Преди почти 20 години, на 31 януари 1998 г., седмина

Преди съвсем 20 години, на 31 януари 1998 година, седмина брутални бандити на възраст сред 21 и 30 година нахлуват в дома на Веско и Марина Анчови в Чепинци, с цел да ги ограбят.

Семейството е подложено на безчовечен гаври. Анчов е заключен в мазето си, прободен е 6 пъти с нож, ритан е в главата, в черепа му е разрушен буркан с компот. Тогава Анчови даже не допускат, че ужасът за тях едвам стартира. Делото против нападателите им се точи 18 година В Софийския градски съд арбитър Мирослава Тодорова организира 19 съвещания, като на 12 от тях ход на делото не е даден. Следват още 20 съвещания, на 12 от тях ход на делото не е даден. Едва през април 2016 година на по 10 година затвор са наказани шестима от нападателите - Димчо Димов-Полицая, Борис Маринов, Петър Стоянов-Президента, Цветко Ненов, Димитър Николов-Бомбата, Божидар Методиев-Лудия. Седмият - Ивайло Рангелов-Джинката, е погубен. В пандиза са единствено Димчо Полицая, Борис Маринов и Цветко Ненов.

“Понякога съм си мислел всички потърпевши от тях да се съберем на митинг пред Съдебната палата”, споделя Веско Анчов. С времето той схваща, че непосредствен негов другар е подал информация на бандата, че дни преди този момент е продал земя. “Разплака се и почна да повтаря: “Не знаех, че по този начин ще стане”, връща времето обратно Анчов. Той и брачната половинка му се съгласиха да приказват пред “24 часа” за претърпяното. По време на диалога няколко пъти се разплакват.

- Г-жо и господин Анчови, знаем за вас извънредно малко. Само че сте жертви на жесток обир, осъществен на 31 януари 1998 година, и цели 18 година бяха нужни на правосъдната система, с цел да накаже бандитите. Умишлено избягвате публичността, само че кажете с какво се занимавате?

Марина Анчова: Имаме фамилна компания, внасяхме коли от чужбина, занимавахме се и с интернационален превоз. На този стадий сме със затихващи функционалности, тъй като нямаме предпочитание да вършим каквото и да било. Те ни объркаха живота Плановете ни станаха безсмислени.

Веско Анчов: Трябваше да си съберем багажа и като доста наши познати да се махнем.

М. А.: Аз съм отговорна, тъй като не пожелах да заминем, с цел да не оставяме родителите си. Но те си отидоха от този свят, без даже да схванат, че нарушителите са наказани.

- Преди месец сключихте съглашение с правосъдното министерство за обезщетение в размер на по 10 хиляди лева на всеки един от потърпевшите. Защо не съдите страната в Страсбург?

М. А.: Нашите юристи ни посъветваха, че първо би трябвало да се изчерпи редът тук, а и ние на процедура няма защо да съдим страната. Това може да сторят децата, защото са изтекли давностните периоди за изнасилванията.

В. А.: А и като осъдим страната в Страсбург, кой ще заплаща? Не съдиите, а парите ще са от нашите налози.

- Какво знаете за нападателите си?

В. А.: Тези нарушители от години са се занимавали с грабежи, обири. Имали са “шапка”, настойници, които са ги закриляли. Те са работните пчелички на тези над тях. Крадат, отвличат тирове, хора за доста пари, само че никой не им е търсил отговорност с помощта на тези над тях. Най-вече ме нервира, че в случай че правосъдната система си беше на мястото, те щяха да са в пандиза и това с нас, а и с други, нямаше да се случи. А страната не взема никакви ограничения. В каква страна живеем? В смешна. Може ли да имат толкоз присъди и да са на независимост. Ето да вземем за пример единият от нападателите - Божидар Методиев-Лудия. Ако му съберем наказванията, той би трябвало да живее 50 година в пандиза. Как може нашето дело, а и други, да е било на специфичен доклад при някогашния основен прокурор Никола Филчев, а всичко да се прикрива?

М. А.: Тези бандити постоянно са се изплъзвали от правораздаването. Когато задържат един от тях - Петър Стоянов-Президента, са правени опити да бъде оправдан. Директно е казано: Може ли да бъде по-малко отговорен?

- Кой го е споделил?

В. А.: Военният прокурор Миталов. Никола Филчев му подрежда да напусне системата. Тогава става юрист, след това отива в провинцията.

