Всяко мое стихотворение е ехо от незаслужен шамар ~ Константин ПАВЛОВ
През 60-те години на предишния век, незабавно след излизането на първите му стихосбирки „ Стихове “ и„ Сатири “, Константин Павлов е разгласен за зложелател на народа. Поезията му е неразрешена, книгите му не се издават повече от 12 години, стиховете му са определяни като патологични и черногледи, а поетът е разгласен за шизофреник. За ръководещите той е рисков, защото поезията му със своя сатиричния възторг жигосва социалистическата реалност, приканва към неподчинение и независимост на духа, опълчва се против обществения фалш. Тя е сбита, парадоксална и мощна. Затова Константин Павлов е преследван, уволняван и изолиран, а поезията му е била обречена на забвение от някогашната социалистическа върхушка. Повече от десетилетие стиховете му се популяризират като апокрифна литература. Или както както споделя поетът, прочут като огромният мълчаливец на българската лирика, „ повече от три десетилетия бях в утробата на Кита “.
Едва през 1975 година получава позволение за работа в „ Българска кинематография “, където в началото оправя бездарни сюжети на някои от сътрудниците си. В чужбина оригиналността му намира необятно самопризнание още от края на 60-те години. Самата Анна Ахматова споделя за него: „ Константин Павлов е най-големият български стихотворец, който в миналото съм чела! “ В международното културно пространство стиховете му се срещат на френски, британски, испански, немски, полски, съветски, сърбохърватски, маджарски и други езици. По негови сюжети са основани едни от най-известните пробни български филми.
Вестник „ Вашингтон поуст “ написа за него: „ Наричат Павлов „ един от най-даровитите интелектуалци, отказал да робува на комунистическия режим, властвал в страната до 1989 година Павлов съумява да завоюва известност макар тоталитарната цензура, забранявала публикуването му за интервал от цели 10 години, поради което творбите му са били популяризирани и четени незаконно “.
Днес Павлов е приет за един от най-значителните и истински български поети на XX век.
Гледам на моите неща като на дневник през времето. Адресатът не е ориентиран към никого. Отговарям за това, което пиша, единствено пред себе си.
Истинският създател би трябвало да носи цялата галактика в душата си. Всичко.
Всяко мое стихотворение е ехтене от недостоен пестник.
Всеки публицист има право няколко пъти в живота си да изкрещи: „ Аз упреквам! ” Но това не трябва да се трансформира в негово главно занимание…
Една сбъркана формула може да деформира даден механически развой, само че за малко време; обаче една неверно изразена мисъл може да деформира човешки души с необратим резултат. А пък на тоя свят с нищо не се по този начин злоупотребява, както с думите.
Има столетия, които са белязани с цялостния провал на нравствеността.
Сега мнозина си задават въпроса „ по какъв начин оцеляхме ”. Така подложен, въпросът не допуска отговор, а одобрение за оцеляване. Доста хитричко. А за какво никой не си задава въпроса дали в действителност оцеляхме? Или най-малко – какво от нас оцеля.
Страшна е не самата дисторция сама по себе си, а това, че в случай че 50 години си деформиран, няма да бъдат задоволителни 50 години, с цел да се формираш още веднъж.
Продължават да са ми симпатични мислещите хора, а не по този начин мислещите или другояче мислещите.
Имам лична полуда, която не бих заменил с никоя друга. А още по-малко – с групова полуда.
Ако човечеството продължава да живее още милиарди години, постоянно ще му остане нещо ново за прочитане и в никакъв случай няма да пристигна последната страница.
Човек би трябвало да полудее мъничко, с цел да не полудее напълно.
***
ИНТЕРВЮ В УТРОБАТА НА КИТА
- Къде беше -
питат ме -
повече от три десетилетия?
- Бях в утробата на Кита.
Всички виждате,
преднамерено питате.
- Как прекара -
питат ме -
три десетилетия в търбуха му?
- И това го знаете -
комар играх
с оня комарджия... Йон библейския.
- Ама Йон излезе -
викат ми, -
теб за какво те няма -
питат ме.
- Йон излезе -
бог го откупи,
а за мене дявола не даде пукнат грош.
- Страшно ли ти беше -
питат ме -
толкоз десетилетия?
- Страшно беше,
скучно стана -
пушех и мълчах,
мълчах и пушех...
- А в този момент какво ще правиш -
питат ме -
идващото тридесетилетие?
- Аз ли?
Аз не знам,
само че знам, че Кита
фасове ще плюе
три десетилетия
и ще замърсява океанската среда.
ЕПИТАФИЯ НА ХЕРКУЛЕС
Всичките ми зъби са избити
все от беззащитни същества -
и това ме кара да уважавам
слабостта!
ЗАЩО АДАМ СГРЕШИЛ
И рече Бог:
- Аз виждам с учудване
и рева самичък
пред своето най-висше достижение
Адам.
О, аз му дадох съвест,
прояснение,
трон до личния си трон...
Но Бог в безкрайното си ентусиазъм
не виждал, че Адам е гол.
И по тази причина,
когато рукнал дъжд
и над вселената се спуснал студ,
Адам усетил внезапно
и мраз,
и апетит...
Но дяволът тогава с черен плащ
завил го
и под хладния проливен дъжд
му споделил хитро:
- Ти си наш...
Адам отвърнал:
- Твой.
ПАРАДОКС
Темата е за себеподобните.
Ако нямахме себеподобни,
би трябвало да си създадем себеподобни.
Една амеба,
една гигантска амеба
всеки ден
със свръхусилия
съкратява дистанцията сред мен и себе си.
Мърда лъжекрачката си,
разтяга лъжеусмивчицата си.
Някога въпреки всичко ще ме доближи.
Вцепенен от нейната упоритост,
несъмнено ще се отдам.
(Както се отдаваме на сън
или в пиене -
равни дози наслада и ненавист.)
Този диалог не е себенаказателен.
(Ще се убия,
в случай че заприличам на свиня,
която
се къпе в локвата от личните си сълзи
и намира изключително наслаждение.)
Амебата
усеща разликата сред мен и себе си.
Докато бъда този, който съм,
ще бъда пример на нейната самота.
В оня момент,
когато ме доближи,
тя ще се трансформира в съвършен
мирен
и драматичен кръг.
Дълго време ще проблясвам в нея
като лична материя.
И когато запълзим още веднъж,
аз ще бъда може би едното
лъжекраче,
лъжеръче
или лъжеусмивчица.
