През 2019 г. за пръв път на българската литературна сцена

През 2019 година за пръв път на българската литературна сцена със размах и без капка планиране за следствията се появи най-шеметният персонаж, бродил в миналото из нашите ширини – от огромния публицист Момчил Николов.
Момчил Николов

Необикновеното, бясно и откачено премеждие от създателя на и притежател на влиятелната премия „ 13 века България “ прерасна в хипнотичното продължение (2022 г.), а в този момент историята намира и грандиозния си свършек с третата и последна книга от поредицата –! 

Събрани дружно, трите полубиографични тома, въодушевени от напълно действителен персонаж, подреждат мозайката на една величава епопея на свободата. А в центъра ѝ като същинска легенда, смесила в себе си мачизъм, философия, фантазии, непримиримост и капка полуда, стои „ Чекмо “. 

В третата част от поредицата Момчил Николов ошлайфва до съвършенство писателската си храброст и ни повежда на още по-високоскоростно пътешестване със сладко-киселия усет на 90-тарска носталгия, за което Куентин Тарантино и Гай Ричи биха му завидяли. 

Скрити под седалката на пътнически трен от Югославия до Виена, читателите ще потеглят и към Торино, Палма де Майорка, та чак до Карибите, до момента в който най-сетне салът на историята не ги завърне още веднъж на постланите с глухарчета родни полета на България – и оттатък нея.

Понесъл се по бурните международни пътища, Чекмо ще би трябвало крепко да се държи за личната си воля и лудешка увереност, с цел да резервира себе си в свят, в който хората от ден на ден избират да приказват пред това да работят. Свят, обитаем с празнословни идиоти, в който гениите са на изгубване. 

С „ Чекмо 3 “ Момчил Николов слага финалните акомпанименти на една лудешка рокендрол рапсодия за живот, побрал в себе си завършения като за 10 други. 

Като змия, захапала опашката си, разказът на Чекмо прави цялостен кръг и потвърждава, че най-невероятните истории в никакъв случай не изчезват. Те остават като острови в безкрайността в сърцата на тези, които са ги съпреживели. 

* * *

Из „ Чекмо 3 “ от Момчил Николов
Снимка " Сиела "

