Премиерата на Да покориш себе си“ от Силвия Аздреева –

Премиерата на „ Да покориш себе си “ от Силвия Аздреева – българката, изкачила трите международни осемхилядника единствено за година и два месеца, – съумя да извиси над 400 гости на събитието на 8848 метра над земята – до Покрива на света – и право в сърцето на стихия от страсти и ентусиазъм.

Малко след 19:00 ч. на 17 януари 2023 година в спонтанния базов лагер на сцената на столичния Sofia Live Club президентът на Българската асоциация на спортните публицисти и съавтор на изданието Найден Тодоров, както и самата Силвия Аздреева поведоха феновете на експедиция към най-страшните моменти от пътя на едно (не)обикновено момиче към сбъдването на немислимото.

„ Това не е книга за алпинизъм, това е ентусиазъм. Вдъхновение, покрито не със сняг, а с почитание – към природата и планината. Към природата и хората. Към нечовеците, за които няма невъзможни неща. “ 

Това показа Найден Тодоров във връзка изумителната непримиримост, която повежда Силвия към смъртоносния К2 и срещата лице в лице със гибелта, към върховете Еверест и Лхотце, както и към ориста ѝ да стане първият българин, изкачил ги поредно за малко над 27 часа. 

Емоционално и изцяло откровено Силвия описа за своята работа с живата легенда на алпинизма Нирмал Пурджа – Нимсдай, пред който тя твърдо декларира, че ще изкачи първото си огромно предизвикателство – връх Ама Даблам, само че не и без българското знаме; за околните срещи със суровото лице на природата, в които на тестване са подложени физиката и душeвността на човек; за оцеляването по време на лавина, както и за мислите, които се сипят в улея на личния ти смут, когато си на ръба на живота.

„ Всеки има някаква полуда в себе си и би трябвало да ѝ даде поле за изява и да не слуша какви ограничавания му постановат останалите хора… Вие сте тези, които би трябвало да повярвате в себе си, с цел да могат другите да ви повярват “, сподели самата Силвия Аздреева пред публиката. 

А в този миг пред притихналата аудитория Найден Тодоров изненадващо предложения майката на българската алпинистка на сцената, която самоотвержено, с доста обич и боязън, съпреживява всяка стъпка на щерка си в прегръдките на снега. Към върха.

Написана с доста душа и ентусиазъм, „ Да покориш себе си “ потвърждава, че с вярната мотивация, усилени тренировки и пристрастеност, която бушува в гърдите като стихия, човешкият дух може да бъде непреклонен. Защото постоянно може по-добре. А каквото важи за планината, важи и за живота.
Момент от премиерата на книгата. Снимка " Сиела "

Из „ Да покориш себе си “ от Силвия Аздреева
К2Да видиш гибелта в лицето
Разминала се с следващата рискова обстановка и изкачила се по стъклено ледената стена, видях, че хората към този момент бяха напреднали. На едно място отново имаше скупчване. Теренът си беше окей. Вече можех да предположа какво има там, макар че времето ставаше все по-зле и нямаше добра видимост. Да, и там имаше мъртвец.

По-гадно даже от смразяващата обстановка до Стъпалото на Хилари на Еверест, когато се изплъзнах и увисналото мъртво човешко тяло ме теглеше надолу към себе си.

Тялото беше паралелно на въжетата, лежеше с краката надолу. На една страна. С лице към нас. Кошмар! Клинът, на който трябваше да си сменим осигуровката, обаче беше забит тъкмо до главата на горкия умрял човек. Чувала съм, че употребяват някои мъртви тела за маркировка на маршрута.

Заради наклона парапетът беше доста стегнат. Въжето нямаше задатък. Това означаваше, че с цел да си сменя осигуровката, трябваше надали не да легна и да се озова тъкмо против главата на мъртвеца. Ужас на ужасите. Като видях какво прави Пасанг и какво би трябвало да направя аз по-късно, изпаднах в суматоха. Започнах да плача. Вик на лидера ме извади от това положение. Трябваше да го направя. Наведох се. Опитвах да държа погледа си встрани, само че ужасът е на сантиметри от теб. Не може да стискаш очите си затворени. Искаш – не искаш, поглеждаш, с цел да не объркаш нещо. Гледах лицето на гибелта от сантиметри.

То приличаше на остарял вестник – пожълтяващо бяло, сухо. Бяха издърпали шапката му надолу най-малко да не се виждат очите му. Тази панорама към този момент не знам по какъв начин щях да я преживея.

Аз плача с глас, шерпът ми се пробва да ме провокира да помръдна. Колкото и да ставаш машина, сърцето ти към момента живее в нея и я ръководи. Беше ми жалост за горкия човек. Колко сълзи съм проляла в естествения си живот за умряли кучета и котки, а в този момент гледах от сантиметри мумифицираното лице на умрял човек. Каквото и да си видял, колкото и пъти да си го видял, не ставаш безсърдечен. Поне аз. Жал и болежка разкъсваха сърцето ми, плач раздираше гърдите ми.

Пасанг се върна и ми оказа помощ да изляза от тази сериозна обстановка на цялостен блокаж. Да се наложи той да ми помогне да си трансферира осигуровката през натрупа, това разказва положението ми на цялостен ступор.
Първата българка на К2
Следващият път, в който ревах, беше на върха. Вече от благополучие.

