Несебър, Созопол, Цари Мали град: как подмениха миналото
Проф. арх. Тодор Кръстев е международно прочут академик и влиятелен специалист на ЮНЕСКО за запазване на международното културно завещание, почетен член на Международния съвет за монументи на културата и забележителните места (ИКОМОС). Ръководител е на архитектурни и урбанистични планове за културното завещание. Автор на научни изявления у нас и в чужбина. С него за беседва Георги Лозанов.
Проф. Кръстев, да стартираме с най-големия риск пред българското културно завещание – град Несебър е заплашен от това да бъде вписан в Списъка на международното завещание в заплаха, преддверие към изключване от международното завещание. Кога и за какво се появи такава опасност? Кое наложи да желаят от нас умишлен План за запазване и ръководство на „ Стария град Несебър “ и с какво той може да помогне?
Историята стартира от 2010 година, когато 34-тата сесия на Комитета за международно завещание показва „ тежки промени заради недопустимо развиване на градската тъкан “ в Стария град и за пръв път загатва опцията за неговото включване в Списъка на международното завещание в заплаха.
Комитетът слага изискване да бъде незабавно направен План за ръководство на полезността, който да дефинира дълготрайната държавна тактика на България за нейното запазване. През 2011-2012 са взети незабавни ограничения за изработването му, което се финансира от община Несебър, а екип от 60 специалисти към Националния институт за недвижимо културно завещание (НИНКН) го създава за рекордно време.
През 2013 Министерството на културата приема Плана и го изпраща в ЮНЕСКО. Той е високо оценен както от Центъра за международно завещание към ЮНЕСКО, по този начин и от ИКОМОС, в резултат на което 37-та сесия на Комитета от 2013 напълно го приема и „ настоятелно моли страната членка да го одобри “, с цел да довърши процедурата, като до приемането му вкара мораториум върху новото строителство. Такъв триумф не се случва постоянно (за съпоставяне, Комитетът към този момент 12 години връща за преправка Плана за ръководство на Котор, който е международно завещание в Черна гора) и е златен късмет за изрично отменяне на заплахата над Стария град в Несебър.
Как се възползвахме от този късмет - България одобри ли и приложи ли Плана?
За страдание страната отхвърля да направи последната стъпка и процедурата остава незавършена. Десет години България не се преценява с решенията на 37-та сесия на Комитета за международно завещание и Планът не е признат на равнище Министерски съвет. Без изненада в Стария град стартира бурно строителство, в несъгласие както с Плана, по този начин и с прелюдия мораториум. Министърът на културата, тогава Вежди Рашидов, уволнява шефа на НИНКН, явно с цел да не пречи на тези дейности. Лансира се концепцията за разработване на „ нов проект “, евентуално в сходство с избрани ползи. В този интервал всички сесии на Комитета (41-ва, 43-та, 44-та) безуспешно изискват от България „ да се довърши, одобри и приложи Плана за запазване и ръководство “. Закономерно, през януари 2023 мониторинговата задача на Центъра за международно завещание и ИКОМОС установи необратими провали в полезността и предлага нейното включване в Списъка на международното завещание в заплаха.
Предполагам, че по политически съображения, 45-ата сесия на Комитета в Рияд (2023) този път не взема такова извънредно решение, само че заплахата остава в действие. Комитетът „ Препоръчва на държавата-членка … да довърши („ finaliser “/ “completing “) Плана за запазване и ръководство “. Никога обаче не е било препоръчвано изработването на нов проект.
Можем ли да свържем случая в Несебър с редица други изумени монументи у нас? Наскоро отново имаше пожар в къщата на Гешов в София, разрушени бяха тютюневи хранилища в Пловдив, има сигнали за разрушени монументи във Варна и на други места. Защо НИНКН не съумява да се оправи с опазването им – пълномощия ли му липсват? Или потенциал и експертност? Или прикрито обслужва бизнес ползи?