Златко и Зоран се знаят от дребни, набори са, бандитчета, и двамата с незаконни пристрастености, проявени и използвани още в ранна детска възраст. Единият джоби туристи, дърпа чанти и обици, другият разрушава будки и изби. Златко вършее в Загреб, Зоран – в Нови Сад. Накрая и двамата попадат в Белград – в някакъв югославски поправителен дом за малолетни нарушители като нашите тевеута, единствено че по-лошо. И там Съдбата ги среща, но такава среща им устройва, подобен преден конфликт на характери, че тия двамата насмалко да се утрепят взаимно. Щото те за пръв път се виждат на един футболен мач. Не мач онлайн, по малкия екран го давали, в учебното заведение за малолетни нарушители: „ Цървена звезда “ – „ Динамо Загреб “. Златко – болен почитател на „ Динамо “, Зоран – на „ Звезда “. Единият споделил нещо, другият го напсувал, оня му отвърнал с пестник в зъбите; за нула време станали на кълбо, колкото да ги разтървали. Наказали ги, държали ги заключени седмица-две да премислят действието и държанието си като цяло. Преосмислили го: станали най-хубави другари в това депресиращо и рисково място. Неразделни като сиамски близнаци: храната си разделят, пазят си гърбовете, един до различен на всички места. Само мачове не гледали дружно. Като играят „ Звезда “ и „ Динамо “: единият на единия етаж, другият – на другия. Виждат се след два дни, като им се послегнат страстите. Предвид обстоятелствата – карали напълно обикновено. Поне досега, в който въпросните условия им писнали и те решили да се отърват от тях, решили да избягат от учебното заведение за малолетни нарушители. Халосали някакъв надзирател по главата, ключове крали, огради прескачали, под бодлива тел пълзели – стигнали някак си до свободата. Стигнали те, но тая независимост нерадостна се оказала, сурова и негостоприемна. Щото те нали и двамата не са от Белград – нито града познават, нито някой в тоя град; игрите не знаят, пинизите, хората. Няма при кой да се укрият – то се знае, ония гадове от вкъщи за малолетни нарушители интензивно ги издирват – няма къде да спят, няма какво да ядат. Не смеят да крадат, щото не знаят чий интерес ще обиден в тоя огромен и рисков град и какво може да им се случи. За няколко дни стигнали до обезсърчение, на косъм били да почнат да ровят по казаните за коричка самун, цялостна излагация. И с цел да избегнат това проваляне, което щяло да ги пречупи душевен, им хрумнало да вземат да изтарашат някой ресторант, най-малко да се наядат като хората. Търсят те подобаващ обект за желанията си, търсят и стигат до някакъв кафан на брега на Дунава. Тих им се сторил, нито музика се чува, нито придвижване се вижда, по тази причина тъкмо него решили да ударят. Влизат те през някакви задни входове, пристъпват в тъмното, по миризмата на храна се ориентират. Изведнъж изненада – лампите светват; ярки луминесцентни лампи. Срещу тях – готвач, наедрял като мечка, с мустаци и бяла шапка на главата. В ръката му – сатър. Така и по този начин, почнали да шикалкавят, ние си търсим работа, по тази причина влезнахме тука, имаме потребност от някаква работа, каква да е работа; картофи да белим, леща да чистим, чинии да мием, няма значение. Оня ги огледал – от глава до пети ги оглежда тоя готвач, като рентген – и обстановката мигновено му се обяснява. Вие, споделя им, момчета, сте умрели от апетит. Те, естествено, нямат нито предпочитание, нито сили да отхвърлят. Гладни сме, ревнали в един глас като магарета. Оня се поусмихнал: я елате, рекъл им, пиленца, с мене, да ви видя какъв брой сте гладни. И ги води, къде ги води – извън, на терасата, на един понтон, в Дунава. А там: подредени маси – за двеста и петдесет души. На всяко място: бял карамфил, 100 грама ракия и предястие – паниран мозък с резенче лимон. Айде в този момент, рекъл им готвачът, да ви видя аз вас какъв брой сте гладни, какъв брой можете да изядете. Сватба някаква била пропаднала и заради тая причина някъде в природата едни двеста и петдесет порции артисвали, стояли си самотни и неконсумирани в чиниите. Ама природата, нали си гони салдото, нали това ѝ е значимо, не може току-тъй да остави двеста и петдесет порции мозък да идат зян. Особено в случай че за тия порции, за това ненапълно укоримо човешко увлечение към изтънчени деликатеси доста прасета били погинали. Та природата в собствен присъщ, безподобен и несравним жанр по този начин провежда нещата, че примрелите от апетит Златко и Зоран се срещнали с тръгналите по тъжния път на развалата панирани свински мозъци. Резултатът: четиресет минути след общителното позволение на мустакатия готвач да натъпчат търбусите си нашите млади герои се търкаляли на някаква поляна, двеста метра източно от кафана – до такава степен им стигнали силите да пренесат натежалите си от хиляди непотребни калории и скотски мазнини тела. Сега, несъмнено е пресилено да твърдим, че са изяли двеста и петдесет порции паниран свински мозък, човешките благоприятни условия – даже и на подрастващите организми – не са неизчерпаеми. Но въпреки всичко количеството и откъм размер, и откъм хранителна стойност неведнъж надвишавало всички възможни норми – както в здравословен, по този начин и в чисто човешки аспект.

Храносмилането им въпреки всичко съумяло да се оправи и да ги запази измежду живите. Но не за чудесата на храносмилането е тази поучителна история, напълно не; тя в действителност е за всичко последвало. Защото, въпреки и това да не може да бъде потвърдено с научни способи, и Зоран, и Златко са убедeни, че последвалите събития са резултат от свръхнасищането на организмите им с мозъчно вещество. С други думи, уверени са, че от свръхконсумацията на тия панирани свински мозъци им е пристигнал ум, пристигнали са им мисли и хрумвания, които при други условия не биха се появили. А точно: хрумнало им да си бият камшика и да се чупят от Югославия, която към този момент им давала задоволително знаци, че не са мечтани на нейна територия.

