Операция „Въртяща мълния“ трябваше да осакати Северен Виетнам, но никога не го направи
През пролетта на 1964 година американският военачалник Ърли Уилър основава лист с обекти и цели на Северен Виетнам, които би трябвало да бъдат отстранени посредством стратегически въздушшни удари. Идеята е, че по този начин ще се осакати комунистическата войска и партизанската война ще се прекъсне внезапно в Южен Виетнам. Работната група на щаба избира близо 451 евентуални точки, само че след стратегическа оценка и разглеждане, господата най-сетне стискат ръце на близо 99 цели.
Въпросните се разделят на 3 категории:
Първата включва военни браншове, които могат автоматизирано да спрат поддръжката на партизаните. Там са позиционирани летища, пътни мрежи, казарми, щаб квартири и хранилища за боеприпаси и други бойни такъми. Локацията им е покрай Северен Виетнам наоколо до Лаос.
Втората категория вклучва 61 обекта, позиционирани надълбоко в Северен Виетнам.
Третата категория включва 8 огромни заводи и фабрики, които подкрепят военната промишленост на страната.
След обзор на всички точки на интерес, предлагането се редуцира до 94 обекта за бомбардировка и основният секретар на защитата – Робърт МакНамара ги подписва на 24 август 1964 година
Флотата и авиацията стартира да изпраща своите сили в Южен Виетнам. След проблемите в залива на Тонкин, американците изпращат своите изтребители и бомбардировачи непосредствено в Тайланд, използваки кралските летища. Флотата идва с 3 огромни самолетоносача, които още веднъж ще бъдат настанени в залива на Тонкин до пролетта на 1965 година
Отговорът не закъснява и Виетконг съумява да извърши огромни офанзиви против американските хеликоптерни бази в Плейку и централните небеса в Южен Виетнам на 7 февруари 1965 година Военновъздушни сили и флотата са призовани да нанесат съществени удари оттатък демилитаризираната зона. Две ескадрили ще се съберат, с цел да дадат началото на интервенция „ Горяща стрела “.
Самолетите правят близо 49 къси полета и нанасят точни удари по най-различни цели. Не е ясно какви тъкмо са триумфите, само че в Куи Нхон на 11 февруари се организира чистка и 23-ма американци са убити на улиците на града. Флотата получава ново условие да продължи своите удари и да повтори своята задача. Самолетоносачите изпращат своите самолети и нанасят нови въздушни офанзиви на Северен Виетнам на 11 февруари.
Генералният щаб даже ще предложи концепцията да прави 8-дневна бомбардировъчна акция над съперника. Операция „ Въртяща гръмотевица “ е показана на американския президент Линдън Джонсън и чака позволение. Поради неприятната гласност на Съединени американски щати, той взема решение да сведе интервенцията до по-умерени дейности и предлага бомбардировки да има по 2 пъти на седмица, като се вършат по 2-3 офанзиви на всеки ден от интервенцията.
Генералите ще изискат да се набележат фабрики, летища, командни точки и други покрай Ханой и Хаипхонг, само че Джонсън още веднъж ще откаже, тъй като се тормози прекалено много за поста си. Неговото разпореждане ще е да се изберат по-малко военни точки при започване на 20 февруари. Преди въобще самолетите да излетят, доста неприятно време трансформира интервенцията и ги насочва към 2 март. С това се дава и началото на една от най-големите и огромни военни интервенции, които света в миналото е виждал.
Мечтата на американския президент е, че с сходни удари ще накара Ханой да спре да поддържа комунистическия режим, като в същото време ще се повдигне морала на бойците от Южен Виетнам. Националният освободителен фронт на Северен Виетнам като цяло има една съществена задача, да смъкна държавното управление на Южен Виетнам, а по-късно да сплоти границите и да наложи своите правила.
