КОРЕНЪТ НА ЧОВЕКОЛЮБИЕТО Е ХРИСТОС
Притчата за положителния самарянин и нейното тълкувание са ни добре известни. Добрият самарянин е Христос; динариите, които дал, с цел да се погрижат за ранения, са Старият и Новият Завет, т.е. Божието слово, посредством което се изцеляваме; виното и елеят са църковните тайнства; а странноприемницата е Църквата. Човекът, попаднал в ръцете на разбойниците, сме всички ние, които се терзаем в нашите пристрастености, безизходици и духовно комплициране. За да можем да дадем обич, както направил положителният самарянин, с цел да не бъдем единствено хора на теорията — тъй като законникът добре познавал заповедите, на доктрина познавал и пътя, само че не това е най-значимото, а по какъв начин теорията може да се въплъти в каузи — не е задоволително да сме взели решение за това, не е задоволително да знаем истина: би трябвало да имаме и благоприятни условия. Разбира се, всичко стартира от нашата решителност, само че сама по себе си тя е незадоволителна.
За да дадем обич, първо би трябвало ние самите да я притежаваме. Всъщност индивидът носи в себе си обич. Това е смисълът на съществуванието ни — одобряваме я от Бога и я даваме на хората, на ближните. И това не е просто разследване от нашите дадености и благоприятни условия. Затова първата причина, с цел да дадем обич, с цел да утешим и умиротворим сърцата на тези, които ни заобикалят и за които сме виновни, е на първо място ние самите да имаме обич, берекет, мир и духовна цялост. Но тъй като тук става въпрос за отговорности, за отдаване, за решителност, ние си мислим, че не можем да придобием тази жива връзка с Бога, че не можем да имаме непосреден допир с Неговите блага и заради това се отклоняваме в теории и празнословие. Но дано не забравяме, че не можем да дадем каквото и да е, в случай че първо не го притежаваме. Следователно и ние би трябвало да срещнем в живота си Добрия Самарянин, да отворим сърцето си за Него, с цел да можем да се изцелим. Обаче първо би трябвало да признаем, че и ние се нуждаем от Бога, би трябвало да разберем, че и ние сме изпоранени в нашия провал и прегрешение. Не е задоволително да сме чували за тези неща, да ги знаем и да ги разбираме с мозъка си.
Важно е също по този начин праволинейно да търсим живата персонална връзка с Бога, която е дело на сърцето и се реализира в неговите тайнствени пространства, и допуска, че сме осъзнали своето поражение, че сме свалили от себе си всяка концепция и мисъл, всевъзможни проекти, с цел да отворим безшумно и тайнствено сърцето си за Бога, с цел да Му кажем: „ Каквото и да вършим, то ще е без смисъл, в случай че нямаме Теб! ” и да Го помолим да се всели в нас. Най-значимото дело, което можем да правим на този свят, е да оживим в сърцето си Бога — т.е., Христос да стартира да работи в нас. Тогава ще ни се дадат други сетива, различен метод на мислене, друго разположение, друго сърце, друго отношение към живота. Когато тази смяна се реализира благодарение на Бога посредством нашата персонална аскеза — с цел да се освободим от всичко, което имаме, и посредством молитвата — за да се осъществим с Него, тогава и ние ще станем човеколюбиви, тъй като човеколюбието ни няма да е наше, а Божие, и по тази причина ще е истинно. Няма да се насилваме да го придобием — то ще се случи от единствено себе си, ще бъде натурален израз на сърцето ни. Ние споделяме, че би трябвало да реализираме тези неща, само че първо би трябвало да открием кой е техният корен.
