През годините съм била във вътрешните светове на много двойки,

През годините съм била във вътрешните светове на доста двойки, търсещи помощ и поддръжка. Обикновено всички те са стигнали до дъното в връзките си. Съвсем безусловно. Чувстват се като че ли мостовете им един към различен са взривени или безследно изчезнали. Всеки от сътрудниците се е свил в пашкула на личната си самотност и отчуждение.

Работата с двойки е сложна, тъй като в нея има да се извървява двоен път – път към личното Аз на всеки от сътрудниците и път един към различен. Една от дълбоките аргументи, които водят до тази пъклен задънена дупка в връзките е потреблението на защитния механизъм проекция. Той не е единственият, несъмнено. Другите ни защитни механизми в любовта ще са обект на моите последващи материали.

Първата категоризация на защитните механизми прави дъщерята на основоположника на психонализата Зигмунд Фройд – Ана Фройд. В своята книга “Егото и защитните механизми “ тя детайлно ни вкарва в света на личните ни отбрани, в света на личните ни опити да се скрием от себе си другите и света.

Каква е свързващата нишка при всички защитни механизми, които използваме в връзките си с другите? Тя е, че всички те се случват в дебрите на нашето подсъзнание, без да си даваме умишлено сметка за това. Защитните ни механизми сами по себе си са опит да предпазят нашето его, нашата самокритика, от пострадване, да изтласкат обратно тревогата, която изпитваме, да подържат нашия имидж пред нас самите и пред другите.

В сърцето си защитните механизми са опит за избавление, който в кратковременен проект облекчава нашите сложни усеща, само че в дълготраен проект задушава безогледно връзката ни с нас самите и с другите. Като сажди.

Защитните механизми се зараждат нормално в нашето детство. Те са опитът на нашето несъзнавано да ни избави от болката, унижението, страховете ни на едно дефицитно настояще. Те са нашият опит да оцелеем душевен като безпомощни деца в нашите сложни времена.

Как работи проекцията като предпазен механизъм в любовта?

Любовта е една от най-уязвимите територии. Чрез нея можем да летим в безкрайното небе, само че и да падаме в дълбоки преизподни. Самата обич стартира с една проекция, каквато по своята същина е влюбването. Влюбвайки се, ние фантазираме да човека против нас по идеализиран метод.

Влюбването е едно „ ти “ в кавички. Фройд написа, че се влюбваме в някого, когото сме срещали в далечно преди. Първообразът на нашите бъдещи връзки е в връзките с нашите лични родители. Във типа обвързаност, която ще изградим като дребни.

Има два типа проекция – идеализирана и отрицателна. При идеализираната проекция пълним фантазията си с нашите лични фантазии за верния сътрудник. Влюбването е желанието да се слеем още веднъж с другия, да изпитаме безграничността на близостта, тъкмо както в миналото в топлата майчина вътрешност – аз и ти като едно неразривно обвързвано цяло, обвързвано посредством пъпната шнур.

Точно както в старогръцкия мит за андрогините – първоначално човек е бил едно цяло, обединявайки мъжкото и женското начало в себе си. После обаче безмилостните богове са се ядосали и са ни разделили. Оттогава насетне всеки търси своята изгубена половинка. Влюбването е нашата религия, че сме намерили изгубената си целокупност още веднъж. Когато сме влюбени като че ли непрекъснато довършваме изреченията на половинката си. Искаме това замайване да продължи постоянно. Представяме си старините с този човек – по какъв начин седим един до различен в залезите си и знаем, че всичко в живота ни е имало смисъл.

Само че в даден миг влюбването се сблъсква челно с действителността. Нашите проекции няма по какъв начин да живеят постоянно. В един миг действителността настава динамично като нов сезон. Има една доста точна мисъл – хората не се трансформират със времето, те се разкриват. Всеки ден ние се сблъскваме с новото ни знание за другия. Въпросът - това същият човек ли е стартира все по-често да се появява на екрана на съзнанието ни?

Негативната проекция се случва, когато упрекваме другия или другите за неща, качества, които самите ние притежаваме, само че не желаеме да признаем за тях пред себе си. Можем да ги обвиним другите, че ни изневеряват, че не ни обичат, че ни считат за непривлекателни, че ни мамят за всичко. Чрез отрицателната проекция ние се опитваме да проникнем зад кулисите на другия, само че без да сверяваме с действителността нашата религия и дълбоки убеждения. Без да търсим противоположни връзки от тях и външната действителност и по този начин цикълът на самоосъществяващото се знамение се задейства.

Ако ние, на надълбоко равнище, имаме предпочитание да изневерим на колегата си, можем да екстернализираме този собствен повод вярвайки, че той самият ни изневерява. Когато ние не се обичаме и харесваме, можем да упрекнем колегата ни, че не ни обича, почита и цени. През проекцията ние неистово бягаме от своите лични сенки в терминологията на мъдрия Карл Густав Юнг. А колкото повече бягаме от себе си, толкоз повече губим пътя към личните си дълбини и към другия.