И какво вършат тия двамата мозъкоядци, осенени от тая гениална концепция? Отиват, апелирам ви се, измежду нощ на централната жепе гара и измежду всички влакови композиции, подредени по коловозите в очакване на утрешния ден, откриват една с табели по вагоните „ Виена “. Промъкват се с лекост вътре – въпреки всичко по тия тевеута човек на нещо се учи – влизат в някакво случайно определено купе и комфортно се настаняват в него; не, не на седалките, под тях се настаняват. Намърдват се някак си – единият отляво, другия отдясно. Няколко часа всичко е умерено, мракът постепенно отстъпва място на светлината, а с нея идват и законните пасажери. Какви са тъкмо тия пасажери, Златко и Зоран не могли да схванат добре – в идващите часове вместо вяра и избавителен бряг пред взора им се мяркат само човешки нозе. Обувки и на места някое крайче я от панталон, я от рокля. От време на време, в пролуките сред тия анонимни човешки крака, погледите им се засичали за малко – едвам разменят по някое безмълвно изречение, да си дадат взаимно кураж, да се поддържат, да потърсят сили един от различен. Излишно е да загатваме, че пътят им се сторил безконечен. Че през тези дълги часове, задушавани от жега, прахоляк и непостижими миризми, през главите им минавала неведнъж мисълта да изпълзят. Да се върнат назад в света на хората, който – трябвало да се признае – макар многочислените си дефекти и несправедливости бил доста по-приятен от света под седалките.

Тази мисъл в началото била в компанията на други мисли, които спорели с нея, убеждавали я, че въобще не е рационална, подчертавали извънредно неприятните последствия, до които можела да докара. Укорявали я, казвали ѝ да се маха, да се скрие някъде. С придвижване на пътуването обаче мислите една по една изчезвали, отпадали по пътя. Накрая останала само тази мисъл – пулсираща в главите им. Пулсираща и в телата им – сгърчени, схванати, пронизвани от болки, които до този миг даже не били си представяли, че е допустимо да съществуват. Имало моменти, в които им се струвало – и на двамата им се случвало това, някакъв чудноват феномен – че са я послушали тая мисъл, че са изпълзели, че са се върнали в света на хората. Чували писъците им, виждали уплашените им и шокирани физиономии, само че тях това в този миг не ги интересувало. Те вдишвали надълбоко чистия въздух, раздвижвали схванатите си тела, опитвали се да отворят прозореца.

После внезапно се сепвали, болката и мракът се завръщали, те разбирали, че към момента са си в света под седалките. Разбирали, че не телата, а душите им са се измъкнали на независимост за някакъв незнаен откъслек от време.

Понапикали се, понасрали се, само че най-после въпреки всичко пътуването приключило. Тракането на влака спряло. Познатите човешки крака и обувки, без да се бавят, напуснали купето, а нови по този начин и не се появили. Двамата, след едно последно споглеждане, изпълзели. Естествено, минало време, преди да могат да се разгънат и изправят. Минало време и до момента в който проходят, само че въпреки всичко не след дълго Златко и Зоран страхливо пристъпвали по улиците на Виена, осъзнавали постепенно чудото на актуалния превоз и интернационалните връзки: ти да си лежиш имобилен под седалката, а в същото време тялото ти, въпреки и изтормозено, да преодолява стотици километри. Да се телепортираш от Изток на Запад, в свят чужд, където всичко е друго. Естествено, Златко и Зоран изпаднали в потрес, в случай че би трябвало да сме по-точни и прецизни – изпаднали в поредност от шокове без изгледи за скорошно нормализиране. Шестнайсетгодишни бегълци освен от изправителния дом, ами и от родината си, от цялата социалистическа система, без ни най-малка концепция какво тъкмо би трябвало да подхващат оттук насетне в живота си.

