През 1868 г. Алис Джеймс е поразена от неизвестна болест.

През 1868 година Алис Джеймс е изумена от незнайна болест. Нейната нежна 19-годишна възраст оставя лекарите безмълвни, до момента в който нейният по-голям брат е решил да се откаже от медицината и да насочи вниманието си в друга сфера. Уилям ще преследва кариера в логиката на психиката и ще работи за купата „ Баща на Американската логика на психиката “. Алис ще посрещне новото хилядолетие на легло и в никакъв случай няма да види хубостта на света. Компания ще вършат книгите, както и дневникът ѝ.

Датите на страниците демонстрират, че Алис е почнала да много късно. Девойката се оказва жертва на една мистична зараза, която поразява Съединени американски щати ненадейно. На пръв взор не се приказва за нищо съдбовно, само че пациентът остава с чувството на полу-жив, без значение какъв брой време е минало от преболедуването.

Ефектите от болестта засягат съвсем всяка една част от човешкото тяло. Жертвите имат цяла серия от признаци, включваща главоболие, бодърствуване, храносмилателни проблеми, хронични болки, напрежение, липса на централизация и световъртеж. Черната композиция ще докара до дълбока меланхолия, а лекарите ще вдигнат ръце и ще одобряват, че това заболяване няма лекуване, измивайки комфортно ръцете си с нежната просвета.

Епидемията е страховита и през 1869 година Джордж Бърд ще даде име на тази болест – неврастения. Коварното заболяване ще върлува още 40 години, преди да изчезне по същия тайнствен метод. Днес Алис не е измежду живите, само че нейният дневник се е трансформирал в биография и се преглежда с литературна и научна стойност. Дамата е имала единствено един прозорец към света и нищо повече, само че нейната история наподобява прекомерно настояща и до през днешния ден.

През 1989 година се появява по този начин нареченият юпи вирус, засягащ дребното градче Инклайн в Невада, покрай езерото Тахо. С население от 30 хиляди души, Инклайн се трансформира в сериозна тематика, откакто 160 дами са повалени на легло в безпомощно положение. Година по-рано лекарите към този момент имат и публично име за новата болест – синдром на хроничната отмалялост.

С допълнение към тежката отмалялост, болният страда от хронични болки в ставите и мускулите, оплаква се от съществено главоболие, липса на когнитивни усещания, напрежение, проблематичен сън в двете крайности (безсъние или дълъг и разтревожен сън), загуба на вкус, световъртеж, тресчица и доста други. Юпи вирусът като че ли в никакъв случай не си потегля, само че сменя името си и получава по-различно внимание от медицината.

През май 1986 година се появява и нова доктрина, в която формалните здравни органи не са изключително съгласни, че сходно заболяване е съществувало и може да се обвърже с някаква по-модерна болест. Просто липсват особени доказателства за въпросното положение. Лекари като Тимъти Джонсън ще заявят, че не са разкрили причинно-следствена връзка и към момента не е ясно дали болестта е биологично или прочувствено. Д-р Ричърд Джейкъб преглежда юпи вирусът и счита, че това е медицински тренд, който би трябвало да се следи.

В търсене на решение, десетки хиляди се разболяват, губят своите работи и чакат техния живот да рухне дефинитивно. С идването на коронавирус, мнозина към момента са се възстановявали от по този начин заболяването/тренда. През 80-те и 90-те години се поддържа теорията, че синдромът на хроничната изтощеност е психичен. Никой не се интересува от резултатите и броят на засегнатите. Болните се считат за мързеливо задължение на обществените институции и се пренебрегват изцяло от медицината.

Липсата на медикаменти и внимание от страна на институциите оставя мнозина да се оправят сами и да търсят решение на проблем, който публично не съществува, най-малко до момента в който не засегне някой по-специален човек.

Около 70% от страдащите признават, че всичко е почнало като някаква елементарна вирусна зараза. Коронавирусът има същите прилики и най-вероятно през идващите десетилетия ще се следят резултатите от 3-те години в изолираност. Ковид се оказа заболяване, което изненада Световната Здравна организация, само че до момента в който всички се бореха за своето оцеляване, подводните камъни останаха скрити. В началото на пандемията се закриваха работни позиции, мнозина останаха заложници на личния си дом и даже не подозираха какъв брой надалеч е краят.

