При смъртта правилата са еднакви за всички. Е, почти за

При гибелта разпоредбите са идентични за всички. Е, съвсем за всички. Някои хора от време на време наподобяват безсмъртни. Дали поради огромния си шанс или нещо откачено в биологията им, те са оживели при неуместно смъртоносни обстановки.

5. Невъзможно оцеляване в леда

Хората са оживели след неща като чумата, само че към момента е необикновено какъв брой доста може да понесе един човек. Да вземем да вземем за пример доктор Ана Багенхолм. Да я вземем и да я пуснем през леда на заледен поток.

През 2009г Ана била на ски странствуване и когато се спускала по един слон, ненадейно се озовала в прикрито ледено дере. Тя предходна с главата напред през единствената дупка в леда на съвсем изцяло заледен поток и заседнала, като единствено краката й се подавали. Когато приятелите й се пробвали да я спасят, това единствено довело до отприщване на леденостудена вода към нея. Багенхолм била заседнала в ледения поток под леда дишайки във въздушния джоб сред леда и водата. По някакъв метод тя издържала 40 минути при тези безчовечен условия. За изваждането й обаче били нужни 80.

Когато избавителният екип най-накрая повдигнал безжизненото й тяло, температурата на Ана била малко под 14 градуса и тя нямала пулс. Медиците й приложили първа помощ, само че без резултат. По всичко личало, че тя е мъртва.

Въпреки това лекарите в болничното заведение я вързали към машина, с цел да затоплят кръвта й задоволително, че да могат сигурни да я разгласят за мъртва. Три часа по-късно, един доктор, който следил екрана, се изплашил до гибел, когато сърцето на пациента почнало да бие още веднъж. Просто по този начин.

Днес Багенхолм освен, че се е възстановила изцяло, само че и работи като радиолог в същата болница, където са я избавили. Казва, че възкръсването от мъртвите не е трансформирало живота й.

4. Мъжът, отгледан от вълци

Ранният живот на Маркос Родригез Пантоя бил комбинация сред разказ на Дикенс и един от по-депресиращите филми на Дисни. Семейството му било оскъдно, а той постоянно изяждал багра от мащехата си. За седмият си рожден ден пък бил продаден от татко си на пастир. Овчарят бил побъркан дъртак, който съвсем не приказвал и хранел Пантоя със сурово заешко. Двамата живеели в планините сам-сами, като се изключи пор и сова, които им правели компания, както несъмнено и стадото овце.

Не след дълго старецът се разболял и починал. Вече отчужден от човечеството, Пантоя решил да напусне леговището на овчаря и да се реалокира в една пещера. Набавял си храна и облекла като биел животни до гибел, одирал ги и ги изяждал сурови. Да не забравяме, че е бил на 7 години.

Един ден, до момента в който хлапето биело един елен, пристигнали вълците. Това можело (и по всяка логичност трябвало) да бъдат неприятни вести за дребното момче, което било единствено в гората, само че глутницата не се придържала към стандарта. Дивото държание и ловните умения на човечето в действителност впечатлили вълците, тъй че вместо да му се нахвърлят, те решили да го одобряват в клуба си.

Пантоя към този момент имал ново семейство. През идващите 12 години животът му бил добър. Той към този момент бил пораснал – от малко вълче, се бил трансформирал в човека-вълк и се чувствал като краля на света… най-малко до момента в който не бил покорен от испанската цивилна стража през 1965г и отмъкнат назад в цивилизацията.

Днес Пантоя живее монашески живот в малко испанско село, спомняйки си положителните времена с вълците.

3. Мъжът, пробил главата си с бургия

Рентгеновата фотография на този човек не е монтаж. Това е същинска 45-сантиметрова бургия, която минава през главата му.

През 2003г строителният служащ Рон Хънт от Калифорния работел на място, където трябвало да балансира върху стълба до момента в който пробива с голяма бургия. Понеже вселената има доста кофти възприятие за комизъм, когато стане въпрос за хора, балансиращи на нестабилни неща, до момента в който държат рискови обекти, стълбата се счупила и Хънт паднал по лице на земята.

Добрата вест е, че рухването му било олекотено. Лошата вест е, че било омекотено от бургията му. Тя се забила право в окото на Хънт, минала през вътрешността на главата му и излязла от задната страна на черепа.

Невероятно, само че каскадата вид „ Последен излаз “ не съумяла да убие Хънт. Зашеметен, той даже не осъзнал какво се било случило, до момента в който ръката му не почувствала бургията, която се била забила в окото му.

Бедният, разбираемо ошашавен Хънт бил закаран незабавно в болничното заведение от не по-малко шокираните си сътрудници. Първо лекарите се стъписали: Как да извадят това нещо? Решили да изрежат стърчащите елементи и да отстранен останалото с интервенция, само че тогава един от лекарите забелязал, че бургията се държи хлабаво. Измислили втора тактика – просто да развият желязото, като че ли главата на Хънт е парче дърво.

И се получило! По време на развиването, Хънт (който бил в схващане, само че за благополучие под огромна доза морфин) говорел и се шегувал, което показвало, че мозъкът му към момента си бил жив. По някакъв метод бургията била изместила мозъка му встрани, вместо да пробие през него, тъй че с изключение на изчезналото око и голямата дупка в черепа му, всичко било наред.

Хънт обаче не се бил отървал към момента – здравната му застраховка не покривала тъкмо такова пострадване, което му докарало големи сметки за стотици хиляди. Хората обаче му съчувствали и даже разкрили фонд на негово име, с цел да събират дарения.