Човекът с лилавия костюм ни забави пъклен доста. Повечето хора към този момент се връщаха. По пътя срещнах норвежката Кристин Харила – дамата, изкачила всички 14-хилядника за 92 дни, подобрявайки извънземния връх на Нирмал Пурджа. Какво достижение! И то от жена! Аз бях под върха, тя слизаше, преди малко изкачила К2 – последния връх от скоростното ѝ нанагорнище на Хималайската корона. Поздравих я. 14-те осемхилядника за 3 месеца. Уникална жена.

„ Браво, Силвия. Давай, не остана! “ Не знаех кой е индивидът, който ми го споделя. Когато ти приказват през маска, не разбираш кой е против теб. Той я смъкна. Беше Габриел, с който качихме дружно Еверест. Височинен фотограф, снимаше Кристин Харила. Едва съумях да отговоря: „ Поздравления, Габриел. Колко има до върха? “ По думите му – един час. Преспи сняг и облаци. Непрестанен снеговалеж. Небето и земята, по която стъпвах, се сливаха. Все отново се загатваха контури на хълмчета. В един миг въжетата свършиха. Близо до върха. Поредният парадокс. Ходех в боязън и по инерция.

В нищото се появи контур. Приближих. Беше Мингма Дейвид. Какво правеше още тук? Отдавна беше изкачил К2 за рекордния шести път, само че стоеше с камерата, останал да снима нас: „ Поздравления, Силвия! Ти изкачи К2 “.

„ Ама къде е този връх “, попитах, недоумяваща. „ Ето го начело “, отвърна Мингма Дейвид.

Видях знаменцата. Помолих котките да ме преведат по страничния надолнище към тях. До върха нямаше въжета.

27 юли 2023 година, 12:53 часа пакистанско време. Изкачих К2.

Прегърнахме се с Пасанг и заплаках.

Огледах се към мен. Знаех, че съм на 8611 метра, само че в действителност нямаше никаква панорама. Нямаше и други хора, единствено двамата с лидера ми. Приседнахме, там не можеш да стоиш прав. Не знаех къде са Марио и Евгени. Не се бях обръщала обратно, гледах единствено напред. Евгени дойде след време, Марио го нямаше. Грабнах радиостанцията.

– Нимсдай, Нимсдай, тук Силвия.

– Силвия, казвай напряко.

– На върха съм. Аз съм на върха! На К2!

– Браво! Гордея се с теб! Върни се надолу сполучливо!

Върховната страст ме завладя, когато развях българското знаме: „ Леле, Силве, ти качи и К2! “.

Бях горда. Първата българка на К2. Третият българин, изкачил К2. След изключителния ни планинар Боян Петров и още един мощен български мъж и човек с темперамент за образец – Стефан Стефанов, на най-техничния и рисков, втория по височина връх в света, стоях аз – това същото високо размечтало се момиче от Петрич. Извадих и флага на родния град.

Този път носех фотография на фамилията си. Снимах се с нея. Близките ми са постоянно с мен, и в този момент бяха. Те качваха с мен от самото начало. Не съм била сама. Сега бяхме дружно на върха. Цялото ми семейство изкачи К2 с мен.
Интернет на 8611 метра
Изведнъж чух звуци от другия ми живот. Някой до мен получаваше известия. Истина ли е това? Бях прибрала телефона на топло след бързото снимане на върха. Халюцинирам ли? Извадих го незабавно.

Месец и половина нямах интернет на базовия лагер, а на К2, на втория най-голям връх в света, имах интернет от мобилния оператор. Невероятно! Как е допустимо това?

Какво направих първо? Обадих се на майка ми по WhatsApp. Не звънеше въобще. Набрах сестра ми – звъни, само че не ми подвига. Как да чака, че аз ще ѝ звънна тъкмо през днешния ден? Набрах брат ми. Вдигна: „ Какво става? “. Преди да кажа и гък, се разревах.

„ Брат ми, качих К2, на върха съм. “

Чух радостни възгласи. Беше с цялото семейство и ме беше пуснал на високоговорител. Не можа да повярва, че му се обаждам от върха. Чухме са за секунди. Повече плачех, в сравнение с говорех: „ Хайде, че би трябвало да слизам “.

Пак пробвах да се свържа с майка ми – несполучливо. После се оказа, че си взела нов телефон и имала проблем с приложението. Сестра ми пък била в другата стая и не чула.

Майка ми и сестра ми споделиха, че в никакъв случай няма да си го простят – неповторимата опция да ме чуят непосредствено от върха.

Пасанг Нима даде знак, че повече не може да стоим. Точно щяхме да тръгнем, когато се зарадвах, все едно аз бях изкачила К2 още веднъж. На върха се зададе Марио. Заплакахме дружно. Изпълнихме обещанието си – да стоим дружно на върха.

Радостта горе е голяма, само че къса. Мисълта, че би трябвало да слезеш, не стопира да човърка съзнанието ти. Това не беше щастливата развръзка. Предстояха най-кошмарните дни, които съм преживявала в миналото в планина и едни от най-кошмарните в живота си. Но към момента не знаех.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.