Болните от синдрома на хронична изтощеност към този момент са познавали тъмната страна и косвената обществена отдалеченост, неналичието на въодушевление и непрекъснатата болежка, те са изцяло задоволителни, с цел да се прогонят околните, изграждайки обществена изолираност от по-различен вид. Необходими са години, преди този момент заболяване да се разпознае като действителна дълготрайна опасност с голям брой следи в човешкия организъм. С появяването на пандемията се появяват и лекари като Антони Фаучи – шеф на Националния институт по алергии и инфекциозни заболявания, който първи прави паралели сред коронавирус и СХП.

Пациентите със СХП одобряват тези самопризнания като вяра, че за коронавирус ще имат малко по-добро отношение и по-добри шансове за лекуване. Първите регистрирани признаци на отшумяващата коронавирус пандемия включват краткотрайни остри болки в гърдите, усложнения при дишането, ненадейно сърцетуптене и внезапна изтощеност. Първите пациенти с такива недоволства ще останат попарени от обстоятелството, че лекарите не виждат нищо неправилно на нито една от своите съвършени и точни машини. Ето още едно подобие сред пациентите със СХП и коронавирус – те би трябвало да потвърждават, че болестта им не е разследване на обществената изолираност, както се приема от обичайна медицина.

Тенденцията не се е трансформирала изключително през последния век. Алис Джеймс е на 13 години, когато е поканена от другарка на посетители. Разстоянията сред едно и друго имение са съществено предизвикателство, само че бащата на Алис – Хенри Старши ще позволи това странствуване с вярата, че другият климат и излизането от вкъщи ще има своите позитиви върху детето. Алис няма да пътува, нейната майка ще се постарае да я задържи в дома, подозирайки тъкмо противоположното – утежняване.

Само година по-късно, Уилям Младши ще напише писмо, в което ясно разказва очакванията си, че сестра му ще спре да се преструва на болна и ще се приготвя за учебно заведение, вместо да лежи из у дома и да обикаля като фантом. Уилям Джеймс Младши не е подозирал, че неговата сестра може в действителност да е болна. Случаят на Алис не е доста друг от този на Джоди Ноел Винсънт.

Дамата първа разгласява своята история за последвалите болести от коронавирус. Г-жа Винсънт е развеждана като мечка от лекарски кабинет на лекарски кабинет, с цел да се изправя против хора, предписващи медикаменти срещу меланхолия. Медикаментите оказват помощ на хората, заболели от меланхолия, само че не и при болки в гърдите, висок пулс и тревога.

Медицината не е съвършена, както мнозина към този момент са разбрали. Рене Декарт е един от основоположниците на това придвижване. Волята му за живот, инатът и каменното сърце, разрешават да се радваме на надалеч по-добро опазване на здравето. Декарт е болнаво дете и постоянно чува от лекарите, че няма да живее дълго. Неговият татко го презира цялостен живот за слабостите му.

Майката на философа е напуснала фамилията в доста ранна възраст. Очевидно страданието не е задоволително, тъй като Декарт ще погребе своята 5-годишна щерка след дълги борби със скарлатината. Останал без нищо, философът най-сетне ще се впусне в комплицирания човешки пъзел и заболяванията, които побеждават тялото.

 Рене разказва своето лично тяло по един доста благ метод – назовава го „ предателят “. Идеята зад „ Мисля, затова живея. “ ще се роди въз основата на душата, обсъждана като обособена част от тялото. За Декарт е ясно, че тялото е по-лесно за разбиране, само че точно душата се счита за безсмъртна, тъй като продължава да живее и без тяло. За постигането на това величие, явно е, че същата би трябвало да мисли и твори, както е правил самият създател на въпросната поговорка.

В средата на XVII век ще се сложи начало на медицината, тъй като Декарт отделя двете съставни елементи на човешкото създание, като трансформира тялото в машина. През идващите десетилетия ще стартира проучването на човешките елементи и тяхната работа. От тук ще стартират нежни хрумвания като рентгенови лъчи, ядрено-магнитен резонанс, електронна хирургия, роботика и още доста други. Декарт слага основата на проучването и разбиването на огромни проблеми до съставните елементи, пропуща да показа, че всичко това ще коства пари, които постоянно не са налични, само че не можем да съдим един визионер с такива хрумвания.