Случаят със Стария град в Несебър, както и с други монументи, не е случайност. Той е демонстрация на дълбоката рецесия в опазването на културното завещание у нас, която стартира още от началото на прехода. Става дума за систематични проблеми в националната система за запазване, които се дължат на финансови и строителни ползи, със мощна политическа поддръжка. Законът за културно завещание от 2009 е несъответстващ, а системата за ръководство е компрометирана – мощно централизирана и капсулирана, без ефикасна осведомителна тактика за културното завещание, тъй че позволява вземането на политически, а не на експертни решения за културното завещание. Силно отслабен е единственият държавен експертен орган НИНКН, който със своите 40-50 експерти не е в положение да извършва функционалностите си съгласно Закона; внезапно е понижено финансирането за запазване на културното завещание и прочие
А би трябвало да имаме поради, че в България през социализма след първичния интервал на необмислено заличаване на културното завещание се сътвори една от най-успешните системи за опазването му в Източна Европа, построена преди половин век с скъпия принос на пионера проф. арх. Пейо Бербенлиев. Самият Национален институт за монументи на културата (НИПК) през 1980-те години включваше близо 2000 експерти от висока класа в пет филиала, които покриваха територията на цялата страна.
Защо и по какъв начин беше компрометирана тази система?
За себе си имам едно просто пояснение. Първоначалното струпване на капитали по време на българския преход предизвика мощни комерсиални апетити и строителен напън върху историческите центрове. Паметниците на културата, изключително археологическите, се оказват уязвими, заради нежната им конструкция и апетитното им местонахождение в централните градски елементи. Явно, още при започване на прехода, в някои стопански, а също и политически среди, се е наложила концепцията, че опазването на културното завещание съставлява спънка за „ развиването “ и по тази причина би трябвало мощно да се ограничи. В случая развиването е разбирано чисто количествено, като асимилиране на терени за интензивно застрояване с висока компактност и висока етажност. Тази логичност е в фрапантно несъгласие със актуалната визия за опазването като генератор на запаси за стабилно развиване и за качество на живот.
За страдание, тогава, а и през днешния ден, страната не осъзнава своята отговорност пред бъдещите генерации. Започва интензивно икономическо лобиране на всички равнища, обвързвано с политически решения, изключително за усвояването на европейски фондове след 2007 година. Това изяснява доста неща: за какво се провалят всички начинания за радикални законодателни промени в тази област, за какво толкоз доста години не бе признат нов закон; за какво бе разрушен НИПК; за какво бяха построени бутафорни замъци и църкви; за какво 10 години не бе признат Планът за запазване и ръководство на Несебър… Не бива да забравяме, че културното завещание е постоянно обвързвано със мощни ползи на разнообразни равнища, най-вече стопански и политически, и е нужна мощна политическа воля на страната, с цел да ги балансира за богатството на обществото.
Може ли да са чака, че новият план за изменение и допълнение на Закона за културно завещание ще реши тези проблеми?
За страдание, не. Преди всичко, импортираният план не планува дълбока законодателна промяна, а по-скоро козметични промени, които не засягат същностни недъзи на настоящия закон - да вземем за пример неговия мощно рестриктивен темперамент, който кара притежателите на монументи да се усещат онеправдани и да се отчуждават от опазването; неналичието на ограничения за отбрана на достоверността на ценностите; неналичието на „ интегрирано запазване “, което реализира ефикасни връзки с други области (териториално и селищно устройство, стопанска система, туризъм, екология, обществена политика, обучение и прочие); игнориране на модерни аксиоми за правото на културно завещание и за ролята му като запас за развиване и качество на живот; едва локално равнище на запазване.
В същото време някои нови оферти ще основат нови проблеми – още по-голяма концентрация на функционалности в Министерството на културата; лишаване на експертната съгласувателна активност от НИНКН и даването й на администрация в Министерството; спомагателни опасности за достоверността и други Освен това планът не планува увеличаване на потенциала на НИНКН с щат, финансиране и модерна осведомителна система. Очевидно страната още веднъж демонстрира, че не е заинтересувана от радикална законодателна промяна в тази област. Впрочем по време на държавното управление на „ Продължаваме промяната “ през 2022, заместник-министърът на културата проф. Бойко Кадинов се опита да започва такава промяна по образеца на редица европейски страни. Той отхвърли и концепцията за разработване на нов проект за запазване и ръководство на Несебър и взе решение за ускорена актуализация на Плана от 2013. Принудиха го да си подаде оставката…
Не може да се отхвърли, че всеобщата до неотдавна замяна на замъци с бутафорни възстановки като че ли престана. Какво първо провокира тази процедура и след това кое съумя да я спре?
