Борислав Михайлов: Със Стоичков се уважаваме по наш си начин
Президентът на БФС Борислав Михайлов празнува 60 годишен празник в неделя.
Дни по-рано именитият вратар застана пред камерата на подкаста БЛИЦ Live и шефа на медията Ивайло Крачунов, с цел да направи равносметка на житейския си път.
– Г-н Михайлов, несъмнено един повратен миг от вашия живот е случилото се 1985 година, когато Левски и ЦСКА играят край за купата и по-късно двата тима бяха разформировани. Кажете от първо лице по какъв начин се развиха събитията за вас на терена?
– Според мен всичко беше авансово квалифицирано. Ние бяхме станали първенци. Мачът за купата тогава беше изтеглен след този за шампионата. Един равносилен дуел, който беше ненужно нервозен. Първият гол, който ми вкараха, футболистът, който го вкара – Георги Славков, лека му пръст, си поведе топката с ръка. Вкара, съдията не видя и последваха сцените, за които всички знаят. Лично аз без да имам жълт картон по време на мача, самият арбитър два пъти леко го побутнах на игрището, не ми сподели картон. Но по-късно по този начин или другояче на равнище Политбюро взеха решение, че и аз би трябвало да бъда осъден. Това беше един от най-тежките моменти – на 23 години осъден вечно, изключен от физкултурното придвижване. Така че всички спекулации, че имало боища сред играчите, ритване и чупене на купа, са погрешни, плод на фикция.
– Кога осъзнахте след страстите, че повече няма да играете професионален футбол?
– Осъзнах след два дни, когато по малкия екран оповестиха, че все едно някой е умрял. Казаха го вечерта по централните вести, по единствената стратегия. Чичко Филипов тогава прочете и целият свят се срина по-късно пред очите ми.
– Каква беше реакцията? Казахте ли си „ аз ще се боря да се върна на футболния терен “ или си казахте, че това е решението на Политбюро на Българска комунистическа партия и не предстои на обжалване?
– Естествено се надявах, тъй като предстоеше международно състезание. Аз бях част от тима и играх във всичките мачове без един и тимът беше класиран на международното състезание. Оставаше да бием Люксембург като посетител. Очаквах да има някакво преразглеждане, макар че ми беше неразрешено да играя и да упражнявам даже. Бях изключен и от ВИФ. Беше доста съществено нещо. По времето на оня режим си беше съвсем неспасяема работа.
– Това е житейска гилотина, която се е стоварила внезапно.
– Така беше, само че аз упражнявах независимо. Работих в ел. хранилище „ Подуене “, бях механически реализатор. Успях тогава с шефа на завода да им направя игрище. Търсеха архитекти, занимавах се главно с това. Не съм бил ватман, тъй като нямах такива благоприятни условия. Работих осем месеца.
– Имахте ли контакти с Христо Стоичков, който след този мач също беше осъден да не играе цялостен живот?
– Да, Христо беше тогава в казармата в Стара Загора. Обаждаше се на домашния телефон и питаше какво става и по кое време ще ни оправят.
– След това стана ли по този начин, че вие му помогнахте още веднъж да играе футбол?
– Не. Първо Наско Сираков беше осъден за 1 година, аз вечно. Първо оправдаха нас двамата, тъй като щяхме да играем на международното състезание идната година – 1986 година Аз бях толкоз окуражен, че даже същата година – 1986 година, станах футболист на годината.
– Oтпразнувахте ли това, че ви оправдаха? Направихте ли една хубава, тежка вечер?
– Бяхме дружно с Наско във Варна и там разбрахме, че ни оправдават.
– Това ли беше най-радостният миг – реабилитацията, след раждането на първото ви дете Бисера?
– Ражданията на трите ми деца са най-важните неща в моя живот. И най-радостните мигове. Успехи, огромни мачове, други персонални триумфи също са значими, само че тази реабилитация в действителност беше доста значима.
– Три пъти сте първенец с Левски, имахте хубави моменти. Кой беше най-запомнящият се миг от престоя ви при „ сините “ във вашето схващане?
– Първата купа, тъй като две години подред станахме втори. По това време осем души от юношите влязохме в първия тим. 1982 и 1983 година бяхме втори, всичките играем титуляри в Левски и 1984 година в последните мач трябваше да победим ЦСКА, бихме ги 3:1 и станахме първенци. Това беше велико. Взехме и другите две купи и 1984 година спечелихме три трофея.
– Тогава треньор беше Васил Методиев-Шпайдела, господ да го елементарни. Имате ли любопитни истории с него, които да разкажете?
– Чак любопитни няма. Той беше много непоколебим. Разбираше си от работата, даде на тима това, което му липсваше. А и към този момент бяхме по-опитни, към този момент три години играехме дружно.
– Първото ви излизане в чужбина беше в Португалия – Беленензеш. Как се разви престоят ви там?
– Беше хубаво. Португалия е футболна страна. Беленензеш е тим, който в исторически проект е нещо като в Славия в България. Отборът играеше в Лисабон. Добре се представихме, първата година завършихме пети и играхме край за купата. Но клубът имаше финансови проблеми, за две години се смениха четирима президенти и петима треньори. Не беше устойчиво за нас футболистите. После отидох в Мюлуз (Франция).
– В Мюлуз, в нова страна, която е сходна до Португалия, само че доста друга от България. Какво си спомняне от престоя ви в този клуб?
– Отборът беше във второто равнище на френския футбол, само че даже там се играеше много по-трудно. Много положителни футболисти, доста бързи и си беше в действителност съществено предизвикателство.
– Случвало ли ви се е в някой от престоите в чужбина да ви откраднат кола или да ви разбият апартамент, или да преживеете нещо отрицателно?
– Да, в Португалия нищо не ми се случи за мое благополучие. Във Франция ми откраднаха колата, която по-късно бяха запалили и след това застрахователната компания даже не ми я изплати. БМВ беше, чисто ново. 1992 година се случи това. Откриха я в Ним, в планината. Предполагам, че локалните разбойници са правили удар с колата ми и по-късно са я запалили.
– И по-късно типично по български не са ви я изплатили.
– Да, тъй като става в чужбина и преди да я възпламенят, била открадната, само че няма значение.
– След престоя в чужбина приключвате кариерата си в Славия, по-късно в Цюрих. Как ви одобриха в Славия, с кои футболисти работихте, с кой президент?
– Много добре ме одобриха. Това беше след 10 месеца възобновяване, тъй като в Рединг получих доста тежка травма. Скъсах кръстни връзки на коляното и двата менискуса. Възстановявах се 10 месеца. Славия ми подаде ръка. Тогава Наско беше там (б.р. – Сираков), естествено и Венци Стефанов. Кано Коцев, лека му пръст, беше треньор. Много добър тим имаше Славия. Добре се представихме. И към този момент от Славия отидох в Цюрих, само че тази травма продължи да ме мъчи. Сутрин, вечер, след подготовка, слагах лед на коляното, то се издуваше. Реших, че към този момент няма накъде да се напрягам. Отказах се на 35 години, което въпреки всичко не е толкоз рано в случай, че съм имал толкоз травми.
– Доколкото знам коляното продължава до ден-днешен да ви мъчи.
– Мъчи ме, да.
– В Белград преживяхте един случай, който по-късно породи доста неприятни спекулации…
– Това е типично за България – няма нищо общо с истината.
– Как гледате на офанзивите и обидните викания. Притесняват ли ви, наскърбяват ли ви, нараняват ли ви сходни прилагателни?
– Аз знам кой съм, знам на каква позиция съм. Знам по какъв начин се споделям, много съумял човек съм и в България това не се харесва. Много елементарно е да се ругатни и псува Боби Михайлов. Това успокоява дребните душици. Мен грам не ме тормози, тъй като това е част от насладата на почитателите, които, като отидат на мач, да могат да си излеят яда против някой.
– Същите почитатели обаче бяха излезли по улиците 1994 година да скандират името ви и на съотборниците ви в националния тим. Какво остана прикрито зад кулисите от неповторимото показване на България в Щатите?
– Повечето неща се схванаха с течение на времето. Появиха се и наши фотоси, правени от мои съотборници. Снимахме се с видео камери, тогава един богат българин в Съединени американски щати ни подари по една камера. Не е останало нещо прикрито. Много изявленията са давани от всичките ми сътрудници. И филм правихме. Участвах във кино лентата на Стоичков.
– Боли ли ви за връзките със Стоичков, който по-късно се прекатурна, стартира да ви наскърбява. След това спря, и сякаш се кротна и разбра, че не е прав?
– Ние се почитаме по наш си метод и не се занимаваме един с различен. Всеки си гледа нещата, с които се занимава.
– Един от съотборниците ви – Трифон Иванов, си отиде от този свят. Отидохте да го изпратите. Липсва ли ви Трифон?
– Много ми липсва. Сега, като приказваме, настръхвам. Вчера беше Трифон Зарезан. Беше огромен човек. Извън това, че беше извънреден футболист. Много ми е мъчително.
– Преживели сте доста изменничества. Кое е нещото, което може да ви нарани надълбоко и да ви допре и раздруса?
– Аз съм много постоянен душевен. Доста съм над нещата, както ми споделят моите другари. Всички тези неща по този начин или другояче ги изживявам по някакъв метод. Не го демонстрирам, само че го изживявам. Предателствата на никого не са приятни.
– Прощавате ли изменничества?
– Никого не съм гонил, просто трансформирам връзките си.
– Наближавате 60 години, една доста постоянна, сериозна възраст. Имате ли построени другарства, които сте запазил до ден-днешен?
– Горд съм, 60 години си е нещо съществено. Живот и здраве да стигнем до тях. На 60 година да имаш толкоз другари и да не се чудиш доста кой да поканиш на рождения си ден… Имам и доста положителни познати. Приятели не мога да имам. Приятелите се броят на пръстите на двете ръце. Имам задоволително другари и задоволително положителни познати. На никой нищо неприятно не съм направил в този живот. На никой нищо не дължа също – нито финансово, нито прочувствено. Смятам, че съм един много съумял и почтено живял човек до този миг.
– Как гледате на доста ваши сътрудници, които, откакто са играли футбол, някои от тях залитат към хазарт, не могат да се примирят, че към този момент към тях няма внимание и се провалят в житейски проект? Някои стават таксиметрови водачи, без да наскърбяваме хората, упражняващи тази специалност. Други пък стават охранители по строителни обекти. На какво се дължи този срив?
– Преходът сред юношеския футбол и мъжкия е доста значим и доста сложен. Преходът сред края на една спортна кариера и живота след нея също е доста друг. Повечето ми сътрудници станаха треньори по-късно. Този преход е по-лек, в случай че мигновено си намерят работа. Защото има и доста треньори с лиценз ПРО, само че малко от тях практикуват. Това се дължи безусловно на смяната на метода на живот. Не е единствено дали има внимание върху теб или няма, а изобщо по какъв начин ще се развиеш чисто финансово по-късно – дали с бизнес или ставаш треньор или нещо друго. Въобще не е елементарно.
– Какъв е лекът за хората, които се разделят с футбола, да не изпадат в меланхолия?
– Това е въпрос на самостоятелна душeвност. Няма лекарство. Трябва всеки, до момента в който е бил състезател и има обучение, да продължи по-късно, най-много като треньор, скаут или състезателен шеф, или изпълнителен шеф на клуб. Има благоприятни условия.
– Коя е най-голямата житейска мъдрост, който сте извлекли досега от живота?
– Да не завиждаш на никого. Да не мислиш неприятното на никого, тъй като рано или късно това неизбежно се връща.
– Как се виждате след 10 или след 20 години?
– Надявам се след 10 години да съм жив и здрав, това е най-важното. Виждам се може би да вървя по-бавно на лов и лов на риба.
– Ловът ли е огромната ви пристрастеност отвън президентския кабинет в БФС?
– Тук няма никаква пристрастеност, тук е страст и отговорност и нещо, за което аз съм се хванал, за което съм избиран пет пъти и съм признателен на хората, че са ме избрали. И поради това толкоз съществено взимам тази служба и нейната отговорност.
Дни по-рано именитият вратар застана пред камерата на подкаста БЛИЦ Live и шефа на медията Ивайло Крачунов, с цел да направи равносметка на житейския си път.
– Г-н Михайлов, несъмнено един повратен миг от вашия живот е случилото се 1985 година, когато Левски и ЦСКА играят край за купата и по-късно двата тима бяха разформировани. Кажете от първо лице по какъв начин се развиха събитията за вас на терена?
– Според мен всичко беше авансово квалифицирано. Ние бяхме станали първенци. Мачът за купата тогава беше изтеглен след този за шампионата. Един равносилен дуел, който беше ненужно нервозен. Първият гол, който ми вкараха, футболистът, който го вкара – Георги Славков, лека му пръст, си поведе топката с ръка. Вкара, съдията не видя и последваха сцените, за които всички знаят. Лично аз без да имам жълт картон по време на мача, самият арбитър два пъти леко го побутнах на игрището, не ми сподели картон. Но по-късно по този начин или другояче на равнище Политбюро взеха решение, че и аз би трябвало да бъда осъден. Това беше един от най-тежките моменти – на 23 години осъден вечно, изключен от физкултурното придвижване. Така че всички спекулации, че имало боища сред играчите, ритване и чупене на купа, са погрешни, плод на фикция.
– Кога осъзнахте след страстите, че повече няма да играете професионален футбол?
– Осъзнах след два дни, когато по малкия екран оповестиха, че все едно някой е умрял. Казаха го вечерта по централните вести, по единствената стратегия. Чичко Филипов тогава прочете и целият свят се срина по-късно пред очите ми.
– Каква беше реакцията? Казахте ли си „ аз ще се боря да се върна на футболния терен “ или си казахте, че това е решението на Политбюро на Българска комунистическа партия и не предстои на обжалване?
– Естествено се надявах, тъй като предстоеше международно състезание. Аз бях част от тима и играх във всичките мачове без един и тимът беше класиран на международното състезание. Оставаше да бием Люксембург като посетител. Очаквах да има някакво преразглеждане, макар че ми беше неразрешено да играя и да упражнявам даже. Бях изключен и от ВИФ. Беше доста съществено нещо. По времето на оня режим си беше съвсем неспасяема работа.
– Това е житейска гилотина, която се е стоварила внезапно.
– Така беше, само че аз упражнявах независимо. Работих в ел. хранилище „ Подуене “, бях механически реализатор. Успях тогава с шефа на завода да им направя игрище. Търсеха архитекти, занимавах се главно с това. Не съм бил ватман, тъй като нямах такива благоприятни условия. Работих осем месеца.
– Имахте ли контакти с Христо Стоичков, който след този мач също беше осъден да не играе цялостен живот?
– Да, Христо беше тогава в казармата в Стара Загора. Обаждаше се на домашния телефон и питаше какво става и по кое време ще ни оправят.
– След това стана ли по този начин, че вие му помогнахте още веднъж да играе футбол?
– Не. Първо Наско Сираков беше осъден за 1 година, аз вечно. Първо оправдаха нас двамата, тъй като щяхме да играем на международното състезание идната година – 1986 година Аз бях толкоз окуражен, че даже същата година – 1986 година, станах футболист на годината.
– Oтпразнувахте ли това, че ви оправдаха? Направихте ли една хубава, тежка вечер?
– Бяхме дружно с Наско във Варна и там разбрахме, че ни оправдават.
– Това ли беше най-радостният миг – реабилитацията, след раждането на първото ви дете Бисера?
– Ражданията на трите ми деца са най-важните неща в моя живот. И най-радостните мигове. Успехи, огромни мачове, други персонални триумфи също са значими, само че тази реабилитация в действителност беше доста значима.
– Три пъти сте първенец с Левски, имахте хубави моменти. Кой беше най-запомнящият се миг от престоя ви при „ сините “ във вашето схващане?
