Дебатът за работниците имигранти не е икономически, а социо-културен
През 2024 година в област Пловдив са се заселили малко над 10 хиляди души от останалата част на страната. Най-много – близо 5 хиляди души – са сменили адреса си от обитаемо място в границите на региона, а забележителен приток на хора (над 700 ) има и от столицата, сигурен знак че вторият град става все по-привлекателен. Областта от дълго време се е оформила като районен магнит, като забележителен брой имигранти идват от Хасково, Смолян, Стара Загора, Пазарджик. Сходни са темповете и в другите стопански развити области – Варна е приела 6,3 хиляди мигранти, Бургас – 6.1 хиляди, а общият брой на сменилите адреса си в границите на страната е съвсем 97 хиляди души.
Това е броят единствено на непрекъснато преместилите се, освен това на тези, които са сменили адреса си. Ако прибавим и ежедневната трудова миграция – тези, които пътуват за работа всеки ден – единствено община Пловдив приема 34 хиляди души, Марица – 5,6 хиляди души, Родопи – 2,3 хиляди (при това към преброяването на популацията през 2021 година – през днешния ден този брой сигурно е по-висок). На национално равнище всеки ден обитаемоте си места за работа напущат съвсем 500 хиляди души. С други думи, към 1/6 от работещите са на път.
Положителните стопански резултати от тази миграция са безспорни. Самите мигранти получават по-добро възнаграждение, достъп до работни места, благоприятни условия за реализация, които може да не са задоволителни или въобще да липсват в техните градове или села, нова и по-динамична обществена среда, обучение. Регионите които ги одобряват, от своя страна, получават свежи (и постоянно млади) служащи за задъхващите се пазари на труд, нови студенти и така нататък Част от тях може и да основат компании и на собствен ред да основават работни места. Местните бизнеси печелят нови клиенти и нараснали обороти, общините – повече данъчни доходи.
Рядко чуваме причини срещу вътрешната миграция; назад, компаниите от разнообразни градове интензивно се състезават за най-хубавите служащи, чуват се и апели за основаване на тласъци за пренасяне на хора в стопански по-слабите райони. Няма квоти, пазарни проби, приравнявания на дипломи и разрешителни или други бариери пред преместването на служащи, да речем, от Хасково в Пловдив (освен, несъмнено, в случай че не се върнем обратно в ерата на Народната република и института на жителството). Никой не се противи на имигрантите, даже и да идват от най-отдалечената точка на страната.
В икономическата роля на вътрешните и имигрантите отвън страната обаче разлика няма – те запълват едни и същи незаети ниши, а резултатът им върху пазара на труда е на практика еднакъв. Третирането им обаче е доста друго, като за влизащите извън се ползват редица ограничавания и условия. Те са и обект на (почти постоянно негативно) политическо говорене, най-често по линия на аргумента, че „ крадат работни места от локалните “ и „ понижават заплати “. Доколкото пазарът на труда става все по-тесен, безработицата все по-ниска, а броят на служащите от страни отвън Европейски Съюз на българския пазар пораства, тематиката ще става все по-важна.
Каква е повода за двойното отнасяне на имигрантите от прилежащия град и прилежащата страна? Доколкото няма по какъв начин да търсим друг стопански резултат, видно обяснението би трябвало да се търси другаде. То се крие в интеграцията – до момента в който никой не се съмнява в способността на хасковлии сполучливо да се включат в пловдивското общество, то такива (и не напълно без основание) има за узбекистанците и непалците. Това обаче значи, че дебатът би трябвало да се води на друго поле – не на икономическата политика, а на интеграционната и просветителната, и да се концентрира върху способността на обществото да одобри хора извън и дали желае да го прави, по религиозни, културни и обществени аргументи. Отговорът на тези въпроси не е автоматизиран, само че е значимо да водим верния диалог.
Източник: Институт за пазарна стопанска система
имигранти сезонни работници
Това е броят единствено на непрекъснато преместилите се, освен това на тези, които са сменили адреса си. Ако прибавим и ежедневната трудова миграция – тези, които пътуват за работа всеки ден – единствено община Пловдив приема 34 хиляди души, Марица – 5,6 хиляди души, Родопи – 2,3 хиляди (при това към преброяването на популацията през 2021 година – през днешния ден този брой сигурно е по-висок). На национално равнище всеки ден обитаемоте си места за работа напущат съвсем 500 хиляди души. С други думи, към 1/6 от работещите са на път.
Положителните стопански резултати от тази миграция са безспорни. Самите мигранти получават по-добро възнаграждение, достъп до работни места, благоприятни условия за реализация, които може да не са задоволителни или въобще да липсват в техните градове или села, нова и по-динамична обществена среда, обучение. Регионите които ги одобряват, от своя страна, получават свежи (и постоянно млади) служащи за задъхващите се пазари на труд, нови студенти и така нататък Част от тях може и да основат компании и на собствен ред да основават работни места. Местните бизнеси печелят нови клиенти и нараснали обороти, общините – повече данъчни доходи.
Рядко чуваме причини срещу вътрешната миграция; назад, компаниите от разнообразни градове интензивно се състезават за най-хубавите служащи, чуват се и апели за основаване на тласъци за пренасяне на хора в стопански по-слабите райони. Няма квоти, пазарни проби, приравнявания на дипломи и разрешителни или други бариери пред преместването на служащи, да речем, от Хасково в Пловдив (освен, несъмнено, в случай че не се върнем обратно в ерата на Народната република и института на жителството). Никой не се противи на имигрантите, даже и да идват от най-отдалечената точка на страната.
В икономическата роля на вътрешните и имигрантите отвън страната обаче разлика няма – те запълват едни и същи незаети ниши, а резултатът им върху пазара на труда е на практика еднакъв. Третирането им обаче е доста друго, като за влизащите извън се ползват редица ограничавания и условия. Те са и обект на (почти постоянно негативно) политическо говорене, най-често по линия на аргумента, че „ крадат работни места от локалните “ и „ понижават заплати “. Доколкото пазарът на труда става все по-тесен, безработицата все по-ниска, а броят на служащите от страни отвън Европейски Съюз на българския пазар пораства, тематиката ще става все по-важна.
Каква е повода за двойното отнасяне на имигрантите от прилежащия град и прилежащата страна? Доколкото няма по какъв начин да търсим друг стопански резултат, видно обяснението би трябвало да се търси другаде. То се крие в интеграцията – до момента в който никой не се съмнява в способността на хасковлии сполучливо да се включат в пловдивското общество, то такива (и не напълно без основание) има за узбекистанците и непалците. Това обаче значи, че дебатът би трябвало да се води на друго поле – не на икономическата политика, а на интеграционната и просветителната, и да се концентрира върху способността на обществото да одобри хора извън и дали желае да го прави, по религиозни, културни и обществени аргументи. Отговорът на тези въпроси не е автоматизиран, само че е значимо да водим верния диалог.
Източник: Институт за пазарна стопанска система
имигранти сезонни работници
Източник: economic.bg
КОМЕНТАРИ