Прецедентът Косово отвори Кутията на Пандора
През 1648-ма година завършва най-разрушителната и убийствена война на европейския континент до международните войни от 20-ти век. В Тридесетгодишната война сърцето на Европа е раздрано сред католици и протестанти.
През 1940-та историкът Гюнтер Франц разгласява извънредно подробен разбор на данните по райони в границите на „Свещената Римска Империя“, съгласно който пресмята, че войната убива 40% от селското и 33% от градското население на империята по това време.
Населението на цяла централна Европа понижава от ~20 милиона през 1600 година на сред 11 и 13 милиона през 1650-та.
Вестфалските мирни контракти от 1648 година поставят завършек на Тридесетгодишната война.
В разследване на този разрушителен спор, обаче, европейците вземат решение да сключат освен това от елементарен кротичък контракт. В търсене на структурно решение на казуса с войната и постигането на дългогодишен мир те въплащават в договорите хрумвания, които се трансформират в основа на модерното интернационално право.
Сред тези хрумвания водещ е правилото за суверенитет на страните, без значение от техния размер. Преди Тридесетгодишната война съществува схващане за йерархичност на интернационалната сцена – по-големите и мощни страни имат по-голяма легитимност да съществуват и опазват границите си. Вестфалските хрумвания се пробват да родят концепцията за народен суверенитет без значение от размера.
Всяка страна е пълновръстен състезател на интернационалната сцена и има същото право да съществува, да има свои граници и да се разпорежда сама с тях, както огромните сили. Именно по тази причина въпросните хрумвания са прокарани в договорите от десетките и даже стотици дребни държавици, които съществуват в границите на тогавашната Свещена Римска Империя.
Близо 4 века по-късно естеството на интернационалните отношение не се е, и няма по какъв начин да се промени, заради изначалната причина за тяхната динамичност – човешките и групови инстинкти. Големите желаят да могат да мачкат и пренареждат дребните, а дребните желаят (или имат интерес от това) на огромните да им бъдат налагани някакви рестрикции и правила, с цел да не се случва това.
За страдание през 2008-ма нямахме задоволително мъдри управници, които да се сетят, че с отцепването на Косово и признаването на това деяние се отваря „Кутията на Пандора“ в интернационалните връзки на 21-ви век за сходни прецеденти против централния суверенитет и териториална целокупност на една страна.
Никой, тогава, не мислеше за Вестфалия, за изначалния интерес на дребните страни на интернационалната сцена, каквато сме и ние. Никой не подозираше, че и Русия може да стартира тази игра. Все отново нали „историята беше свършила“ по Фукуяма? Либералната Демокрация бе победила, а НАТО и Атлантизмът бяха неоспорими. Та кой би помислил, че може би не би трябвало да се нарушават някакви правила, които са фундаментално и дълготрайно в наша изгода?
Тогава на Балканите се случи това, което руснаците в този момент направиха на Украйна, а турците могат в бъдеще да създадат на нас.
Малка и слаба страна бе сложена пред свършения факт, че ще й бъде отнета част от територията, без значение какви приказки за суверенитета на нациите са се писали и говорили преди този момент. Не й го предизвикаха други дребни страни, а още по-малко самите албанци – аргументи им го международна империя в лицето на Съединени американски щати, а дребните държавици като нашата гледаха в профил и пригласяха.
Уви, значително пронатовци у нас тогава бяха в трогване от този акт, било то от кьорав атлантизъм, било то от илюзии, че откакто е против Белград би трябвало наложително да е добре за България. Усещане, от което признавам и аз до ден сегашен се блазня предвид на всичко, което Белград е правил и прави против българите, изключително в Македония.
Дългосрочните съображения за сигурност, обаче, следва да надвиват над страстите, а тези съображения бяха сложени под трайна въпросителна с признаването на Косово през 2008 година Сега с втория подобен формален акт на европейската сцена през 21-ви век прецедентът се трансформира в рецидив, а рецидивите имат наклонността да стават предписание.
България е дребна и слаба страна с малцинствен, граничен район тъкмо като Косово и Донбас. Следователно в свят с такова предписание можем единствено да се молим един ден тази процедура в интернационалните връзки да не застигне и нас. Дано не сме съдействали за това с дейностите си.
