момента съвсем незнаен. Под лозунга „ реформиране посредством труд ” са убити десетки милиони. Десетки? А Холокост е „ единствено “ шест милиона!
Както ще стане ясно в ревюто, което следва, броят на починалите преди преврата от 9 септември 1944 година е открит с акуратност до най-вече няколкостотин души. Далеч по-трудно е да се преброят жертвите, дадени в интервала по-късно – чак до ноември 1989 година Но и това не е невероятно. Веднага би трябвало да се означи, че макар акуратните сведения, показани от Музея на революционното придвижване в 1969 и 1972 година, към момента в публичното пространство витаят надути числа на жертвите, понесени от комунистите от 1923 до 1944 година, които граничат с научната фантастика, а нерядко я и прескачат.
В края на 1944 година писателят Орлин Василев стартира да написа книгата „ Въоръжената опозиция против фашизма в България 1923–1944 година (Очерки и документи) ”. Поръчката за нея идва от Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия. Целта е книгата да послужи като формален държавен документ, който да бъде представян при потребност в страната и в чужбина.
На писателя, който е усамотен във вила в Боровец, се доставят архивни документи, показания, снимки на убити партизани. Василев беседва с съвсем всички участници в преврата, министри, регенти и водачите на Партията. След конкретизиране на обстоятелства и числа от архивите, както и главните послания, обособените глави се изпращат в Москва, където се ревизират, поправят и утвърждават от Георги Димитров. Създаден е митът за починали 9140 партизани и 20 070 ятаци от 1941 до 1944 година Тези данни до наши дни се показват като достоверни, въпреки че в редица изявления, в това число многотомната „ История на България ”, те са още по-надути.
Първото издание на книгата се появява през 1946 година и е показано на Парижката мирна конференция. Това е документ на времето си, тъй като макар погрешния брой на починалите дава достоверни сведения за участниците в ръководството. Пренаписването и фалшификациите с историята са в идващите две издания, където се редуцират текстове, имена и фотоси. Имената на Трайчо Костов, Антон Югов, Добри Терпешев отпадат и се появява Тодор Живков.
За жертвите през интервала 1923–1944 година
достоверен остава обемистият труд „ Звезди във вековете “, който беше упоменат нагоре. Трябва да се означи и книгата на Калонкин и Кабаджов „ В името на живота “, издадена през 2003 година
За интервала на комунизма – от 9 септември 1944 до ноември 1989 година – се появи голям размер литература след 1989 година, която е с неравно качество. Полезни бяха първите 8 години – до 1997-а, – когато се появиха редица мемоарни книги на участници в събитията, в това число партийни дейци и пострадали от режима. Особено забавни и скъпи са четирите тома „ Писахме да се знае “ под редакцията на починалия Васко Станилов, трите тома на Петко Огойски „ Записки за българските премеждия 1944–1989 година “, книгите на Стефан Бочев за Белене, двете мемоарни книги на професор Александър Цанков, както и дневниците на политици и държавници от времето на Третото българско царство. Няколко уеб страницата, появили се в интернет: „ Декомунизация “ на Христо Христов и „ Българският комунизъм, Библиография “, са от необикновен интерес. Сайтът на Здравко Цанков, в който се разгласиха редица истински сведения, не е поддържан след гибелта му.
Особено място заемат писания от рода на „ Партизанският гнет и вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище “ от професор Тодор Балкански, както и книгите на доктор Николай Илиев. При проучвания на терен и употребявайки подобаваща методология, тези и други създатели са съумели да се снабдят с истински данни, макар че не са професионални историци. Балкански е езиковед, а Илиев – ветеринарен доктор.
От интерес са и многочислените мемоарни книги, оповестени от участници в съпротивата преди преврата от 9 септември 1944 година Изследователи на този интервал ще намерят задоволително материали, които показват дейностите на партизани и участници в бойни групи по не напълно романтично-приповдигнато-пропагандистки метод, по който са били евентуално замислени. Това се отнася освен до трудовете на Давид Овадия и Веселин Андреев.
В първите четири глави от третата част на ревюто бяха употребявани основно американски източници, които се оказаха от особена значимост, по-специално политологическите писания на професор Рамел, които са от интерес за България. В „ Черната книга на комунизма “, редактирана от Стефан Куртоа и негови сътрудници, основно във втория ѝ том, има сведения за България, само че те са по-скоро епизодични, в сравнение с цялостни и акуратни. Сведения съществуват и в съчиненията на професор Гунар Хайнзон.
Разглеждани дружно с двете книги на Рамел и български изявления след 1990 година, те дават една относително пълноценна визия за броя на жертвите на комунистическия режим от модерна позиция. Интересно е, че „ Черната книга “ на Куртоа не загатва американските учени и особено Рамел, чиито сведения за жертвите на комунизма в света – част от проучванията му върху демоцида като модерно събитие – към този момент наподобяват най-вероятни и меродавни. Двете книги на професор Рамел са оповестени надлежно в 1994 и 1997 година, а първото издание на книгата на Куртоа излиза през 1997 година
Източник: fakel.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