През 1965 г. авторът на Тихият Дон, Михаил Шолохов, получава

През 1965 година създателят на „ Тихият Дон ”, Михаил Шолохов, получава премията от шведския крал Густав Адолф VI „ за  художествена мощ и сплотеност на епоса за донското казачество в преломни за Русия времена ”. Той е първият създател, чиято премия e приветствана от управлението на Съюз на съветските социалистически републики.

(The 45 Anniversary of the Nobel Prize Awarding M.A. Sholokhov)

На това тържествено заседание смятам за собствен прелестен дълг още един път да изразя благодарността си към Шведската Кралска Академия, присъдила ми Нобеловата премия.

Вече имах опцията обществено да потвърдя, че това провокира у мен възприятие на задоволство освен като интернационално самопризнание на моите професионални заслуги и особености, присъщи ми като книжовник. Гордея се, че тази премия е присъдена на съветски, руски публицист. Аз представям тук огромния отряд от писатели на моята Родина.

Вече изказах също и удовлетворението си, че тази премия се явява и одобряване на жанра на романа. Нерядко напоследък ми се постанова да чувам и чета, искрено казано, изненадващи ме изявления, съгласно които формата на романа се афишира за остаряла, неотговаряща на условията на съвременността. А точно романът дава опция най-пълно да се обхване действителността и да се проектира отношението ни към нея, към парливите й проблеми, отношението на съидейниците ни.

Романът, по този начин да се каже, най-пълно подготвя към надълбоко знание на обкръжаващия ни голям живот, а не като опити да се показа своето мъничко „ аз “ като център на мирозданието. Този род по своята природа съставлява най-широко поле за художника-реалист. Множество млади течения в изкуството отхвърлят реализма, опирайки се на това, че той сякаш е дал своето. Без да се багра от упреци в консервативност, декларирам, че се придържам към противоположни възгледи и съм уверен последовател на реалистичното изкуство.

Сега постоянно приказват за по този начин наречения книжовен авангард, разбирайки под това стилните опити най-много в региона на формата. Според мен, същинският авангард са тези художници, които в творбите си разкриват ново наличие, определящо чертите на живота в нашия век. И реализмът като цяло, и реалистичният разказ се опират на художествения опит на великите майстори от предишното. Но в своето развиване са придобили значително нови, надълбоко модерни черти.

Аз приказвам за реализма, носещ в себе си концепцията за възобновяване на живота, за преобразяването му за богатството на индивида. Говоря, несъмнено, за подобен натурализъм, който ние назоваваме в този момент социалистически. Неговото чудачество е, че той показва светоглед, който не приема нито съзерцателността, нито бягството от действителността; който зове за битка за напредъка на човечеството и дава опция да се реализиран цели, близки на милиони хора, осветява пътя им за битка.

Човечеството не е раздробено на множества от самотници, индивидууми, плуващи като в положение на безтегловност, сходно космонавти, излезли зад границите на земното притегляне. Ние живеем на земята, подчиняваме се на земните закони, и, както се споделя в Евангелието, върху нашия ден доминира неговата завист, грижи и потребности, очакванията му за по-добър утринен ден. Гигантските пластове от популацията на земята са движени от единни желания, живеят с общи ползи, в доста по-голяма степен сплотяващи ги, в сравнение с разделящи ги.

Това са хората на труда, тези, които със своите ръце и мозък основават всичко. Аз числя се към писателите, които виждат висша чест и висша независимост в нищо не ограничаваната опция да служат с перото си на трудовия народ.

Оттук произтича всичко. Оттук и изводите за това какво е мястото на руския публицист, мястото на художника в актуалния свят.

Живеем в неспокойни години. Но няма на земята народ, който би желал война. Има сили, които хвърлят цели нации в нейния огън. Може ли да не удря нейната пепел по сърцето на писателя, пепелта на необозримите пожарища от Втората международна война? Може ли честният публицист да не се афишира против тези, които желаят да обрекат човечеството на самоизтребление?

В какво се състои призванието, какви са дилемите на художника, считащ себе си не за сходство на безучастно към човешките премеждия провидение, възнесено на Олимп, над битката сред противоборстващите сили, а наследник на своя народ, дребна парченце от човечеството?

Да приказва с читателя почтено, да приказва на хората истината, която от време на време е сурова, само че постоянно мъжествено да укрепва в човешките сърца вярата в бъдещето, в личната мощ, способна да построи това бъдеще. Да бъде герой за мир в целия свят и да възпитава със словото си такива борци на всички места, където думите му доближават. Да сплотява хората в техния натурален и доблестен блян към напредък. Изкуството има могъща мощ за влияние върху мозъка и сърцето на индивида. Мисля, че художник има право да се назовава оня, който насочва тази мощ за съзидание на прелестното в душите на хората, за богатството на човечеството.

Моят народ ходя по историческите си пътища, не по отъпкан път. Това бяха пътища на първооткриватели, пионери на живота. Виждах и виждам своята задача като публицист посредством всичко, което съм написал и ще напиша, да се поклоня на този народ-труженик, народ-строител, народ-герой, който никого не е нападал, само че постоянно е успявал с достолепие да отстоява основаното от него, да отстоява своята независимост и чест, своето право да строи бъдещето си по личния си избор.

Бих желал книгите ми да оказват помощ на хората да стават по-добри, с по-чиста душа, да пробуждат обич към индивида, блян интензивно да се бори за идеалите на хуманизма и напредъка на човечеството. Ако съм съумял в някаква степен, аз съм благополучен.

Благодаря на всички, които се намират в тази зала, на всички, които ми изпратиха приветствия и поздравления по отношение на Нобеловата премия.

1965 година

Снимки: Русская Мысль, The State MA Sholokhov Museum-Reserve