Коренът на любовта, коренът на човеколюбието е Христос. И методът да Го вкусим е като отворим сърцето си; а методът да отворим сърцето си е като се отречем от себе си, като почувстваме, че сме се провалили, че сме греховни. И какво ще стане тогава? Животът ни ще се преобрази, събитията ще се трансформират, теорията ще се въплъти в каузи. Ние сме безсъдържателни християни, обичаме да теоретизираме, да свеждаме Живия Бог до една концепция, до момента в който св. деятел Павел споделя, че „ вярата без каузи е мъртва ” и по тази причина е нужно да я оделотворим. Ние можем да променим света, можем да реализираме доста, в случай че се предадем на Бога, и Го оставим да работи вместо нас. И в благотворителността, която правим, и в любовта, която Му принасяме, да не се усеща нашето наличие, а в противен случай — Божието наличие и нашето „ неявяване ”. Защото доста пъти благотворим, само че в това се демонстрира нашето его; или пък имаме паники и терзания за нашите близки, за децата ни. Доказателство, че не сме духовни, че не постъпваме по Бога, е тревогата, която ни обзема, това вътрешно стягане и безпокойствие. Църквата ни споделя: Нека сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да предадем — и себе си, и другите да възложим на Бога. И какво е нужно да създадем? Да се опитаме да изпълним на дело това обръщение за наличието, промисъла и любовта на Бога. За тази цел не би трябвало да имаме свои хрумвания, свои мисли, свои проекти и сметки, а да имаме сърце, което гори за Бога. А на сърцето, което гори за Бога, не му е апатичен и всеки един човек, всеки един облик Божий.
Това е смисълът на нашия живот, това е нашето влечение — тази загадка на Църквата, тази популярност на св. Евхаристия. В каква връзка загатваме тук св. Евхаристия? Поради това, че ние тайнствено се храним от нея. На св. Литургия споделяме: Светинята е за светите, и по-късно: Един Свят, един Господ, Иисус Христос. Погинали сме, само че доколкото умишлено търсим Христос, ставаме свети, тъй като Светият идва в нас, и тогава ние одобряваме мощ или по-скоро се възпълваме, а когато си изпълнен с нещо, в случай че не отдадеш малко от него, ще се пръснеш. И по тази причина искаш да даваш. Но в действителност не ние даваме, а Христос дава Себе Си посредством нас. Това става не като вършим проповеди — наивно е да считаме противоположното — а като сме кротки, снизходителни, като прощаваме на другите. Има фамилии, в които съпрузите се ядат между тях, и по-религиозният се пробва да проповядва, да насочи другия по верния път, само че това е пъкъл и изтезание. А кое е Божието дело? Без да проповядваш, да служиш на близък, да търсиш метод да го утешиш. Това е доста хубаво разказано в Патерика. Веднъж попитали авва Пимен: „ Ако видя някой брат да се унася и да заспива по време на службата, какво да върша? Да отида ли да го събудя? ”. А той дал отговор: „ Аз бих му сложил една възглавница под главата, с цел да отпочине. ” Това е любовта, в която виждаме Христос. А ние си мислим, че би трябвало да събудим брата, с цел да не изгуби службата, с цел да не изгуби Бога. А в действителност ние губим и Бога, и близък. Нужно е да утешаваме другите — във всекидневния живот, в фамилията си непрекъснато сме изправени пред обстановки, които са тестване за нашия нарцисизъм. Когато се освободим от помислите, ще придобием мир в Христос и ще желаеме да даваме наслада. Тогава животът ни ще стане парадайс.
Затова дано спрем с многословието и да осмислим живота си. А смисълът на живота ни е Христос. Да не проповядваме, да не развиваме теории, а да действаме, отдавайки своя персонален труд. Това ще ни възроди, обнови и оживотвори. Колкото повече желаеме да прекарваме времето си без да се трудим, тъй като си мислим, че по този начин ще ни е по-добре, толкоз повече се умъртвяваме. А когато поставяме труд, когато сърцето ни се труди — т.е., съучаства във всичко това, което вършим, тогава ще почувстваме, че съществуваме, че живеем, че в живота ни се случват събития, че придобиваме покой. И няма да е нужно да приказваме. Защото оня, който приказва доста, прави това, с цел да запълни неналичията в сърцето си.
Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Инфо:
