През XIX век цялото движение с Влак за сираци започва

През XIX век цялото придвижване с Влак за сираци стартира като филантропично начинание за добиване на деца от бедняшките квартали на градовете по Източното крайбрежие на Съединени американски щати и изпращането им в положителни домове в Средния Запад. Там концепцията е да се научат да работят, да придобият умения и в последна сметка да имат по-светло бъдеще от това, което биха имали в родните си градове.

Този развой в никакъв случай не е целял да стане най-големият боязън в живота на децата. Но за доста от 200 000-те малчугани, превозени с влаковете до непозната земя и попаднали в ръцете на непознати хора сред 1854 и 1929 година, става тъкмо така…

Ето трагичната история на тази стратегия.

През 1849 година създателят на придвижването Влак за сираци Чарлз Лоринг Брейс идва в Ню Йорк. Като презвитериански чиновник, Брейс счита за собствен дълг да „ евангелизира бедните “, съгласно списание „ Humanities “. А през XIX век по-добро място за намиране на небогати от Ню Йорк няма.

Гъсто обитаем с нови имигранти през XIX в., кварталът Файв Пойнтс в Манхатън бързо се трансформира в първия американски сиромашки квартал. С течение на годините кварталът е ударен от беднотия, заболявания и бандитска активност, като стотици хора са изселени. Към 1850 година сред 10 000 и 30 000 деца живеят на улицата или в сиропиталища.

За да се пребори с тази рецесия на бездомните, през 1853 година Брейс основава Дружество за помощ на децата. Организацията стартира да предлага на младите момчета уроци по проучване на Библията, академично образование и им дава храна. В последна сметка сдружението открива и подслон за момчета, прочут като Нюсбойс Лоджинг Хаус (Newsboys’ Lodging House).

Но Брейс не регистрира големия брой момчета, които се нуждаят от жилище и не след дълго приютът е претъпкан. Нужни са различни.

Тъй като при него идват от ден на ден деца в потребност от храна и заслон, Брейс стартира да има вяра, че за тях може би е по-добре да живеят отвън Ню Йорк – някъде, където ще имат достъп до повече запаси и обучение. Докато търси в страната градове, в които има фамилии, подготвени да приютят „ изродени улични плъхове “ и изоставени бебета, той вижда, че в Средния Запад има възходяща потребност от работна ръка.

В центъра на страната живеят доста фермери, които се трудят неуморно, с цел да поддържат непрекъснато разрастващите се стопанства. Брейс има вяра, че тези фермери ще се възползват от опцията да одобряват деца в домовете си, защото това ще значи по-малко труд за тях.

През есента на 1854 година първият трен потегля от Ню Йорк за Дауаджик, Мичиган, с 45 дребни. В продължение на 4 дни те пътуват в тежки и нехигиенични условия в тесни вагони, придружавани единствено от един възрастен: Е. П. Смит от Дружеството за помощ на децата.

По пътя Смит предлага 2 от децата на инцидентни хора без да ги ревизира какви са. Освен това той взема още едно момче в Олбани, което твърди, че е сирак, само че по този начин и не ревизира това изказване.

След като децата идват в Мичиган, локалните фермери и търговци се събират в заседателната зала на Дауаджик, с цел да ги прегледат. Според Смит тези, които се надяват да вземат дете, би трябвало да имат целесъобразни писма от пастора си и от мировия арбитър. Няма доказателства обаче, че даже това малко условие в последна сметка е приложено.

От 45-те деца до края на седмицата остават единствено 8. Те са изпратени сами с трен до Айова, където са настанени в локално сиропиталище.

Възползвайки се от „ триумфа “ на първия трен, Дружеството провежда още няколко.

Сираци в един от влаковете

През идващите 75 години повече от 200 000 деца са превозени от градовете на Източното крайбрежие до градове освен в американския Запад, само че и в Канада и Мексико. Докато обаче външните наблюдаващи виждат в програмата отлично решение на възходящия проблем с бездомните в американските градове, действителността за самите деца, които се возят в тях, постоянно е надалеч по-мрачна.

Условията във влаковете са мрачни – те са препълнени, студени, мръсни, постоянно без санитарни възли… и не стопират с дни. А децата постоянно получават единствено по едно нищожно ястие дневно.

Относно самите деца: макар че влаковете са „ за сираци “, доста от пътуващите в тях въобще не са такива; в действителност най-малко 25% от тях към момента имат двама живи родители. В доста случаи също на пасажерите не им е казвано къде отиват, преди да заминат.

„ Тъкмо бях завършил с яденето и една матрона пристигна и ни потупа по главата. „ Отивате в Тексас. Отивате в Тексас “, спомня си по-късно една от пътничките във влака – сираче на име Хейзъл Латимър, съгласно библиотеките на Висшето учебно заведение по библиотекознание. „ Е, някои от децата, знаете, ръкопляскаха и се смееха. Когато тя пристигна при мен, аз подвигнах взор и споделих: „ Не мога да отида. Аз не съм сирак. Майка ми към момента е жива. Тя е в болница тук, в Ню Йорк. „ Ще отидеш в Тексас. Няма смисъл да спорим. “

Нещо повече, доста от децата, попадат във влаковете, са разграничени със своите братя и сестри. Ако фамилията в крайната дестинация на влака желае единствено едно дете, програмара рядко се е съобразявала дали то има живи родственици – които от време на време седят тъкмо до тях.

Днес има малко данни за това какво се е случило с тези деца-сираци, откакто са били „ осиновени “, което затруднява събирането на разграничени членове на фамилията.

Освен това децата са изправени пред вероятността да попаднат в семейство, което вместо да търси дете, за което да се грижи, се интересува най-много от потреблението им за безвъзмездна земеделска работа.

Всъщност процесите по осиновяване от време на време наподобяват на истински търгове. След като децата дойдат в новите си градове, те нормално са извеждани на обществено място, където евентуалните осиновители „ идват и ги опипват, преглеждат и ревизират какъв брой зъба имат “. Някои от евентуалните приемни родители вършат съответни поръчки за деца въз основа на техния пол, възраст, размер и външен тип.

„ Някои поръчваха момчета, други девойки, някои избраха светли бебета, други тъмни, а поръчките се попълняха вярно и всеки нов родител беше удовлетворен “, оповестява вестник от Небраска през 1912 година, съгласно The Washington Post. „ Те бяха доста здрави и толкоз красиви, колкото никой не е виждал. “

В последна сметка през 1929 година Голямата меланхолия поставя завършек на програмата Влак за сираци, защото финансирането понижава, а фамилиите изпитват усложнения да изхранват личните си членове, камо ли да поемат още.

Преди да се стигне до нейния край, програмата е подложена и на социална рецензия: аболиционистки групи я осъждат като възхвалявана версия на робството, а безчет родители завеждат правосъдни каузи против организацията с вярата да си върнат децата, които са били изпратени във влакове за сираци.

Дори самият Брейс слага под въпрос етичността на работата си.

„ Когато едно дете от улицата застане пред теб в парцали, с изцапано със сълзи лице, не можеш елементарно да го забравиш “, декларира той. „ И въпреки всичко си в неразбиране какво да направиш. Трудно е да се намесиш в човешката душа. “

Но колкото и спорно да е било придвижването, то проправя пътя на актуалния му правоприемник – системата за приемна грижа.

Вдъхновени от концепцията на Брейс за настаняване на изпаднали в неволя деца в любящи фамилии, а не в институции, локалните организации и щатските органи основават сходна – въпреки и доста по-внимателно проведена – система, която и до през днешния ден работи в цялата страна.