Резултатът от „ Въртяща гръмотевица “ стартира прекомерно страхливо и даже измъчено. Джонсън и МакНамара просто ще удължат времето за деяние, до момента в който не се появят резултати. Няколко пъти Хо Чи Мин ще откаже да изслуша американския президент и няма да одобри предлагането за мир, затова и бомбите не престават да падат.
Самата военна интервенция е в допълнение усложнена благодарение на самото командване. Заповедите идват непосредствено от Генералния щаб на Вашингтон, минават през адмирал Грант Шарп – пълководец на Тихоокеанския флот в Хонолулу, а по-късно отпътуват за 2-ра Военновъздушни сили дивизия, която се намира в Тан Сон Нхут покрай Сайгон. Следващата дестинация е изпращането на самолетоносача Task Force 77 в залива Тонкин. След това ще се потърсят и верните командири за представянето на дилемите.
Адмирал Шарп би трябвало да раздели и ударите сред Военновъздушни сили и флотата. Военновъздушни сили би трябвало да летят от базите в Тайланд. Пилотите от самолетоносача би трябвало да изберат цели в техния обхват покрай крайбрежията на Северен Виетнам. Избирането на маршрута се поверява на командващия помощник във Виетнам, който подрежда всички удари и разпределя дилемите на самолети в бази в Южен Виетнам.
Лошото време и тропическите стихии постоянно ще стопират задачите в Северен Виетнам и осъществяването на графика. Най-накрая се стига до там, че Военновъздушни сили и флота би трябвало да изберат сами най-подходящия ден за офанзива.
Един от първите удари на флота ще бъде изработен на 15 март. Целта ще бъде поразяването на хранилища с боеприпаси покрай Фу Куи – на към 160 км от Ханой и към 64 километра от Лаос. За осъществяването са извикани близо 94 самолета от самолетоносача Рейнджър и Ханкок. Избрани са 64 А-4 Skyhawk и A-1 Skyraider. Позицията е охранявана от голям брой батареи и гъстата купеста облачност ще отбрани самолетите. Комплексът се състои от 21 здания. 8 F-8 Crusadr ще летят пред бомбардировачите, с цел да поразят батареите авансово и да не разрешат обстрел. Други 20 самолета би трябвало да работят като прихващачи и преследвачи на съветските МиГ-ове. Разузнавателния аероплан след тях ще удостовери, че към 3/4 от постройките са унищожени.
Следващият по-специален удар се прави на 26-ти март. Ударени са 9 радарни станции на Северен Виетнам. Някои са по-лесни за заличаване от други. Един от най-костеливите орехи ще е Бах Лонг Ви, прочут от американците като островът в нищото. Той се намира на 200 километра от залива Тонкин. Въпросната станция е една от най-охраняваните и дава на Северен Виетнам изключително добър взор на придвижването на флотата, позволявайки бързо и елементарно повдигане на паники.
Тази радарна станция не се предава толкоз елементарно. Нито един от 70-те самолети не съумява да удари основната антена на дребния остров Коралово море. Флотата изпраща още 70 самолета по време на втория полет единствено 3 дни след първия. Този път задачата е сполучлива. За да няма пропуски, измежду изтребителите са изпратени и 6 35-тонни А-3В Skywarrior от най-тежката ескадрила. Командирът на самолетоносача би трябвало да изпрати утвърждение по противоположната линия чак до Вашингтон. МакНамара и Джонсън имат последната дума, като през цялата интервенция би трябвало да утвърждават какво да бъде атакувано и какво да бъде пропуснато.
За нанасянето на въздушни удари и отбрана на бомбардировачите. Военновъздушни сили употребява F-105 Thunderchief, F-100 Super Sabre и F-4 Phantom. Флота е претрупан със задачата да употребява и прави разследващи полети, с цел да показва нови зони и придвижвания.
Първа фаза на интервенцията стартира през март 1965 година и приключва през май, същата година. Военновъздушни сили и флота съумяват да поразят хранилища за боеприпаси, голям брой казарми и разнообразни радари. На 1 април командването получава указания да продължи ударите си по ЖП и транспортната мрежа. Атаките са насочени по 20-я паралел в Северен Виетнам и би трябвало да се пропущат всички цивилни точки.
