Защо замръзваме, когато се уплашим?
Представете си по какъв начин бихте реагирали, в случай че някой чужд ненормалник стартира да буйства в градския превоз. На доктрина множеството хора биха си показали, че ще му кажат да се маха, ще извикат помощ или даже ще го натупат. В действителния живот обаче постоянно никой не прави нищо и даже хората извръщат взор, прикриват се по някакъв метод и се разтреперват.
Няколко минути след опасността може още веднъж човек да е в положение да мисли рационално. Но тогава идва въпросът: Защо не направих нищо?
Създадена през 1915 година от физиолога Уолтър Брадфорд Канън, фразата „ пердах или бягство “ разказва два съществени полярни инстинкта, които засягат животните (включително хората) при разбиране на опасност: да се бият със опасността или да избягат от нея. Те са към този момент добре познати, само че третата реакция – да замръзнеш, да се вцепениш – към момента е мистерия за мнозина.
Тази реакцията визира хора от всевъзможен темперамент, само че на нея стартира да се обръща доста внимание едвам през 70-те години на предишния век, когато психологът Гордън Галъп младши приравнява тоничната устойчивост – замръзването на животните в отговор на див звяр – с реакция на боязън.
Когато се почувствате застрашени, в главата ви стартира верижна реакция. Амигдалата, която е виновна за възприемането на страха, изпраща сигнал до хипоталамуса, който контролира химията на тялото и мозъка ви. След това хипоталамусът подтиква надбъбречните жлези да отделят хормони на напрежението като адреналин. Това задейства две елементи на вашата самостоятелна (неволева) нервна система: симпатиковата и парасимпатиковата. Едната надвива над другата и това диктува реакцията ви.
Симпатиковата нервна система управлява действието. Когато те надделее, може да почувствате прилив на сила, който ви насочва или към опасността, или надалеч от нея, т.е. битка или бягство. Парасимпатиковата нервна система надлежно прави противоположното. Нейната роля е да ви помогне да се успокоите и да се възстановите, откакто опасността е минала – тъй че когато тази система е преобладаваща, тя ви задържа неподвижен. С други думи: Замръзвате.
При замръзването мозъкът и тялото ви се пробват да оценят опасността. Слухът ви се изостря, с цел да можете да възприемате по-ясно заобикалящата ви среда; сърдечният ви темп и дишането се забавят, с цел да пестите енергия; болката отвлича вниманието ви, тъй че възприемането ѝ постоянно понижава.
Всичко това се случва за част от секундата, преди „ мисленето “ да се включи и да стартира да проучва обстановката по-рационално. В този миг не мислите ясно, тъй като битката, бягството и замразяването са рефлекси, ръководени от част от мозъка, която е еволюирала, с цел да ви защищава от хищници. Замръзването е реакция, която не можете да контролирате, тя не е умишлен избор.
Всеки може да изпита реакция на заледяване, само че хората с контузия или тревога от детството са по-склонни към нея. През 2024 година откриватели от университета Тулейн оповестяват за нов химически път в мозъка на мишки, който може да ръководи прекосяването от реакция на заледяване към реакция на бягство. Това изобретение би могло да помогне на учените да схванат този механизъм в по-сложния човешки мозък, което би могло да задълбочи проучванията в региона на лекуването и разбирането на положения, провокирани от контузии, като посттравматичното стресово разстройство. Ако е допустимо да променим реакцията си към страха, това би могло да докара до пробив в лечението на психологичното здраве.
Може и (все още) да не сме в положение умишлено да спрем да се вцепеняваме от боязън, само че можем да работим върху това мозъка ни да не влиза в рефлексна реакция на боязън, когато такава не е нужна. Борбата, бягството и замръзването не всеки път се провокират от действителна опасност; от време на време единствено мисълта за стресова обстановка може да е задоволителна, защото амигдалата я възприема като действителна животозастрашаваща.
Ако смятате – както доста хора – че вцепенението е персонален минус, произлизащата от това виновност и незадоволеност могат да ви създадат още по-стресирани. От друга страна самото схващане на механизма за реакцията може да ни помогне да преработим това, което се случва в тялото ни, а това е първата стъпка към разпознаването и превъзмогването ѝ.