Кристиян Шкварек, коментар във фейсбук
През 1940-та историкът Гюнтер Франц разгласява извънредно подробен разбор на данните по райони в границите на „Свещената Римска Империя“, съгласно който пресмята, че войната убива 40% от селското и 33% от градското население на империята по това време.
Населението на цяла централна Европа понижава от ~20 милиона през 1600 година на сред 11 и 13 милиона през 1650-та.
Вестфалските мирни контракти от 1648 година поставят завършек на Тридесетгодишната война.
В разследване на този разрушителен спор, обаче, европейците вземат решение да сключат освен това от елементарен кротичък контракт. В търсене на структурно решение на казуса с войната и постигането на дългогодишен мир те въплащават в договорите хрумвания, които се трансформират в основа на модерното интернационално право.
Сред тези хрумвания водещ е правилото за суверенитет на страните, без значение от техния размер. Преди Тридесетгодишната война съществува схващане за йерархичност на интернационалната сцена – по-големите и мощни страни имат по-голяма легитимност да съществуват и опазват границите си. Вестфалските хрумвания се пробват да родят концепцията за народен суверенитет без значение от размера.
Всяка страна е пълновръстен състезател на интернационалната сцена и има същото право да съществува, да има свои граници и да се разпорежда сама с тях, както огромните сили. Именно по тази причина въпросните хрумвания са прокарани в договорите от десетките и даже стотици дребни държавици, които съществуват в границите на тогавашната Свещена Римска Империя.
Близо 4 века по-късно естеството на интернационалните отношение не се е, и няма по какъв начин да се промени, заради изначалната причина за тяхната динамичност – човешките и групови инстинкти. Големите желаят да могат да мачкат и пренареждат дребните, а дребните желаят (или имат интерес от това) на огромните да им бъдат налагани някакви рестрикции и правила, с цел да не се случва това.
За страдание през 2008-ма нямахме задоволително мъдри управници, които да се сетят, че с отцепването на Косово и признаването на това деяние се отваря „Кутията на Пандора“ в интернационалните връзки на 21-ви век за сходни прецеденти против централния суверенитет и териториална целокупност на една страна.
Никой, тогава, не мислеше за Вестфалия, за изначалния интерес на дребните страни на интернационалната сцена, каквато сме и ние. Никой не подозираше, че и Русия може да стартира тази игра. Все отново нали „историята беше свършила“ по Фукуяма? Либералната Демокрация бе победила, а НАТО и Атлантизмът бяха неоспорими. Та кой би помислил, че може би не би трябвало да се нарушават някакви правила, които са фундаментално и дълготрайно в наша изгода?
Тогава на Балканите се случи това, което руснаците в този момент направиха на Украйна, а турците могат в бъдеще да създадат на нас.
Малка и слаба страна бе сложена пред свършения факт, че ще й бъде отнета част от територията, без значение какви приказки за суверенитета на нациите са се писали и говорили преди този момент. Не й го предизвикаха други дребни страни, а още по-малко самите албанци – аргументи им го международна империя в лицето на Съединени американски щати, а дребните държавици като нашата гледаха в профил и пригласяха.
Уви, значително пронатовци у нас тогава бяха в трогване от този акт, било то от кьорав атлантизъм, било то от илюзии, че откакто е против Белград би трябвало наложително да е добре за България. Усещане, от което признавам и аз до ден сегашен се блазня предвид на всичко, което Белград е правил и прави против българите, изключително в Македония.
Дългосрочните съображения за сигурност, обаче, следва да надвиват над страстите, а тези съображения бяха сложени под трайна въпросителна с признаването на Косово през 2008 година Сега с втория подобен формален акт на европейската сцена през 21-ви век прецедентът се трансформира в рецидив, а рецидивите имат наклонността да стават предписание.
България е дребна и слаба страна с малцинствен, граничен район тъкмо като Косово и Донбас. Следователно в свят с такова предписание можем единствено да се молим един ден тази процедура в интернационалните връзки да не застигне и нас. Дано не сме съдействали за това с дейностите си.
Кристиян Шкварек, коментар във фейсбук
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