Първата седмица на април 1965 година излиза наяве, че изумените точки съумяват да обезвреждат съществено придвижването на боеприпаси и други благини в Северен Виетнам. 62 самолета нанасят удари по Донг Фонг Тоунг ЖП линията, ударени са магистрални мостове покрай Тхан Хоа на 2 април. Мисията показва потребността от 184 бомби, с цел да се реализира резултат. Разузнавателните самолети демонстрират и положителни фрагменти на попадения, потвърждавайки триумфа на задачата. На 3 април се нанасят удари на мост Тхан Хоа, който се простира до Сонг Ма. Самолетът е ударен с ракети въздух-земя. Липсата на верните настройки и избора на ракети ще бъде считан за сериозен, а задачата не се приема за толкоз сполучлива, откакто няма огромни вреди по тази линия. Атаките през идващия ден също сочат леки нанесени вреди.
Използваната ракета Bullpup е една от най-ранните с ориентиране и постоянно се изисква от водача да употребява джойстик и да избере вярната цел. Използвана е от редица бомбардировачи и изтребители. Управлението и изстрелването на ракетата ще изисква авансово маркиране, като вторият водач употребява по-малък екран, с цел да я направлява до дестинацията. Идеята е добра, само че самите водачи нямат доста интерес да ръководят аероплан, както и да наблюдават попадението на същата. След неуспехите, командването взема решение да премине на общоприетите бомбардировки.
Изненадата е още по-неприятна, когато излиза наяве, че и стандартните бомби не могат да се оправят толкоз елементарно. Истината е, че разбиването на мост Тхан Хоа ще е допустимо чак през далечната 1972 година с даването на ракети с лазерно ориентиране. Изпраща се искане за офанзиви в 20-я паралел и то единствено след 3 седмици от приключването на първичните ракетни удари. Логистиката на Северен Виетнам действа, въпреки и на по-ниски обороти. Изисква се и позволение за удари по пристанищата в Хаипонг и други основни индустриални здания в покрайнините на Ханой. МакНамара ще побърза да откаже сходни дейности.
Адмирал Шарп няколко пъти ще повтори своята молба и ще съобщи, че триумфът на военната операци се дължи на тъкмо такива стратегически бомбардировки. Отговорът е още веднъж негативен и съгласно военните съветници, няма смисъл да се влага и повтаря сходно нахлуване.
Окончателното решение във Вашингтон ще е да се продължат бомбардировките в идващите 12 седмици, като се избират информационни линии, направления на снабдяването, както и специфични точки за имобилизация – най-вече мостове, фериботи и други цели към 20-я паралел.
Успехите са вероятни заради обстоятелството, че Северен Виетнам не прави някакви доста съществени вложения в тази позиция и употребява много остаряла техника, която няма по какъв начин да помогне за контрирането на нападенията на съперника. Липсва логическа и интелигентно ситуирана Противовъздушна отбрана система до 1964 година Първата работа на виетнамските комунисти ще бъде да отидат и да ударят коляно пред Съюз на съветските социалистически републики, с цел да получат по-модерно оръжие, с което да се пазят. За тяхно най-голямо благополучие, точно тогава и Леонид Брежнев идва на власт и взема решение, че другарското комунистически държавно управление на Северен Виетнам има потребност от помощ. Под формата на оръжие са изпратени близо 1 милиард $, които идват под формата на МиГ, Противовъздушна отбрана ракетни системи и радарно съоръжение.
В началото на 1965 година Северен Виетнам към този момент разполага с близо 500 Противовъздушна отбрана системи, първите ракетни установки идват през април, същата година. Изпращането на МиГ също прави много добра работа. Тук е значимо да отбележим, че идват МиГ-17 и 15 и първите колета на МиГ-21 идват малко по-късно. Странно или не, виетнамците не просто съумяват да се оправят чудесно с по-старите модели, само че даже трансформират морално остарелия изтребител в нещо напълно друго.
