Преди повече от 110 години един самоук художник от Велико

Досега съм направил хиляди пейзажи и всеки пейзаж е бил и радост, и мъка ♥ Борис ДЕНЕВ

Преди повече от 110 години един самообразован художник от Велико Търново показва няколко картини на изложбата на сдружение „ Родно изкуство ”. Окуражен от оценката на своите сътрудници през 1909 година урежда независима галерия. Със средствата от продадените картини отпътува да учи в Мюнхенската художествена академия. Художникът споделя: „ Рисуването облагородява сърцето… Докато не затрепти нещо у мен, зная, че няма да направя добър пейзаж и не се понечвам за работа. ”

Роден през 1883-та година, Борис Денев демонстрира за първи път свои творби през 1908-ма година и приживе провежда 25 независими изложения. Създава внушителни композиции с исторически, древен и военни сюжети. В България е преподавател и систематизира възгледите си за образованието и образованието по изобразително изкуство.

През 1919 година Борис Денев и художникът Никола Танев са измежду създателите на сдружението „ Родно изкуство “. Двамата, дружно с Дечко Узунов, Иван Пенков, Иван Лазаров и Сирак Скитник с доста възторг и персонални средства основават и една нова изложба в София „ Галерията на шестте “, завършена по пример на салоните в Академията за декоративни изкуства в Букурещ. Мястото отваря порти през 1927 година.

През февруари 1942 година Борис Денев е избран от Министерството на националното просвещение за комисар на българския отдел във Венецианското биенале. Задачата е доста виновна, защото за първи път там нашата страна се показва със личен павилион. Участието е сполучливо за България.

Борис Денев също по този начин е безгрижник и съществена фигура в известния оркестър на „ Бръмбъзъците “; илюстрира поемата „ Чеда на Балкана “ от Кирил Христов и „ История на музиката “ от Стоян Брашованов; сътрудничи постоянно с публицистиката и прави илюстрации в няколко вестника.

Прекарва 10 месеца в затвор и лагер след 9 септември 1944-та; претърпява изключване от Съюза на българските художници и възбрана да рисува навън до възобновяване на участието му през 1956-та година. През този интервал е усложнен да си купува материали, което ги принуждава да прави дребни пейзажи от видяното през прозореца или с останки от детските цветни моливи на щерка си портретува нейни приятелки.

Източник:

Борис Денев (1883 ~ 1969)

Как се пишат пейзажи (1931 г.)

Борис ДЕНЕВ

Мнозина мислят, че писането на пейзажи в природата основава единствено наслаждение на художника и не подозират, че около насладата от работата, има много паника и тъга. Набелязвам нещо точно за паниката и тъгата, която срещам при писането на пейзажи.

С особена наслада и неспокойствие потеглям да пиша сюжет, открит авансово, тъй като следователно мога да отида на мястото по-рано от нужния час, да обмисля умерено задачата си, да си подготвя умерено боите и платното. Тогава липсва нервното бързане, което произлиза от страха, че скоро слънцето ще замине, че цветовете и настроението на пейзажа ще се променят.

Но случва се, че когато с най-голяма наслада ходя на определеното място, внезапно оставам неприятно изненадан; сюжетът ми се вижда безинтересен, напълно различен, като че вътре в мене е станала някаква смяна или пък някои външни феномени са трансформирали напълно настроението на пейзажа.

В подобен случай изпитвам едно много неприятно възприятие на изтощение, на беззащитност. Тогава изоставям сюжета и се стартира едно скитничество, катерене, слизане с товара от бои, платна и статив и в случай че попадналите сюжети не задоволяват изцяло, дохожда едно трудно съмнение, дали да стартира работа с риск да зяносам платното, боите и времето, или да продължа диренето.

Всеки пейзаж показва нова задача за позволение. Към тъгата за търсене разрешението на тази задача се прибавят, в множеството случаи, и други външни, по този начин да ги нарека, компликации: представете си студа, който вкочанява ръцете, краката и втвърдява боите; представете си инцидентно завалелия сняг или дъжд, които покриват палитрата и платното! - представете си огромната жега и мощното слънце, които вършат да се разтекат боите по палитрата, мухите да се залепват по боята или непоносимо да жилят ръцете и краката; прибавете освен това и вятъра, който се стреми всеки момент да обърне платното или да го засипе с прахуляк, който люлее непрекъснато палитрата или ненадейно я залепва о дрехите; прибавете смяната на времето, когато се появяват ту слънце, ту облаци…

И все пак би трябвало да се бърза, тъй като слънцето си отива, цветовете, осветлението и настроението непрекъснато се менят, а картината би трябвало да се свърши, тъй като същото въодушевление в природата надали ще се повтори.

Ако пък ми се случи да работя на улицата (пази Боже на пазар!), тогава се появява нова злина: незабавно бивам блокиран от навалица любопитни, които запитват, разясняват, запушват гледката; натрупват се и цялостен орляк деца, които се спречкват, боричкат, стъпват в боите или обръщат платното, - въобще неща, които действуват доста добре на нервите.

Както и да е, работата се приключва и тогава мислите, че настава едно радостно блаженство? Да, само че единствено от време на време, когато си мисля, че работата е удачна. а това, признавам си, не е всеки път: във всяка една работа има нещо несполучено и това несполучено се обръща на едно червейче, което гризе вътре!

И в случай че несполуката е огромна, картината ми става изтезател, би трябвало да не я виждам или да я унищожа. (Ако в ателието на някой художник видите обърнати картини, знайте, че тези картини са мъчители на художника, обърнал ги е, с цел да не го мъчат.)

Но и при работа, считана за изцяло сполучлива, остава отново паника: по какъв начин ще наподобява картината на закрито, в стаята? Често съм бивал неприятно сюрпризиран, че картината в стаята не наподобява така, както е изглеждала навън, тъй като боите в стаята не наподобяват такива, каквито наподобяват под намерено небе.

Затова, когато се завръщам след работа навън у дома, не бързам да открия картината, с цел да мога някак да отдалеча неприятната изненада.

Досега съм направил хиляди пейзажи и всеки пейзаж е бил и наслада, и тъга.

* Публикувано във в. „ Съвременник ”, 11 февруари 1931 година
Източник: