Къщите на смъртта: Какво е да си пациент във викторианска болница
През 1825 година посетителите на болничното заведение „ Сейнт Джордж “ в Лондон откриват гъби и личинки във влажните, мръсни чаршафи на пациент, който се възвръща от комплицирана фрактура. Смутеният мъж, вярвайки, че това е обикновено, не се е оплакал от изискванията – нито пък някой от останалите пациенти в неговата стая считал, че мизерията е по някакъв метод недостойна. Онези, които имат шанс да бъдат признати в тази и други лечебни заведения през епохата, попадат на сходни ужаси.
Днес ние мислим за болничното заведение като образец за санитария. Късните джорджиански и ранните викториански лечебни заведения обаче са всичко друго, само че не и хигиенични. „ Главният ловджия на буболечки “ в дадена болница – чиновник, чиято работа е да чисти матраците от буболечки – е позиция, платена по-добре от хирурзите по това време. Всъщност дървениците са толкоз постоянно срещани, че „ ловецът “ Андрю Кук твърди, че е изчистил над 20 000 кревати от инсекти през кариерата си. Болниците са места за култивиране на инфекции и обезпечават единствено най-примитивните уреди за заболели и умиращи, доста от които са настанени в отделения със слаба вентилация или достъп до чиста вода. В резултат на тази бедност тези места стават известни като „ Къщи на гибелта “.
Редица лондонски лечебни заведения през първата половина на 19 век са преустроени или разширени в сходство с условията, сложени пред тях от възходящото население на града. Повечето лечебни заведения обаче остават пренаселени, мрачни и неприятно ръководени. Очаква се помощник хирургът в „ Сейнт Томас “ да прегледа повече от 200 пациенти за един ден. Болните постоянно изнемогват в нечистотия за дълги интервали, преди да получат здравна помощ.
Нехигиеничните условия сътвориха рискова среда за затворените зад стените на болничното заведение. Бременните дами, които претърпяват вагинални разкъсвания по време на раждането, са изключително изложени на риск, защото тези рани са добре пристигнали за бактериите, които лекарите и хирурзите придвижват. През 40-те години на 19 век се пресмята, че повече от 1000 майки умират всяка година от пуерперална тресчица, породена от бактериални инфекции в Англия и Уелс. Но пуерпералната тресчица не е единственият палач. Много дами също почиват от циреи на таза, кръвоизливи или перитонит – последното е извънредно положение, при което тъканите, които покриват вътрешната стена на корема, се възпаляват.
Болниците вонят на урина, повърнато и други телесни течности. Миризмата е толкоз мощна, че чиновниците от време на време се разхождаха с кърпи на носа. Хирурзите също не миришат навръх рози. Бъркли Мойнихан – един от първите хирурзи в Англия, който употребява гумени ръкавици – си спомня по какъв начин той и сътрудниците му сменят собствените си облекла преди интервенция с древни одежди, които постоянно са сковани от изсъхнала кръв и гной. Те са на пенсионирани членове на личния състав и се носят като почетни значки от гордите си наследници, както и доста други детайли от хирургическо облекло. В резултат на това хирурзите носят със себе си недвусмислената миризма на гниеща плът, която хората в специалността радостно назовават „ положителната остаряла миризма на болница “.
Освен неприятните миризми, в атмосферата в лечебните заведения витае и страхът. Хирургът Джон Бел написа, че е елементарно да си представим душевните премеждия на болничния пациент, който чака интервенция. Той постоянно чува „ виковете на тези, на които сега им вършат това, което скоро ще се направи на него “, а по-късно ще види по какъв начин изнасят страдалците, с цел да ги върнат назад в леглото им.
В този интервал е по-безопасно да се прави интервенция вкъщи, в сравнение с в болница, където смъртността е три до пет пъти по-висока, в сравнение с в домашни условия. Тези, които минават под ножа, го вършат в краен случай и нормално са смъртно заболели. Малко хирургични пациенти се възвръщат без произшествия. Мнозина или умират, или колкото да се връщат до единствено отчасти здраве. Тези, които нямат задоволително шанс да стигнат до болничното заведение, постоянно стават жертва на голям брой инфекции, множеството от които са съдбовни в ерата преди антибиотиците.
Самaта операционна спектакъл е също толкоз замърсен, колкото и хирурзите, работещи в нея. Тя постоянно се цялостни до гредите със студенти по медицина и любопитни фенове, доста от които довличат със себе си и мръсотията на всекидневието. Хирургът Джон Флинт Саут отбелязва, че бързането и битката да се откри по-хубаво място в операционна зала, не е по-различно от това за място в една игрална зала. Хората се тъпчат като херинга в консерва, като тези от задните редове непрестанно се блъскат за по-добра панорама. Понякога операционната може да бъде толкоз препълнена, че хирургът да не може да оперира, до момента в който не бъде поопразнена малко.
Повечето операционни зали наподобяват почти еднообразно през тази ера. Те се състоят от сцена, отчасти затворена от полукръгли трибуни, който се издигат една над друга към огромен прозорец, осветяващ зоната изпод. В дните, когато облаците закриват слънцето, сцената се осветява от дебели свещи. В средата на стаята има дървена маса, изцапана с издайническите знаци от минали кланета. Не всички пациенти са легнали. Преди зората на анестетиците през 40-те години на 20 век, мнозина са седнали изправени на издигнат стол. Това им пречи да се мърдат доста, когато ножът на хирурга стартира да рови в плътта им. Не е изненадващо, че те от време на време са завързвани с кожени каишки. Под краката им подът е отрупан с дървени стърготини, с цел да попие кръвта. В множеството дни писъците се смесват с ежедневните шумове, които се носят от улицата изпод, където децата се смеят, хората си приказват, а каруците потропвват.