Съгласете се, че в случай че Карл Маркс имаше пари, нямаше да влага цялото си време в развиването на една болна идеология. С финанси нямаше да се постанова да погребе четири от децата си за едно денонощие. Тежките загуби се отразяват на креативния развой, само че до момента в който Маркс се отдава на мечти за едно болно общество, Декарт приказва за човешкото тяло като обект на здравната колонизация.

Лекарят ще е индивидът, който би трябвало да превземе човешката територия в името на медицината. Той е съперникът на заболяванията, а човешкото тяло се трансформира в полесражение. Същият не постоянно играе ролята на избавител, от време на време работи и като закон, предписвайки избрани медикаменти и способи за лекуване, налагайки ограничавания и доста други. Благодарение на тази основа, Дейвид Морис класифицира главната разлика сред болест и заболяване. Приемаме, че заболяването е обект с изложение и диагноза от доктор, доказана от науката с проучвания. Заболяването е индивид на обособен човек, разказано напълно от неговите недоволства и прекарвания.

Болестта остава желана от медицината, до момента в който болестта се дистанцира и категоризира. Героят на Хю Лори – Д-р Хаус, постоянно повтаря, че всички лъжат. Това не е кино небивалица, а форма на здравна аксиома – болестта на пациента постоянно е неистина, до момента в който не се удостовери научно в лаборатория или от доктор. Посланикът на медицината е държател на заболяванията, до момента в който пациентите остават подчинените.

Разпределението на власт сред доктор и пациент ще остане вечно в интерес на лекаря. Единият ще знае, до момента в който другият ще усеща. Единият получава парите, заплатени от другия. Социалният критик Иван Илич постоянно се майтапи, че пациентът е обект за ремонт, а не индивид, нуждаещ се от помощ. Тази процедура автоматизирано ще изключи втория от медицинския развой, изолирайки го вечно от науката.

Така се основава най-големият проблем, който визира коронавирус и заболявания като СХП. Те не трябва да се подценяват, само че преди власт-имащата институция да реши, че недоволството на пациента би трябвало да се изследва, болестта не може да еволюира като болест. Как може да се случи това? След като медицината може да бъде построена от мисълта на Декарт, то за какво да не се добави и щипка безпорядък? Това прави Джеймс Гудуин с неговата книга „ Хаосът и лимитът на модерната медицина “.

Теорията на хаоса е открита от Едуард Лоренц, който разказва всичко това като „ Ефектът на пеперудата “, дейностите на нещо толкоз незначително като пърхането на пеперудите в Бразилия, води до изменение в климата в Тексас. Самият Гудуин е на мнение, че всичко може да бъде предсказано и изчислено, когато анализът има задоволително данни. Лоренц е склонен и показва, че предсказването на атмосферните условия изисква данни за всяка самостоятелна единица, освен това на молекулярно равнище. Събирането на толкоз доста информация е съвсем невероятно, а да не приказваме, че в доста връзки се срещат проблеми със самите индикатори и организирането им в чистата статистика.

Гудуин показва, че през последният век съществува тирания на медицината. Всичко, което може да бъде изучено и измерено, автоматизирано се трансформира в обект, само че всичко останало няма място и се категоризира като индивид. Лоренц е на малко по-различно мнение. Ако медицината е просто артикул от последните няколко века, теорията на хаоса води до едно ново придвижване – научна медицина. В нея към този момент ще се търси по-сериозният контакт с пациента, изложение на неговото държание, неговото заболяване, прекарване и недоволства.

Не може да си визиите какъв брой компании се занимават с клинични проучвания на медикаменти, употребявайки тъкмо този способ, събирайки данни от целия свят, с цел да изградят по-добро вещество и да отговорят на потребностите на своите пациенти. Именно по този начин бяха основани имунизациите, за които някои далечни гении от дебрите на интернет ще настояват, че същите не са били тествани или още по-лошо – били рискови. Гудуин написа своята книга през 1997 година и към 26 години по-късно виждаме дейна смяна, само че за обгръщането на милиони потърпевши, освен това за световна пандемия, завършила едвам тази година, би трябвало да се пресметна още един фактор – времето за събиране на данни.