Притча за човека, който постоянно чака помощ от някого е

Притча за индивида, който непрекъснато чака помощ от някого е доста известна в източните духовни учения.

В един град живееше най-обикновен човек. Водеше неосезаем и много въздържан живот: не общуваше с никого, не подхващаше решителни дейности и в никакъв случай не поемаше опасности. Мъжът най-често бил забелязван да се разхожда напълно самичък в най-близката гора, която се намирала в покрайнините на града.

Този човек не беше деен в нищо, защото непрекъснато чакаше външна помощ. От други хора, родственици, другари, условия, случайност, Бог – индивидът вярваше, че всички би трябвало да му оказват помощ и поддържат.

Разбира се, родственици, другари и съседи се пробваха да го поддържат по всевъзможен вероятен метод. Но всякога индивидът сякаш правеше все по-малко от всичко самичък. Той като че ли беше изгубил всякаква религия в себе си и силата си, и искаше помощ при най-малкия проблем.

След като човек се разболя, чувствайки се изцяло беззащитен, той просто си седеше у дома и спря да прави каквото и да било. Болестта като че ли не изчезваше. Никакво лекарство не помогаше. Последният от лекарите, на чиято помощ всички се надяваха, единствено свил плещи и ги посъветвал да се извърнат към лечителя, който живееше в гората покрай града.

Намирането на къщата на знахаря се оказало много елементарно. Роднините били посрещнати от прошарен дъртак. Той безмълвно изслушал историята и молбите им да пристигна да види мъжа в дома им. „ Нека пристигна самичък. Краката му не са отказали! “, споделил мъдрецът.

На идващия ден увисналата фигура на мъж постепенно се движеше в гората, приближавайки се до дребната къща на лечителя. Със слаби, едвам движещи се ръце, мъжът се опитал да почука на вратата, само че нищо не се получило.

Тогава вратата се отворила сама, старецът към този момент го чакал.

– Добре, че пристигна самичък – споделил лечителят. – Хайде, влизай.

– Ръцете въобще не ми се подчиняват, почнал описа си мъжът. – Никой от лекарите не можа да ми помогне.

– Защо мислиш, че аз ще ти оказа помощ? — многозначително попитал старецът.

– Вече не знам към кого да се обърна, споделил мъжът. – Ти си последната ми вяра.

– Ще ти кажа какво – отвърнал знахарят. – Не мога да ти помогна… Но има единствено един човек, който може да го направи.

– Кой е той? – попитал умолително мъжът.

– Ти си – отвърнал лечителят.

След тези думи, в къщата за минута настъпила цялостна тишина. Накрая мъжът траял.

– Не разбирам по какъв начин е допустимо това? – изненадал се той. – Нямам безусловно никаква власт в ръцете си. Откъде мога да я взема?

– Така е, нямаш мощ – споделил старецът. – Но това е напълно в твоите. Просто, ти самият даваш силата си и то непрекъснато.

– Но на кого? – учудил се мъжът.

– На всички, от които очакваш помощ, дал отговор старейшината. – Роднини, близки, лекари, другари, случайност и условия. Даде силата си на всички, не е изненадващо, че ръцете стопираха да ти се подчиняват. Да, те просто престанаха да са ти нужни, тъй като всичко в близост се прави за теб.

– За какво приказваш! — възкликнал мъжът и вдигнал ръце от яд. -Пътувах по сложния път дотук самичък, с цел да чуя това!

– Е, очевидно всичко не е толкоз неприятно, споделил старецът, гледайки жестовете на своя събеседник. – Виждам силата да се връща в ръцете ти.

Мъжът погледнал ненадейно вдигнатите си ръце, които преди този момент висяха безпомощно. Вече можеше свободно да ги спуска и повдига, да движи пръстите си.

-Когато спреш да чакаш помощ от другите, силата ти се връща, споделил замислено старецът.