През есента на 1861 г. мисионерът Франческо Боргхеро е поканен

През есента на 1861 година мисионерът Франческо Боргхеро е поканен да участва на парада в Черна Спарта – другото име на дребната провинция Дахомей, чиято столица е градът със същото име. Мисионерът е поканен, с цел да види церемониал и показване на едно необичайно и военно общество, което се управлява по същите сурови спартански закони. Бойците там съумяват да показват умения и мощ, която се носи по цялото робско крайбрежие. Пред европейските посетители, градът показва уменията на най-силните си бойци. Армия от 3000 тежковъоръжени бойци минават през дребния площад, показвайки разнообразни нападателни и защитни маневри, употребявайки макети на вражеска столица.

Дахомейските бойци са нещо, което никой не е виждал до този миг. Те са боси, мощни и с големи бухалки и ножове. Някои от тях са познати като жътварите, тъй като са въоръжени с дълги коси, подострени и от двата края. Макар и на парада да няма жертвоприношения, един от въпросните косачи съумява да разреже животно на две, освен това с един удар – посланието би трябвало да бъде ясно за всички останали – тук плебеи няма да се продават и няма да се закупят. Войниците прескачат огради, минават през стърнища, разчистват полето от трудности и всичко това се случва в безспорна тишина, като че ли се схващат с телепатия.

Най-смелите в учението получават колани от тръни, които се носят с горделивост и почитание. Най-накрая генералът декларира, че сравнението сред европейските и дахомейските войни. Посочва, че двете страни са задоволително смели и мощни и не би трябвало да бъдат врагове. В този случай самият Боргхеро е комплициран, той слуша за равноправието и приветстването на мира, само че генералната изненада е, че сред мускулестите и здрави фигури, огромна част от бойците са от женски пол. Отрядът на амазонките е меко казано впечатляващ. Дахомей се оказва едно от дребното места в света, където дамите отбиват постоянна военна работа. Никой не знае по кое време е била призована първата дама в редиците.

Някои считат, че практиката стартира някъде през XVII век, когато кралството е учредено от Дако, водач на едно от многото племена. Тогава в Дахомей има дами ловци, само че не и бойци. Някъде в архивите, към средата на XIX век един френски морски доктор ще запише, че е гледал по какъв начин 20 дами са нападнали стадо от 40 слона, убивайки няколко от тях за храна. От нападението има три дами, които са били стъпкани, само че никой не страдал. Кралят Гезо ги хвалел и казвал, че са освен най-хубавите му ловци, само че и най-хубавите хора, които може да употребява. Дамите отвръщали, че избират да ловуват хора и тяхното предпочитание било изпълнено. Охраната на двореца, освен това още при започване на XVIII век е точно от дами. Впрочем точно те ще бъдат и по-лесно допускани в двореца, в сравнение с мъжете.

А законните съпруги ще се третират като хора „ Трето качество “. Красотата им, както и обстоятелството, че раждат деца, въобще не можел да трогне владетелят и неговите подчинени. Формално, всяка една от жените-войни е женена за краля, само че нито една няма връзка с него – т.е. съюзът става още по-сериозен. По крайбрежията, където се продават плебеи от други племена, дамите от по този начин наречената последна класа ще играят и ролята на полиция и ще управляват целия развой.

Някъде през XVII век ще открием, че Нзига от Матамба ще откри място в архивите. Тя е известна като един от главните съперници на португалците, прави най-различни жертвоприношения и поддържа харем от 60 мъже, всички били обличани в женски облекла. Практиката за наемането на жени-войни продължава до XIX век, когато крал Монгкут от Сиам наема 400 дами за отбрана.

Крал Гезо е доста по-смел в рекрутирането на дами, той избира към 6000 от най-силните, които да включи в борбата. В един миг е ясно, че няма жена, която да не изиска да бъде част от армията. Кралят им дава доста по-голяма независимост, зарежда ги с тютюн, алкохол и плебеи – всяка разполага с към 50 души обслужващ личен състав.

Сър Ричърд Бъртън споделя, че когато посещава двореца, всяка амазонка върви с едно момиче, което носи камбана. То би трябвало да върви напред и да свири, с цел да оповестява на мъжете, че би трябвало да се освободи пътя. Забранено е на мъж да допира жена и в случай че това се случи или даже излезе на пътя ѝ, той ще почине. Дахомей има своите врагове, като един подобен може да е Егба и след серия борби, точно той ще поведе дамите към победа. За задачата ще ги накара да упражняват непрекъснато, подготвяйки се за едно от най-кървавите отмъщения.

Те би трябвало да минават бодливи шубраци, да устоят на болежка, да се борят една с друга, да минават другите хрумвания за оцеляване, в това число девет дни в горите с минимално количество храна. Макар и подготовката да е впечатляваща, мнозина в никакъв случай не са влизали в борбата. Когато французите идват, с цел да видят още веднъж огромното стълкновение, те осъзнават, че при престрелка, дамите нямат никакви знания. Повечето стреляли в придвижване, употребявайки остарели мускети, без да се прицелват, без даже да подпират пушката в рамото. В ръкопашните борби били на напълно друго равнище и няма мъж, който да успее да надделее.

Крал Гезо в никакъв случай не се отхвърля от войни и употребява армията си за набези преди здрачаване. Единствената по-неприятна загуба е против столицата на Егба – Абеокута. Причината е, че дахомейските дами били сигурни в успеха, само че подценявали врага, въпреки всичко там живеят към 50 000 души, множеството леещи тухли и работещи на пристанището, калени от времето. Малко след средата на XIX век се охлажда и желанието за война. Чужденци разказват, че броят бойци е стигнал до 1500, само че и с толкоз, нападенията не престават. Самото военно формирование оцелява към 20 години по-късно, даже води боеве с разнообразни европейски заселници, които към този момент поделят континента. Дахомей посреща французите и стартира да се влиея от тях.

През 1889 година амазонките ще оказват помощ за ескалацията на война против колонията Порто-Ново. Армията нападнала село, в което локалните вождове се опитвали да обяснят, че няма суматоха и френския байрак ще ги пази, а няма да ги нарани. Следва обезглавяване на вождове, други кръвопролития и крайният резултат е началото на борба, водена по европейски стандарт. Първата огромна борба се случва отвън Котоно. Там двете страни са отдадени на концепцията за победа, само че французите надвиват, въпреки и да признават, че са имали доста добър конкурент. Сражението се води в доста тежки дъждове и някои бойци си спомнят по какъв начин хора са били обезглавявани. Французите се избавят само и единствено благодарение на огнестрелното оръжие, с което разполагат.

Използват същата формула и в Байол. Новият държател почнал да търси модерното оръжие и да приготви бойците си за по-добра опозиция. Липсата на знания и военни тактики и маневри, продължава да се отразява на крайния резултат. Втората война се води 7 седмици и се разпростира в 23 разнообразни борби. Загубите не престават да се натрупат, само че амазонките по-късно разкрили и нова тактика. Започнали да се обличат като робини и да минават вражеската линия, съблазнявайки френските офицери.

След като заспят, те в никакъв случай повече не се разсънват. Дори и когато губят, дахомейките просто се опитвали да се забият в байонета на съперника си, размахвайки дълги остриета – техните набези се трансформират в нещо сходно на човешко камикадзе. Въпреки огромното предпочитание, успеха в никакъв случай не се случила за Дахомейци. Според Стенли Алперн, последната жена от армията на Дахомей е била открита да живее в село през 1943 година и се счита, че живее до 100-годишна възраст, като още тогава споделя по какъв начин се е била с французите. Казвала се Нави и когато умира, се счита за последната от бившето царство.