Защо използваме проекцията като предпазен механизъм?

Причините могат да тръгнат в разнообразни направления. Проекцията би могла да бъде ехтене от това, че нашите родители са ни обичали условно. В тази условна обич ние е трябвало да действаме по избран метод, с цел да я заслужим. Да се борим за нея. Тук, в тази градина от нашето пътешестване през живота, се завързва вярата, че с цел да заслужим любовта ние би трябвало да бъдем съвършени. Да слушаме. Да мълчим и да не възразяваме, когато ни се карат. Да изкарваме отлични оценки. Да отговаряме на упованията на нашите родители, живеейки живота си съгласно техните стандарти.

Условното обичане постоянно е причина да стартираме да бягаме от сложните си страсти, да " заравяме " цели свои елементи. Да желаеме да ги " изрежем " от нас като с ножица. По този метод те остават заровени в несъзнаваното ни и излизат най-вече през упреците и разочарованията ни към себе си и другите.

Разбира се, може другите в действителност да ни лъжат, да ни изневеряват, да ни тъпчат. Въпросът обаче е в това, че е време към този момент ние сами да поемем отговорност за личните си усеща и държание. Никой няма силата да ни нарани, в случай че на входовете на Аз-а си не верифицираме това, което другите ни споделят. Това е допустимо да стане, когато имаме постоянна и зряла вътрешна самокритика. И в нея се ценим и обичаме, само че и знаем, че няма по какъв начин да бъдем съвършени, че в действителност имаме своите недостатъци и няма по какъв начин всички да ни обичат и харесват. Ще ни виждат, чуват и одобряват, тези които са близо до нас, по трасето на живота ни.

Важно е да знаем и да си позволим да почувстваме, че към този момент не сме уязвими както в миналото там - в градината на детството ни. Нашето оцеляване към този момент не зависи от сътрудниците ни. Време е в един миг сами да поемем ръководството на корабите си в действителността. Да поемем отговорност за живота си (и в частност за връзките си) значи да пораснем и израснем.

Как можем да разпознаем по кое време проектираме в връзките си?

Това е допустимо като се запитаме дали това, което толкоз не одобрявам в колегата ми не ми припомня на нещо в мен самия? Дали в действителност за пръв път виждам в другия тези страни или те са били постоянно срещани и в предходните ми връзки?

Понякога личните ни проекции и проекциите на другите към нас ни карат да се усещаме все едно нямаме никакъв верен ход. Карат ни да се усещаме все едно сме били омагьосани от някоя неприятна магьосница в миналото и това проклинание ще продължава да има своята власт над нас вечно. Чувстваме се все едно всякога попадаме на едни и същи хора. И това в действителност постоянно е по този начин.

Дори и това в действителност да е по този начин, постоянно можем да излезем от такива сложни взаимоотношения. В последна сметка ние избираме по какъв начин да живеем личния си живот и няма потребност да се усещаме непрекъснато като негови жертви. Оцеляването ни към този момент не зависи от сътрудниците както в миналото. Юнг твърди, че в същинската обич ние можем да живеем един без различен, умишлено избираме да бъдем дружно, тъй като по този метод и двамата в двойката израстват като персони.

Не мисля, че е елементарно да сменим мисловните си лещи, когато години наред сме вярвали в една и съща история, живели сме в еднакъв филм. Като начало е значимо да осъзнаем, че в последна сметка ние сами държим отдалечените за нашите лични филми. Можем сами да избираме стратегиите и филмите, които да гледаме.
За да забележим кино лентата, в който сме, първо би трябвало да излезем от екрана му и да заемем малко по-отдалечена позиция в киното на живота ни.

Това става допустимо през осъзнаването. Самото то към този момент има силата да блокира личните ни проекции и отваря пространство за друга връзка в двойката. И нова връзка в самите нас.

Осъзнаването – за него се желае в действителност да сменим мисловните си лещи. Да повярваме, че има излаз от лабиринта, в който сме попаднали и имаме верни ходове. Всеки лабиринт има излаз. В живота ни има безчет порти, които можем да отворим. Стоят и ни чакат. Чакат нас, само че такива каквито сме в действителност, с нашето всичко, надълбоко свързани с действителността.

Самият факт, че сме се родили на планетата Земя, значи, че сме несъвършени, само че тези недостатъци не ни вършат по-малко хора. Те са част от нас и вместо да се сочим с пръст и да упрекваме себе си и другите е време да ги прегърнем.

В момента, в който спрем да бъдем осъдителни към себе си и другите, имаме късмет за срещи. От тези, същинските. Да срещнем себе си тъкмо такива, каквито сме към дадения миг и да срещнем другите със всичките им недостатъци. Без да се съпоставяме с другите и техните пътища. Всеки е там където е. Двойката е там, където е по пътя си. Спрем ли да се съпоставяме с другите, започваме с цялостни дробове да дишаме личната си независимост.

Понякога за първи път.