Както стана дума, след влизането на България в Европейския съюз, избрани стопански и политически среди у нас взеха решение, че културното завещание може да бъде добър инструмент за асимилиране на европейски фондове. Но не посредством мудна и трудоемка научна реституция, а чрез бързо строителство на замъци от бетон „ до зъбер “ и църкви „ до керемида “. През 2008 шефът на Националния исторически музей Божидар Димитров разгласява програмна публикация: „ Всеки град със своята цитадела “. Министър Рашидов го поддържа: „ Малко бутафория ще способства доста за туризма “. Започва деен развой на бутафорно доизграждане на крепостите в Созопол, Цари Мали град, Кракра Пернишки, Трапезица, Яйлата, плана за крепостта на Небет тепе в Пловдив и други - всички осъществени с политически решения и в цялостно несъгласие с правилата на Венецианската харта от 1964 – основополагащ документ на опазването. Тъй като на 30 май тази година се навършват 60 години от приемане на Хартата, дано да напомня нейната нравственос: културните монументи са „ духовни послания от предишното “; те са единствено краткотрайно в нашите ръце; наш професионален и честен дълг е да ги предадем на бъдещите генерации „ в цялото благосъстояние на тяхната достоверност “, т.е. правота, меродавност, честност на истинското обръщение. Затова реставрацията би трябвало да „ приключи там, където стартира хипотезата “.
През 2014 със своята публикация „ Изчезналата достоверност “ във вестник „ Култура “ остро реагирах против настоящата процедура на хипотетични реконструкции. Станах цел на яростни офанзиви в медиите. Тогава общността на ИКОМОС България ме поддържа, а ИКОМОС Интернационал в писмо до българските управляващи моли за прекратяване на тази процедура. През 2015 представители на 52 Неправителствени организации, университетски общности, професионални и креативен организации в региона на културното завещание, обединени във „ Форум културно завещание “, приехме и разпространихме, в това число в чужбина, декларация, с която изрично отхвърлихме „ днешната процедура на ново строителство на замъци, дворци и църкви, която подменя предишното “. Експертите бяха подкрепени от интелектуалци. Накрая, като резултат от всичко това, през 2018-2020, Европейският съюз и ИКОМОС Интернационал одобриха документа „ Европейски правила за интервенции в културното завещание, финансирани от Европейския съюз “, с който се отхвърлят хипотетичните реконструкции. Реално, с това тази процедура замря, най-малко към този момент.
Случаят демонстрира една опция за смяна и в други области – посредством силата на цивилен и експертни организации. Те могат да бъдат отлични сътрудници на страната, само че да имат правото да бъдат и нейни съперници.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Проф. Кръстев, да стартираме с най-големия риск пред българското културно завещание – град Несебър е заплашен от това да бъде вписан в Списъка на международното завещание в заплаха, преддверие към изключване от международното завещание. Кога и за какво се появи такава опасност? Кое наложи да желаят от нас умишлен План за запазване и ръководство на „ Стария град Несебър “ и с какво той може да помогне?
Историята стартира от 2010 година, когато 34-тата сесия на Комитета за международно завещание показва „ тежки промени заради недопустимо развиване на градската тъкан “ в Стария град и за пръв път загатва опцията за неговото включване в Списъка на международното завещание в заплаха.
Комитетът слага изискване да бъде незабавно направен План за ръководство на полезността, който да дефинира дълготрайната държавна тактика на България за нейното запазване. През 2011-2012 са взети незабавни ограничения за изработването му, което се финансира от община Несебър, а екип от 60 специалисти към Националния институт за недвижимо културно завещание (НИНКН) го създава за рекордно време.
През 2013 Министерството на културата приема Плана и го изпраща в ЮНЕСКО. Той е високо оценен както от Центъра за международно завещание към ЮНЕСКО, по този начин и от ИКОМОС, в резултат на което 37-та сесия на Комитета от 2013 напълно го приема и „ настоятелно моли страната членка да го одобри “, с цел да довърши процедурата, като до приемането му вкара мораториум върху новото строителство. Такъв триумф не се случва постоянно (за съпоставяне, Комитетът към този момент 12 години връща за преправка Плана за ръководство на Котор, който е международно завещание в Черна гора) и е златен късмет за изрично отменяне на заплахата над Стария град в Несебър.
Как се възползвахме от този късмет - България одобри ли и приложи ли Плана?