– Първата купа, тъй като две години подред станахме втори. По това време осем души от юношите влязохме в първия тим. 1982 и 1983 година бяхме втори, всичките играем титуляри в Левски и 1984 година в последните мач трябваше да победим ЦСКА, бихме ги 3:1 и станахме първенци. Това беше велико. Взехме и другите две купи и 1984 година спечелихме три трофея.
– Тогава треньор беше Васил Методиев-Шпайдела, господ да го елементарни. Имате ли любопитни истории с него, които да разкажете?
– Чак любопитни няма. Той беше много непоколебим. Разбираше си от работата, даде на тима това, което му липсваше. А и към този момент бяхме по-опитни, към този момент три години играехме дружно.
– Първото ви излизане в чужбина беше в Португалия – Беленензеш. Как се разви престоят ви там?
– Беше хубаво. Португалия е футболна страна. Беленензеш е тим, който в исторически проект е нещо като в Славия в България. Отборът играеше в Лисабон. Добре се представихме, първата година завършихме пети и играхме край за купата. Но клубът имаше финансови проблеми, за две години се смениха четирима президенти и петима треньори. Не беше устойчиво за нас футболистите. После отидох в Мюлуз (Франция).
– В Мюлуз, в нова страна, която е сходна до Португалия, само че доста друга от България. Какво си спомняне от престоя ви в този клуб?
– Отборът беше във второто равнище на френския футбол, само че даже там се играеше много по-трудно. Много положителни футболисти, доста бързи и си беше в действителност съществено предизвикателство.
– Случвало ли ви се е в някой от престоите в чужбина да ви откраднат кола или да ви разбият апартамент, или да преживеете нещо отрицателно?
– Да, в Португалия нищо не ми се случи за мое благополучие. Във Франция ми откраднаха колата, която по-късно бяха запалили и след това застрахователната компания даже не ми я изплати. БМВ беше, чисто ново. 1992 година се случи това. Откриха я в Ним, в планината. Предполагам, че локалните разбойници са правили удар с колата ми и по-късно са я запалили.
– И по-късно типично по български не са ви я изплатили.
– Да, тъй като става в чужбина и преди да я възпламенят, била открадната, само че няма значение.
– След престоя в чужбина приключвате кариерата си в Славия, по-късно в Цюрих. Как ви одобриха в Славия, с кои футболисти работихте, с кой президент?
– Много добре ме одобриха. Това беше след 10 месеца възобновяване, тъй като в Рединг получих доста тежка травма. Скъсах кръстни връзки на коляното и двата менискуса. Възстановявах се 10 месеца. Славия ми подаде ръка. Тогава Наско беше там (б.р. – Сираков), естествено и Венци Стефанов. Кано Коцев, лека му пръст, беше треньор. Много добър тим имаше Славия. Добре се представихме. И към този момент от Славия отидох в Цюрих, само че тази травма продължи да ме мъчи. Сутрин, вечер, след подготовка, слагах лед на коляното, то се издуваше. Реших, че към този момент няма накъде да се напрягам. Отказах се на 35 години, което въпреки всичко не е толкоз рано в случай, че съм имал толкоз травми.
– Доколкото знам коляното продължава до ден-днешен да ви мъчи.
– Мъчи ме, да.
– В Белград преживяхте един случай, който по-късно породи доста неприятни спекулации…
– Това е типично за България – няма нищо общо с истината.
– Как гледате на офанзивите и обидните викания. Притесняват ли ви, наскърбяват ли ви, нараняват ли ви сходни прилагателни?
– Аз знам кой съм, знам на каква позиция съм. Знам по какъв начин се споделям, много съумял човек съм и в България това не се харесва. Много елементарно е да се ругатни и псува Боби Михайлов. Това успокоява дребните душици. Мен грам не ме тормози, тъй като това е част от насладата на почитателите, които, като отидат на мач, да могат да си излеят яда против някой.
– Същите почитатели обаче бяха излезли по улиците 1994 година да скандират името ви и на съотборниците ви в националния тим. Какво остана прикрито зад кулисите от неповторимото показване на България в Щатите?