Когато спрем да проектираме, имаме късмет да изправим нещата в двойката. Или като кинцуги (японски способ за залепване за залепване на керамични съдове, бел. ред), да ги залепим красиво. При някой двойки тази среща ще се окаже първата същинска среща на две неповторими и несъвършени човешки създания. При някои двойки срещата ще докара до края на взаимоотношенията им.

Може би тогава, през тази нова среща, ще пристигна любовта, онази, за която се раждаме на тази земя – дълбока и чиста като седемте рилски езера. Нея ние нямаме потребност да я заслужим. Тя е част от нашата същинска природа през цялото време, единствено че взаимоотношенията ни и раните ни от тях са я изместили по-навътре в нас самите.

Проекцията и опитът ѝ да ни защищити от личните ни сенки. Проекцията като опит да се спасим от сложните ни елементи. Проекцията и счупената връзка. Проекцията и страхът ни от фамилиарност и хилядите бариери, които слагаме пред същинската непосредственост. Проекцията и и функциите, които лудо заиграваме. Проекцията и непрекъснатото тичане от истината за действителността. Проекцията и зверските кавги. Проекцията и пасивно-агресивното ни държания.

Отвъд проекцията лежи шансът за достоверни срещи. Чака ни шансът да бъдем капитани и да плаваме в откритото море, заран да срещаме изгрева с признателност, вечер да посрещаме нощта с религия. В последна сметка ние избираме дали да бъдем котви или кораби.

Но не са ли основани корабите да пътуват в откритото море? Не са ли основани да опознават всичките типове вятър?

Ако си позволим да бъдем кораби в това море, би трябвало да имаме религия, че в това намерено, безпределно море самият живот ни демонстрира пътя. Да пуснем скапания надзор и да му се отдадем. Да му позволим да ни учи. На него – самият живот, подобен, какъвто е в реалност. Ще се срещаме по пътя си с разнообразни типове ветрове. Някой път те ще бъдат спокойни, различен път рискови и мощни.

Проекцията в връзките има капацитет да ни " напука " надълбоко. Да ни накара да се усещаме " скъсани ". Да ни накара да забравим какво сме обичали един в различен при започване на връзката ни. Да ни вкара в тресавището на дивата болежка и отчаяние. Да " натърти " доверието ни един към различен до образуването на дълбоки синини. Да ни накара да се затворим зад личните си стени като в „ Алиса в страната на чудесата “– от време на време слагаме стени, с цел да забележим дали на другия му пука задоволително за нас. Да ни накара да крещим от неспособност да изпълним контакт.

Сякаш се сблъскваме с желязна стена. Да ни накара се давим в личното си море от сълзи и безизходност. Да се усещаме като че ли сътрудникът ни е изтръгнал сърцето и в този момент зъзнем в мраз и студ като в ледник. Да ни накара да се молим в безсънните ни нощи някой да ни избави и да ни покаже пътя назад. Да живеем като съквартиранти, които единствено споделят нещата от бита. Да се питаме има ли изобщо смисъл да продължаваме да се мъчим един различен. Да сме изгубили вярата, че можем да се намерим един различен в миналото още веднъж. Да усещаме бъдещето си като равна кардиограма, в което няма непосредственост, като че ли сме мъртви от вътрешната страна и в връзките си.

Представям си изгубената в превода двойка като в приказката на Братя Грим – " Хензел и Гретел ". Тя някъде по пътя си се е изгубила в тъмната и страшна гора, само че аз от сърце имам вяра, че по хвърлените трохички тя има късмет да се върне още веднъж вкъщи. Или всеки да тръгне по своя път самичък.

Да се чувстваш в другия като в дом е прелестно чувство. То е топлота, уют, канелени сладки, топли ласки, дълбоки диалози всъщност. Няма по какъв начин да сбъркаме чувството за дом. То е неповторимо, обвързвано през общите ритуали свещено пространство.

Струва си поради този същински дом да извървим целия този дълъг път. В купето на живота ни влизат и излизат хора. Но любовта е постоянно в близост. Мога да я видя по какъв начин ни маха като маковете, които се покланят и поздравяват преминаващия трен. Като маковете, които изцяло се отдават напразно. Нищо че са тук за малко. В другия сезон те знаят, че ще възкръснат още веднъж. Ще горят и греят в деня и нощта. Като самата обич.



Диляна Велева е магистър по Психология и магистър по Журналистика. Завършила е с цялостно отличие образованието си във Софийския Университет " Свети Климент Охридски ". След това има голям брой специализации в региона на психическото консултиране. Има 18 годишен опит като психолог съветник в няколко водещи лечебни центрове. Към актуалният миг работи в Център по логика на психиката и психотерапия " Промяна ". Работила е като водещ на голям брой тренинги и образования в региона на логиката на психиката за огромни компании. Голямата ѝ пристрастеност, с изключение на консултациите, е писането на публикации в региона на логиката на психиката. През последните 10 години тя е разгласила многочислени материали в региона на логиката на психиката във водещи у нас медии.