За страдание страната отхвърля да направи последната стъпка и процедурата остава незавършена. Десет години България не се преценява с решенията на 37-та сесия на Комитета за международно завещание и Планът не е признат на равнище Министерски съвет. Без изненада в Стария град стартира бурно строителство, в несъгласие както с Плана, по този начин и с прелюдия мораториум. Министърът на културата, тогава Вежди Рашидов, уволнява шефа на НИНКН, явно с цел да не пречи на тези дейности. Лансира се концепцията за разработване на „ нов проект “, евентуално в сходство с избрани ползи. В този интервал всички сесии на Комитета (41-ва, 43-та, 44-та) безуспешно изискват от България „ да се довърши, одобри и приложи Плана за запазване и ръководство “. Закономерно, през януари 2023 мониторинговата задача на Центъра за международно завещание и ИКОМОС установи необратими провали в полезността и предлага нейното включване в Списъка на международното завещание в заплаха.
Предполагам, че по политически съображения, 45-ата сесия на Комитета в Рияд (2023) този път не взема такова извънредно решение, само че заплахата остава в действие. Комитетът „ Препоръчва на държавата-членка … да довърши („ finaliser “/ “completing “) Плана за запазване и ръководство “. Никога обаче не е било препоръчвано изработването на нов проект.
Можем ли да свържем случая в Несебър с редица други изумени монументи у нас? Наскоро отново имаше пожар в къщата на Гешов в София, разрушени бяха тютюневи хранилища в Пловдив, има сигнали за разрушени монументи във Варна и на други места. Защо НИНКН не съумява да се оправи с опазването им – пълномощия ли му липсват? Или потенциал и експертност? Или прикрито обслужва бизнес ползи?
Случаят със Стария град в Несебър, както и с други монументи, не е случайност. Той е демонстрация на дълбоката рецесия в опазването на културното завещание у нас, която стартира още от началото на прехода. Става дума за систематични проблеми в националната система за запазване, които се дължат на финансови и строителни ползи, със мощна политическа поддръжка. Законът за културно завещание от 2009 е несъответстващ, а системата за ръководство е компрометирана – мощно централизирана и капсулирана, без ефикасна осведомителна тактика за културното завещание, тъй че позволява вземането на политически, а не на експертни решения за културното завещание. Силно отслабен е единственият държавен експертен орган НИНКН, който със своите 40-50 експерти не е в положение да извършва функционалностите си съгласно Закона; внезапно е понижено финансирането за запазване на културното завещание и прочие
А би трябвало да имаме поради, че в България през социализма след първичния интервал на необмислено заличаване на културното завещание се сътвори една от най-успешните системи за опазването му в Източна Европа, построена преди половин век с скъпия принос на пионера проф. арх. Пейо Бербенлиев. Самият Национален институт за монументи на културата (НИПК) през 1980-те години включваше близо 2000 експерти от висока класа в пет филиала, които покриваха територията на цялата страна.
Защо и по какъв начин беше компрометирана тази система?
За себе си имам едно просто пояснение. Първоначалното струпване на капитали по време на българския преход предизвика мощни комерсиални апетити и строителен напън върху историческите центрове. Паметниците на културата, изключително археологическите, се оказват уязвими, заради нежната им конструкция и апетитното им местонахождение в централните градски елементи. Явно, още при започване на прехода, в някои стопански, а също и политически среди, се е наложила концепцията, че опазването на културното завещание съставлява спънка за „ развиването “ и по тази причина би трябвало мощно да се ограничи. В случая развиването е разбирано чисто количествено, като асимилиране на терени за интензивно застрояване с висока компактност и висока етажност. Тази логичност е в фрапантно несъгласие със актуалната визия за опазването като генератор на запаси за стабилно развиване и за качество на живот.
За страдание, тогава, а и през днешния ден, страната не осъзнава своята отговорност пред бъдещите генерации. Започва интензивно икономическо лобиране на всички равнища, обвързвано с политически решения, изключително за усвояването на европейски фондове след 2007 година. Това изяснява доста неща: за какво се провалят всички начинания за радикални законодателни промени в тази област, за какво толкоз доста години не бе признат нов закон; за какво бе разрушен НИПК; за какво бяха построени бутафорни замъци и църкви; за какво 10 години не бе признат Планът за запазване и ръководство на Несебър… Не бива да забравяме, че културното завещание е постоянно обвързвано със мощни ползи на разнообразни равнища, най-вече стопански и политически, и е нужна мощна политическа воля на страната, с цел да ги балансира за богатството на обществото.
Може ли да са чака, че новият план за изменение и допълнение на Закона за културно завещание ще реши тези проблеми?