2. Сакат в пустинята Калахари

Представете си да летите над пустинята Калахари, земя на горещина, апетит, жадност и рискови животни, които се пробват да избегнат всичко това. Пилотите, които летят над тази географска широчина разказват насилственото кацане там като „ да кацнеш в Ада “. Сега си представете, че самолетът ви се скапе. А в този момент си представете, че злополуката ви осакати.

Такава била ориста на Грег Расмусен, природозащитник, който попаднал в мощен вятър и се разрушил със самолета си. Това го оставило посред пустинята със счупени крайници, които към този момент били единствено торба кокали, които да разнася. Освен това радиото му било счупено и нямал никаква вода. Това се споделя ориста да те прецака.

Дезориентираният Расмусен пропълзял до сянката на едно дърво и зачакал някой да го открие. Така и станало. Нещо го разкрило и то няколко пъти. Първо бил посрещнат по обичайния метод за сакатите странници в пустинята – два лешояда почнали да го обикалят. След като не коленичил да почине спокойно, птиците си тръгнали, а Расмусен се преместил под корпуса на самолета. Това го опазило жив до края на деня. Проблемът била нощта.

Почти незабавно след залез-слънце пустинята закипяла от живот, който бил ориентиран характерно към това да се пробва да го изяде или осакати. Първо група слонове решили, че не харесват лицето му, по тази причина се пробвали да го смачкат. Той оживял на косъм, като почнал да удря по металните остатъци, с което подплашил слоновете. След това пристигнал ред на лъвовете, които почнали да го дебнат. Той съумял да избегне офанзивите им като чувал звуците на лъвиците и повторил номера с шума по метала. Същата тактичност проработила и с хиената, която решила да се опитва по-късно.

След 24 часа навън, болежка и обезверено соло с барабани, Расмусен бил видян и избавен от сътрудник водач. Когато дошъл в болничното заведение, лекарите били изумени, че е оживял даже час – били нужни цели 100 интервенции, с цел да възстановят най-малко частично краката му.

Днес краката на Расмусен са с няколко сантиметра по-къси и служат съвсем единствено за бижу. Неговите инциденти с дивите животни обаче въобще не го предиздвикали да изпитва неприятни усеща към тях. Вместо това той управлява организация срещу бракониерството. Или този човек е светец, или не желае животните, които са го измъчвали, да бъдат убити, преди да има опцията да ги завърже за стол и да им аргументи същото.

1. 47 дни в сал

Луис Замперини бил млад нарушител, който непрекъснато трябвало би трябвало да бяга от всякакви неща, когато решил да трансформира това в нещо потребно и стигнал до там, че показва Америка на Олимпиадата през 1936г. (Освен това откраднал значим нацистки байрак право отдолу под носа на послушание на Хитлер по същото време.) През 1943г Втората международна война била в разгара си, а Замперини бил водач на фронта. По време на избавителна задача неговият аероплан се разрушил в следен от японците район в океана. Замперини съумял да изплува дружно с още двама оживели, Франсис МакНамара и Ръсел Филипс.

Бързо търсене измежду плаващите остатъци ги сдобило с два сала, няколко гребла, пластир и малко храна. Всичко това щяло да има помогне само да умрат по-бавно и трудно в морето, само че решили да рискуват.

Още на първия ден пристигнали акулите, огромни и задоволително смели, с цел да се блъскат в саловете, до момента в който ги обикаляли. Замперини усещал по какъв начин перките им минават по гърба му през дъното на сала. Следващият ден не бил по-добър. Акулите плували край тях като кучета, които чакат да им се сервира, блъскайки сала и даже от време на време пробвайки се да скочат в него. Тримата решили този проблем като почнали да ги бият с греблата, когато били наоколо.

Акулите обаче били единствено част от казуса. Триото било непрекъснато на ръба да почине от апетит. Набавяли си храна както можели – от невнимателни албатроси, които кацали на сала и по-късно били гладно убивани. Замперини се научил да прави кукички от остатъците и да ги връзва за ръцете си, с цел да лови риба по този метод. Успели даже да убият няколко акули от пердах и да изядат черния им дроб, тъй като към този момент в действителност мразели акулите.

След 27 дни в морето, оживелите най-сетне забелязали аероплан. Ура! Само че бил японски бомбардировач. Самолетът ги атакувал шест пъти, стреляйки по тях и даже пускайки към сала им дълбоководно торпедо. Замперини се опитал да стане втора цел, като скочил от сала, което се оказало неприятен ход, тъй като водата към момента гъмжала от акулите, които той е налагал от седмици. След малко подводен пердах с акули и задача по коригиране на сала, тримата още веднъж се върнали към спокойния метод на живот. Моралът към момента бил нещо същинско за тях. Когато МакНамара починал на 33-ия ден, останалите двама отказали да го изядат и му организирали заравяне в морето, за наслада на акулите.

На 47-ия ден двамата оживели най-сетне разкрили земя. Много кофти за тях, че на същата земя се оказал и японски лагер за военнопленници. Оцелял  след злополука, гладни хищници, слънце, бомбардировка и гибел на другар, премията на Замперини били две години и половина недояждане и всекидневен пердах от ръцете на японците. Той обаче освен оживял, само че и дал прошка на насилниците.

Днес Замперини е на 95 години и на негово име са кръстени повече здания, в сравнение с Доналд Тръмп.