Забъркват Иречек с даскалица хърватка
През 1879 година чешкият историк Константин Иречек идва в София, където става основен секретар на новосъздаденото Министерство на националното просвещение. Амбициозният юноша приема задачата да се захване с устройството на новобългарското обучение. Той в действителност запрята ръкави – сформира методология за образованието по история, стратегии за горните класове, вкарва френския език в девическата гимназия, форсира построяването на постройка за мъжката. В интервала 1881-1882 година даже оглавява просветното министерство.
Мързеливите нашенски служители си отмъщават по своему. Пуска се слух, че не Иречек е създател на труда „История на българите“, а неговият татко. Хвърчат доноси да не му се разрешава да обикаля страната с научна цел, тъй като бил австрийски разузнавач. „Тук искаш ли да работиш, би трябвало да се бориш против всичко“, е отчайващата диагноза на Иречек за българската реалност.
25-годишният чешки академик е усетил още на слизане от дунавския вапор „Албрехт“, че
с парахода напуща и цивилизацията
От прозореца на мизерната си стая в ломския хан вижда слугинята по гащи да шляпа рано сутринта към клозета в края на двора. Навсякъде се чува турска тирада, а не славянски език, файтонджията му взима до София цели 100 франка. Там пък са му наели стая, жестоко измазана с тиня и белосана дюс.
Столицата няма кой знае какво да му предложи, с изключение на гьолища и ориенталска тиня, поради която елегантният европеец бързо ще би трябвало да намъкне галоши. Впрочем първия чифт му го отмъкват в Народното събрание, цялостен с рошави депутати, някои в хайдушки носии. Иречек е изумен освен от типа им – в „Записки от България“ той ще ги характеризира като „множество полуобразовани простаци или селяни, всеки приказва каквото си желае – цели съвещания минават в празни приказки. Един стане и приказва нещо, различен незабавно се обажда и му възразява, и по този начин се кара“.
София в очите на Иречек е
„котел на вещици, врящ от интриги“
Най-лошото за българите можеш да чуеш от самите българи, отбелязва той. Не може да се начуди каква е тая страна, в която „плащат на учителите, когато им скимне“, превратите и злоупотребите са в реда на нещата, а Министерският съвет наподобява като „дружина, инцидентно събрала се в железничарски вагон“. Новоизпеченото българско чиновничество живее, по думите му, „в ужасно нравствено тресавище – в комарджийници, бардаци, грубости, неуместно политиканстване, грозна деморализация“.
До последния си ден у нас възпитаникът на Пражкия и Виенския университет не може да се помири с неприятната хигиена и простотията, която го обкръжава. Винаги си изписва долни дрехи и завивки от Прага, а София в писмата до околните си назовава „Боклукополис“ – град на боклука. Мъчи го неналичието на прилични маниери, а разюзданият вестникарски език напряко го ужасява. „Днес посрещат индивида със флагове, а на следващия ден го замерят с л-на“, е тъжната му констатация за балканските нрави.
Въпреки това Иречек обиква България – той непрекъснато я обикаля и се диви на хубостите й. Често завързва сладка приказка с елементарни хора, които го гощават с вино, с бобена яхния и чесън, с круши, които той на драго сърце похапва. „Видях какво е България – ще напише по-късно. – Добросърдечен народ, има вяра в образованите си съотечественици, превъзходен служащ. Интелигенцията не е цветът, а екскрементът на нацията.“
Слух за сифилис позори девически интернат
Като добре учтив европеец, Иречек пази в София най-строг морал. По приеми и балове той е измежду малцината, които не си разрешават нито алкохол, нито безразборни флиртове. Това обаче не му икономисва скандал и най-долни злословия, които ще го накарат да си тръгне наскърбен.
В центъра на клеветата е директорката на Софийската девическа гимназия, 32-годишната хърватка Клотилда Цветишич, виенска възпитаничка. Интелигентната и красива млада дама, постоянно съвременно облечена и с ефектна фризура, бързо притегля мъжките погледи. Лика-прилика обаче й е единствено Иречек, с който само може да беседва по педагогичен въпроси на равнище. Срещите им са глътка въздух измежду първобитните нрави на столичното еснафско общество. То обаче скоро си отмъщава с пиперлива клевета, че Иречек, пък и други чехи, били в интимна връзка с госпожа директорката, а пансионът бил станал същински вертеп. Сред девойките имало сифилис… Министерството даже назначава комисия от трима доктори, която обаче опровергава слуховете.
И вестниците подхващат госпожица Цветишич – съгласно пловдивския „Народен глас“ двамата с Иречек пиели бира в канцеларията й, а с изключение на с него въртяла обич и с трима българи, негови другари. За да покаже, че плюе на мълвата, през 1884 година Иречек самоуверено предлага на окаляната дама ръката си. Тя изначало се противи, само че най-после отстъпва. Подава си незабавно оставката и отпътува за Загреб да се готви за женитба. Чешкият академик пък се връща в Карловия университет като професор по всеобща история. Бои се да каже за годежа на властната си майка и с съображение – тя не дава единодушието си. Като същински джентълмен той написа на Клотилда, че въпреки всичко е подготвен да удържи на думата си, в случай че тя упорства. Гордата хърватка без съмнение отговоря, че престава да се смята негова избраница.