Ханой употребява ракетните си установки непосредствено за своята територия, като по този метод прихваща противников изтребители на разстояние от близо 30 км. Ако ракетата се взриви на към 30-50 метра, самолетът сигурно ще бъде свален. Американските водачи осъзнават и още един минус, до момента в който самите установки се сглобяват, те не са дейни и не могат да се прихванат, издигането във въздуха не може да им помогне при стълкновение, изключително откакто височината е най-важният детайл за обстрел.
Веднага след първата доставка, Северен Виетнам стартира да образова своите техници и да им показва специфичната система на руснаците. Системите се нареждат първо в Ханой, по-късно покрай Хаипхонг и делтата на Червена река. Именно там се намира целият промишлен възел. След завършването на плана, няма американски водач, който да не назовава този триъгълник – центърът на пъкъла. Обикновено самите установки се нареждат покрай по-модерен радар, който да дава данните на ракетите.
Първите жертви ще бъдат двама водачи от Военновъздушни сили, употребяващи F-4 Phantom. Те извършват своята задача някъде в Северен Виетнам. По тях се изстрелват три ракети и единствено една експлоадира под крилата на капитан Ричърд Кейн и неговият офицер капитан Роско Фобеър. До този миг Съединени американски щати е сложила възбрана за непосредствено нахлуване, затова Виетнам може да стреля, до момента в който водачите на Съединени американски щати би трябвало да се лимитират тъкмо и съответно върху заложените цели. Има и други проблеми – пространството не разрешава да се захожда от Комунистически Китай или други по-неутрални зони, определените точки на интерес и деяние ще са ориентирани напълно в сърцето на Северен Виетнам, до момента в който Южен Виетнам играе ролята на другарска територия.
В края на годината идва и една доста неприятна статистика – повече от 25 408 къси задачи са изпълнени в интервенция „ Въртяща гръмотевица “, флотата и Военновъздушни сили ще изгубят повече от 170 самолета. 50 от тях са при борба против съветски МиГ, а останалите стават жертва на Противовъздушна отбрана системи и ракетни установки.
Най-голямата неточност на Съединени американски щати ще е, че непрекъснато се носят желания и предпочитание за слагането на Северен Виетнам на масата за договаряния, а не за неговото цялостно и тотално обезвреждане. Джонсън постоянно подрежда да се прекратят бомбардировките, губейки скъпо време за елиминирането на всички шансове за цялостна победа. Северен Виетнам непрекъснато отхвърля да се свърже с дипломатическите канали на Съединени американски щати.
На 12 май 1965 е направено предложение за 5-дневно прекъсване на бомбардировките, които би трябвало да бъдат употребявани за договаряния, само че Хо Чи Мин в никакъв случай не идва на тях, той употребява времето, с цел да получи нужните оръжия от Съюз на съветските социалистически републики и Китай, а след този интервал към този момент е съумял да затвори небето си. Едва в края на 1965 година ще има позволение за въздушни удари по цели покрай Ханой, само че към този момент е прекомерно късно.
Една приятна изненада е, че множеството американски водачи не се опасяват от МиГ-21, а повече от МиГ-17. Въпросният е дребен и доста добър в ръцете на умел водач, причинявайки много вреди. Новото потомство изтребители не наподобява по никакъв метод толкоз ужасно или даже рисково – повода е, че самият аероплан идва с редица дизайнерски проблеми.
Самолетът страда от неустойчив мерник, оръдието има към 60 патрона, липсва запечатване на горивото в резервоарите и понякога се оказва, че бронята не може да защищити по-важните съставни елементи. Големият триумф при този изтребител ще бъдат доста положителните и точни ракети Atoll, които преследват съперника като хрътка.