За страдание, не. Преди всичко, импортираният план не планува дълбока законодателна промяна, а по-скоро козметични промени, които не засягат същностни недъзи на настоящия закон - да вземем за пример неговия мощно рестриктивен темперамент, който кара притежателите на монументи да се усещат онеправдани и да се отчуждават от опазването; неналичието на ограничения за отбрана на достоверността на ценностите; неналичието на „ интегрирано запазване “, което реализира ефикасни връзки с други области (териториално и селищно устройство, стопанска система, туризъм, екология, обществена политика, обучение и прочие); игнориране на модерни аксиоми за правото на културно завещание и за ролята му като запас за развиване и качество на живот; едва локално равнище на запазване.
В същото време някои нови оферти ще основат нови проблеми – още по-голяма концентрация на функционалности в Министерството на културата; лишаване на експертната съгласувателна активност от НИНКН и даването й на администрация в Министерството; спомагателни опасности за достоверността и други Освен това планът не планува увеличаване на потенциала на НИНКН с щат, финансиране и модерна осведомителна система. Очевидно страната още веднъж демонстрира, че не е заинтересувана от радикална законодателна промяна в тази област. Впрочем по време на държавното управление на „ Продължаваме промяната “ през 2022, заместник-министърът на културата проф. Бойко Кадинов се опита да започва такава промяна по образеца на редица европейски страни. Той отхвърли и концепцията за разработване на нов проект за запазване и ръководство на Несебър и взе решение за ускорена актуализация на Плана от 2013. Принудиха го да си подаде оставката…
Не може да се отхвърли, че всеобщата до неотдавна замяна на замъци с бутафорни възстановки като че ли престана. Какво първо провокира тази процедура и след това кое съумя да я спре?
Както стана дума, след влизането на България в Европейския съюз, избрани стопански и политически среди у нас взеха решение, че културното завещание може да бъде добър инструмент за асимилиране на европейски фондове. Но не посредством мудна и трудоемка научна реституция, а чрез бързо строителство на замъци от бетон „ до зъбер “ и църкви „ до керемида “. През 2008 шефът на Националния исторически музей Божидар Димитров разгласява програмна публикация: „ Всеки град със своята цитадела “. Министър Рашидов го поддържа: „ Малко бутафория ще способства доста за туризма “. Започва деен развой на бутафорно доизграждане на крепостите в Созопол, Цари Мали град, Кракра Пернишки, Трапезица, Яйлата, плана за крепостта на Небет тепе в Пловдив и други - всички осъществени с политически решения и в цялостно несъгласие с правилата на Венецианската харта от 1964 – основополагащ документ на опазването. Тъй като на 30 май тази година се навършват 60 години от приемане на Хартата, дано да напомня нейната нравственос: културните монументи са „ духовни послания от предишното “; те са единствено краткотрайно в нашите ръце; наш професионален и честен дълг е да ги предадем на бъдещите генерации „ в цялото благосъстояние на тяхната достоверност “, т.е. правота, меродавност, честност на истинското обръщение. Затова реставрацията би трябвало да „ приключи там, където стартира хипотезата “.
През 2014 със своята публикация „ Изчезналата достоверност “ във вестник „ Култура “ остро реагирах против настоящата процедура на хипотетични реконструкции. Станах цел на яростни офанзиви в медиите. Тогава общността на ИКОМОС България ме поддържа, а ИКОМОС Интернационал в писмо до българските управляващи моли за прекратяване на тази процедура. През 2015 представители на 52 Неправителствени организации, университетски общности, професионални и креативен организации в региона на културното завещание, обединени във „ Форум културно завещание “, приехме и разпространихме, в това число в чужбина, декларация, с която изрично отхвърлихме „ днешната процедура на ново строителство на замъци, дворци и църкви, която подменя предишното “. Експертите бяха подкрепени от интелектуалци. Накрая, като резултат от всичко това, през 2018-2020, Европейският съюз и ИКОМОС Интернационал одобриха документа „ Европейски правила за интервенции в културното завещание, финансирани от Европейския съюз “, с който се отхвърлят хипотетичните реконструкции. Реално, с това тази процедура замря, най-малко към този момент.
Случаят демонстрира една опция за смяна и в други области – посредством силата на цивилен и експертни организации. Те могат да бъдат отлични сътрудници на страната, само че да имат правото да бъдат и нейни съперници.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