Естествено, като посвикнали с ситуацията, като ги понатиснал остарелият познайник гладът – взел да се обажда той макар дълготрайните провали, които панираните свински мозъци били нанесли на апетита им – те почнали да се оглеждат, да търсят разновидности за прехранване. Такива, няма какво да се лъжем, нямало доста. Не след дълго те почнали да правят още веднъж единственото, което умеели да правят: дърпали чанти, дърпали обици, разбивали будки. Може да се каже, че им потръгнало, оказало се, че на Запад хората освен били по-богати – което се забелязвало на пръв поглед – ами и доста по-невнимателни и наивни. Случвали се удари – и то нерядко – след които тънели в благоденствие седмици. Относително благоденствие, тъй като макар финансовото си благоденствие живеели под един мост, спели на кашони и постоянно се налагало да се бият с всякакви клошари по разнообразни, всекидневно незначителни мотиви. Естествено, криели се и от полицията, не можели да позволен да бъдат хванати и върнати назад в Югославия и дома за малолетни нарушители.

По този метод, в конспиративност, изкарали към три-четири месеца. Вероятно щели да изкарат и повече, в случай че напълно инцидентно не били попаднали на другия наш воин, Блажо. По-точно той попаднал на тях. Човекът просто си върви по улицата и чува позната тирада зад тила си – да речем, че тъкмо в тоя миг Златко и Зоран напълно недискретно разискват някои аспекти и моменти от професионалната си активност. Блажо походил известно време, послушал ги, с цел да вникне в детайлите. След това спрял, обърнал се и ги почнал: какви сте вие бе, келеши, какво вършиме тука, за какво, по какъв начин по този начин, с кого, за кого? Сега, въпреки и нашите герои да не били изключително словоохотливи, Блажо бързо схванал каква е обстановката. Разбрал я той и моментално – като видял, че тия двамата не са напълно изгубени, че има самун в тях – ги взел под крилото си. Тука е моментът да уточним, че годината е 1978-а. По това време Блажо към този момент се е открил и утвърдил в Западна Европа, в разцвета на силите си е, на върха на професионалната си кариера, която, казано ребром, се вихри в областта на въоръжените кражби, грабежите и взломяванията. Предимно богаташки къщи в покрайнините на огромни европейски градове, само че също така – бижутерски магазини и банки. С други думи: нарушител от класа, осъществяващ активност на високо ниво. Във всеки случай доста над равнището на Зоран и Златко, които към оня миг наподобяват като – а де факто и са – най-обикновени кокошкари, джебчии, надълбоко провинциални несретници без класа и жанр. Блажо се заема с тяхното образование и образование, за малко време съумява да вдигне доста равнището им. Не може да се отрече – а и никой не го отрича – Блажо е доста добър в занаята си. Няма човек в Европа, който да се занимава с тия неща и да не е чувал за него, той е същинска легенда в подземния свят. Славата му е обвързвана както с виртуозните му умения, по този начин и с обстоятелството, че след съвсем всеки брилянтен удар го залавят по най-левашки метод. Което, естествено, приказва за съществени проблеми, свързани с шанса му. Като цяло чудноват шанс, капризен, необикновен тип: по време на обирите е компактно до Блажо, даже може да се каже – пред него, проправя му пътя, подрежда фактическите условия по най-благоприятния метод, а когато действието е извършено – внезапно се отдръпва. Оттегля се шансът, а всички последствия от това, то се знае, ги понася Блажо. Залавят го, осъждат го, вкарват го в пандиза. Обаче пък, като го вкарат в пандиза, на шанса очевидно му става съзнателно, завръща се по неотложност да избавя ситуацията. В резултат на това Блажо – без значение къде е заключен, какъв брой строго охраняван е, какъв брой е наблюдаван и наблюдаван – съумява да избяга. До шест месеца съумява да напусне всеки един затвор, в който е въдворен. Именно с тези бягства Блажо си печели най-голямата популярност. Наречен е – и към момента е наричан – Граф Монтенегро. По сходство на граф Монте Кристо, фамозния дезертьор, сещате се.

А всичките тия любопитни детайлности, дето ви ги описвам, аз ги узнавам от Еро, моя огромен брат и другар, до момента в който ние с него пътуваме към Санкт Гален, Швейцария. Надявам се, паметта ви е добре, не сте не запомнили, че ние работа има да вършим там.

 
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.