МиГ-17 ще употребява една значима тактика – той удря и бяга бързо, като има задоволително време да се прицели. При по-новите съветски изтребители се изисква доближаване на съперника от ниска височина. След тихото промъкване под радарите, те постоянно съумяват да се озоват зад американската ескадрила. Стратегията е, че стрелят по една ракета и по-късно форсират моторите си, с цел да бъдат доста по-далече от съперника. Всички тези техники не генерират сериозен резултат, само че постоянно основават главоболия на съперника и ги слагат под по-сериозно напрежение. Усещането за недостижимост към този момент се изчерпва.
Избраните самолети за борба против МиГ-овете са F-4 и F-8. Ракетите им с ориентиране са положителни, само че липсва оръдие за воденето на близки боеве. Едва през 1968 година има промяна на тази липса. F-8 няма такива проблеми и постоянно е последното звено за препирня с по-смелите северовиетнамски асове.
След смяната на силите, Джонсън продължава да се надява на мир и на 24 декември отхвърля следващата бомбена задача. Този път чакането продължава до 37 дни до 31 януари 1961 година Северен Виетнам продължава да бяга от договаряния и в същото време се въоръжава, търсейки решение за въздушните спорове.
Третата фаза на интервенцията стартира през февруари 1966 година Този път има посочени и нови цели като петролни рафинерии и други хранилища за гориво. Всички стратегически обекти за изненада на мнозина, към този момент са позиционирани покрай Ханой и Хаипхонг, където американците имат съществени главоболия и компликации да летят. Адмирал Шарп ще изиска внезапна смяна на проектите и ще избира да се концентрира връху летищата, само че това няма да бъде позволено до пролетта на 1967 година Успешните удари по тази логистична точка ще принудят Северен Виетнам да изпрати самолетите си на летища в Китай, където няма по какъв начин да бъдат достигнати.
Между октомври 1966 и 1967 година Джонсън най-сетне ще даде зелена светлина за по-бързи и нападателни ограничения, както и непрекъснато бомбардировки върху индустриалните здания и ел. централи. През 1967 година са ударени към 39 цели и 5 от тях са ел. централи. Между май 1967 и октомври 1968 година се атакуват единствено останалите индустриални зони на Северен Виетнам. През 1968 година Централно разузнавателно управление на САЩ ще показа на Джонсън, че неговата концепция за свалянето на морала и осакатяването на съперника води в напълно друга големина.
Същият към този момент има задоволително запаси, с цел да се оправи с въздушни офанзиви и да съставлява опасност. МакНамара носи своя кръст за това, че в никакъв случай не разрешава да се атакуват летища и ракетни установки, до момента в който се сглобяват, а с това е можел да избави животи.
За похлупак на всичко през март 1968 година американският президент публично отхвърля да се кандидатира за нови избори и военната интервенция върви към своя край. Операцията се приключва на 31 октомври. 43 месеца в стратегически бомбардировки ще потвърди, че няма никаква успеваемост и крайните решения са обрекли всевъзможен резултат през цялото време. За този интервал са осъществяване към 304 325 тактически интервенции и са хвърлени към 643 хиляди тона бомби. Най-успешната година е 1967 с огън по Противовъздушна отбрана системи, ракетни устнаовки, 807 бази и разрушаването на 6458 пътища и пътеки.
Изгубени са към 881 самолета по време на интервенцията. Въпреки плахите и неуверени решения, Военновъздушни сили съумява да унищожи към 65% от горивните запаси на страната. Благодарение на тази несполучлива интервенция ще се появят и нови по-добри оръжия – по този начин наречените умни бомби. Именно ракетите и бомбите с лазерно ориентиране ще бъдат употребявани върху Индокитай. Единствените триумфи от тази интервенция ще потвърдят, че Военновъздушни сили на Съединени американски щати съумява да си извади поуките и да сътвори по-добри оръжия, до момента в който спорът не се насочва в друга посока – основаването на по-сериозни и далекобойни бомбардировачи, които умерено могат да правят по-добри въздушни удари.