Константин Иречек въпреки всичко се оженва на късни години и без страсти, чак през 1913-а. Съпругата му е израсла на село добра къщовница, която няма искания да мери сили с мъжа. Но пък е доста практична – след кончината му на 10 януари 1918 година във Виена невъзмутимо продава архива и персоналната му библиотека.
Мързеливите нашенски служители си отмъщават по своему. Пуска се слух, че не Иречек е създател на труда „История на българите“, а неговият татко. Хвърчат доноси да не му се разрешава да обикаля страната с научна цел, тъй като бил австрийски разузнавач. „Тук искаш ли да работиш, би трябвало да се бориш против всичко“, е отчайващата диагноза на Иречек за българската реалност.
25-годишният чешки академик е усетил още на слизане от дунавския вапор „Албрехт“, че
с парахода напуща и цивилизацията
От прозореца на мизерната си стая в ломския хан вижда слугинята по гащи да шляпа рано сутринта към клозета в края на двора. Навсякъде се чува турска тирада, а не славянски език, файтонджията му взима до София цели 100 франка. Там пък са му наели стая, жестоко измазана с тиня и белосана дюс.
Столицата няма кой знае какво да му предложи, с изключение на гьолища и ориенталска тиня, поради която елегантният европеец бързо ще би трябвало да намъкне галоши. Впрочем първия чифт му го отмъкват в Народното събрание, цялостен с рошави депутати, някои в хайдушки носии. Иречек е изумен освен от типа им – в „Записки от България“ той ще ги характеризира като „множество полуобразовани простаци или селяни, всеки приказва каквото си желае – цели съвещания минават в празни приказки. Един стане и приказва нещо, различен незабавно се обажда и му възразява, и по този начин се кара“.
София в очите на Иречек е
„котел на вещици, врящ от интриги“
Най-лошото за българите можеш да чуеш от самите българи, отбелязва той. Не може да се начуди каква е тая страна, в която „плащат на учителите, когато им скимне“, превратите и злоупотребите са в реда на нещата, а Министерският съвет наподобява като „дружина, инцидентно събрала се в железничарски вагон“. Новоизпеченото българско чиновничество живее, по думите му, „в ужасно нравствено тресавище – в комарджийници, бардаци, грубости, неуместно политиканстване, грозна деморализация“.
До последния си ден у нас възпитаникът на Пражкия и Виенския университет не може да се помири с неприятната хигиена и простотията, която го обкръжава. Винаги си изписва долни дрехи и завивки от Прага, а София в писмата до околните си назовава „Боклукополис“ – град на боклука. Мъчи го неналичието на прилични маниери, а разюзданият вестникарски език напряко го ужасява. „Днес посрещат индивида със флагове, а на следващия ден го замерят с л-на“, е тъжната му констатация за балканските нрави.
Въпреки това Иречек обиква България – той непрекъснато я обикаля и се диви на хубостите й. Често завързва сладка приказка с елементарни хора, които го гощават с вино, с бобена яхния и чесън, с круши, които той на драго сърце похапва. „Видях какво е България – ще напише по-късно. – Добросърдечен народ, има вяра в образованите си съотечественици, превъзходен служащ. Интелигенцията не е цветът, а екскрементът на нацията.“
Слух за сифилис позори девически интернат
Като добре учтив европеец, Иречек пази в София най-строг морал. По приеми и балове той е измежду малцината, които не си разрешават нито алкохол, нито безразборни флиртове. Това обаче не му икономисва скандал и най-долни злословия, които ще го накарат да си тръгне наскърбен.
В центъра на клеветата е директорката на Софийската девическа гимназия, 32-годишната хърватка Клотилда Цветишич, виенска възпитаничка. Интелигентната и красива млада дама, постоянно съвременно облечена и с ефектна фризура, бързо притегля мъжките погледи. Лика-прилика обаче й е единствено Иречек, с който само може да беседва по педагогичен въпроси на равнище. Срещите им са глътка въздух измежду първобитните нрави на столичното еснафско общество. То обаче скоро си отмъщава с пиперлива клевета, че Иречек, пък и други чехи, били в интимна връзка с госпожа директорката, а пансионът бил станал същински вертеп. Сред девойките имало сифилис… Министерството даже назначава комисия от трима доктори, която обаче опровергава слуховете.
И вестниците подхващат госпожица Цветишич – съгласно пловдивския „Народен глас“ двамата с Иречек пиели бира в канцеларията й, а с изключение на с него въртяла обич и с трима българи, негови другари. За да покаже, че плюе на мълвата, през 1884 година Иречек самоуверено предлага на окаляната дама ръката си. Тя изначало се противи, само че най-после отстъпва. Подава си незабавно оставката и отпътува за Загреб да се готви за женитба. Чешкият академик пък се връща в Карловия университет като професор по всеобща история. Бои се да каже за годежа на властната си майка и с съображение – тя не дава единодушието си. Като същински джентълмен той написа на Клотилда, че въпреки всичко е подготвен да удържи на думата си, в случай че тя упорства. Гордата хърватка без съмнение отговоря, че престава да се смята негова избраница.
Константин Иречек въпреки всичко се оженва на късни години и без страсти, чак през 1913-а. Съпругата му е израсла на село добра къщовница, която няма искания да мери сили с мъжа. Но пък е доста практична – след кончината му на 10 януари 1918 година във Виена невъзмутимо продава архива и персоналната му библиотека.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