– Повечето неща се схванаха с течение на времето. Появиха се и наши фотоси, правени от мои съотборници. Снимахме се с видео камери, тогава един богат българин в Съединени американски щати ни подари по една камера. Не е останало нещо прикрито. Много изявленията са давани от всичките ми сътрудници. И филм правихме. Участвах във кино лентата на Стоичков.
– Боли ли ви за връзките със Стоичков, който по-късно се прекатурна, стартира да ви наскърбява. След това спря, и сякаш се кротна и разбра, че не е прав?
– Ние се почитаме по наш си метод и не се занимаваме един с различен. Всеки си гледа нещата, с които се занимава.
– Един от съотборниците ви – Трифон Иванов, си отиде от този свят. Отидохте да го изпратите. Липсва ли ви Трифон?
– Много ми липсва. Сега, като приказваме, настръхвам. Вчера беше Трифон Зарезан. Беше огромен човек. Извън това, че беше извънреден футболист. Много ми е мъчително.
– Преживели сте доста изменничества. Кое е нещото, което може да ви нарани надълбоко и да ви допре и раздруса?
– Аз съм много постоянен душевен. Доста съм над нещата, както ми споделят моите другари. Всички тези неща по този начин или другояче ги изживявам по някакъв метод. Не го демонстрирам, само че го изживявам. Предателствата на никого не са приятни.
– Прощавате ли изменничества?
– Никого не съм гонил, просто трансформирам връзките си.
– Наближавате 60 години, една доста постоянна, сериозна възраст. Имате ли построени другарства, които сте запазил до ден-днешен?
– Горд съм, 60 години си е нещо съществено. Живот и здраве да стигнем до тях. На 60 година да имаш толкоз другари и да не се чудиш доста кой да поканиш на рождения си ден… Имам и доста положителни познати. Приятели не мога да имам. Приятелите се броят на пръстите на двете ръце. Имам задоволително другари и задоволително положителни познати. На никой нищо неприятно не съм направил в този живот. На никой нищо не дължа също – нито финансово, нито прочувствено. Смятам, че съм един много съумял и почтено живял човек до този миг.
– Как гледате на доста ваши сътрудници, които, откакто са играли футбол, някои от тях залитат към хазарт, не могат да се примирят, че към този момент към тях няма внимание и се провалят в житейски проект? Някои стават таксиметрови водачи, без да наскърбяваме хората, упражняващи тази специалност. Други пък стават охранители по строителни обекти. На какво се дължи този срив?
– Преходът сред юношеския футбол и мъжкия е доста значим и доста сложен. Преходът сред края на една спортна кариера и живота след нея също е доста друг. Повечето ми сътрудници станаха треньори по-късно. Този преход е по-лек, в случай че мигновено си намерят работа. Защото има и доста треньори с лиценз ПРО, само че малко от тях практикуват. Това се дължи безусловно на смяната на метода на живот. Не е единствено дали има внимание върху теб или няма, а изобщо по какъв начин ще се развиеш чисто финансово по-късно – дали с бизнес или ставаш треньор или нещо друго. Въобще не е елементарно.
– Какъв е лекът за хората, които се разделят с футбола, да не изпадат в меланхолия?
– Това е въпрос на самостоятелна душeвност. Няма лекарство. Трябва всеки, до момента в който е бил състезател и има обучение, да продължи по-късно, най-много като треньор, скаут или състезателен шеф, или изпълнителен шеф на клуб. Има благоприятни условия.
– Коя е най-голямата житейска мъдрост, който сте извлекли досега от живота?
– Да не завиждаш на никого. Да не мислиш неприятното на никого, тъй като рано или късно това неизбежно се връща.
– Как се виждате след 10 или след 20 години?
– Надявам се след 10 години да съм жив и здрав, това е най-важното. Виждам се може би да вървя по-бавно на лов и лов на риба.
– Ловът ли е огромната ви пристрастеност отвън президентския кабинет в БФС?
– Тук няма никаква пристрастеност, тук е страст и отговорност и нещо, за което аз съм се хванал, за което съм избиран пет пъти и съм признателен на хората, че са ме избрали. И поради това толкоз съществено взимам тази служба и нейната отговорност.
Източник: novsport.com
КОМЕНТАРИ