М. А: Третият от нападателите - Димчо Димов-Полицая, години преди да нахлуе в дома ни, прави грабежи в съучастничество със същите или с други. 2-3 месеца след грабежа вкъщи е бил арестуван в Транспортна полиция. Мълчи. Арестуван е в Челопечене, което е покрай Чепинци, отново за въоръжен обир на златни украшения, пари. Пострадалите го разпознават, част от бижутата им били у него. Нас обаче никой не ни потърси да попита дали няма измежду откритото и наши движимости. Адвокат на Димчо е бил починалият Камен Ситнилски (по-късно прокурор във ВКП). Измъква го от ареста и му споделя да напусне системата. Димчо Полицая даже не е уволнен от Министерство на вътрешните работи, както би трябвало да се случи. С цялата си безочливост в правосъдната зала споделяше: Аз не мога да върша такива закононарушения, аз бях на работа. Веднъж твърдеше, че придружавал контрольорите в градския превоз, различен път, че бил край болница “Пирогов”. В последна сметка къде е бил? У нас. Защото съм 100% сигурна, че той е индивидът, който, до момента в който ме удряше с револвера по главата, споделяше: И на нас не ни е прелестно, госпожо, само че сме на работа.

- Какви бяха компликациите при следствието?

В. А.: От самото начало делото потегли доста неприятно. Когато трябваше да се вършат ДНК експертизи, следователят Ставрев от Столичната следствена работа стартира да ни убеждава, че са доста скъпи, че трябвало да се изпраща материалът в Германия. Предложихме даже, в случай че би трябвало, да доплатим. Впоследствие разбрахме, че в България има съвременна техника.

М. А.: Всичко бе протакано съзнателно и целеустремено. Целта бе да минат всички давностни периоди, с цел да не бъдат наказани. Имаше една следователка Весела Илиева, с която работехме добре, назначи ДНК експертиза, само че след това всичко се скри. Съдебният доктор Станислав Христов, който е правил ДНК експертизите, известно време беше в болнични. Изчезнаха материални доказателства и никой на никого не потърси отговорност. Почти във всяко правосъдно съвещание сме желали да се направи ДНК експертиза на един от нападателите - Димитър Николов-Бомбата. Всъщност тя му е правена, само че какво забелязахме. Първия път бе негативна, което се разбра след доста време. Втората я подреди в правосъдната зала арбитър Мирослава Тодорова (тя гледа делото в Софийския градски съд - СГС). Тогава той стартира да нервничи и да изяснява: На мен към този момент ми е правена, повече няма да давам кръв. Тодорова му отвърна: Аз заповядвам да се направи. Човек, който е чист пред съвестта си и знае, че нищо не е сторил, за какво ще буйства и ще отхвърля? Искахме да се направи трета експертиза и въз основа на нея да се сравнят резултатите от предходните две, дали са от него. Защото, в случай че се докажеше, че има разминаване, защо приказваме?

В. А.: Димитър Николов-Бомбата си опонираше. Един път споделяше, че са му вземали кръв, различен път - слюнка. Виждали сме го пред Съдебната палата в София да се разхожда и най-спокойно да си пуши, до момента в който юристите му настояват, че е болен и на това съображение делото се отсрочва.

- Как се чувствахте всякога, когато отивахте на дело, само че се оказваше, че ход няма да бъде даден заради заболяване на обвиняем? На това съображение то е отлагано 12 пъти в Софийски градски съд.

В. А.: Пребит, сплескан.

М. А.: Няколко дни преди съвещанието и няколко след него не бяхме на себе си. Това беше безконечен душевен тормоз и напрежение. Сега, идвайки насам, единствено при мисълта, че отново ще приказвам, се разтреперих. Съзнателният ни живот мина по правосъдните зали. Имаше миг, в който мислехме да се откажем. Нямахме вяра, че тези хора ще бъдат наказани. Помня, че военният арбитър, който чете оправдателната им присъда, стартира: В името на народа... и се разтрепери. Явно е имал някаква съвест. Нито един от правосъдните сформира не си направи труда да извърши нещо ново в следствието. Единствено арбитър Павлина Панова (докладчик по делото във Върховния касационен съд и зам.-шеф на съда) направи в допълнение следствие. Извика нови очевидци, извърши очни ставки. Тя ги осъди.

В. А.: Явно дамата е неподкупна.

- Защо вашите нападатели, които имат десетки каузи, съумяват да се измъкнат?

В. А.: Те са пчелички. Крадат, обират за някого и дават %. Няма да загатвам име, само че различен пострадал от тях ми сподели, че министър си е направил вилата от неговите пари. Срещали сме се с няколко потърпевши от тези бандити и сме коментирали.

- Страх ли ви е от тях, трима са на независимост?

М. А.: Естествено, и двамата имаме персонално оръжие.

В. А.: Не сме очаквали, че е допустимо да се случи това, което стана с нас. В първия миг на нападението им споделях: Не се бъзикайте бе, хора. Защото не имах вяра, че е истина. По това време дори не си заключвахме вратата на дома. Живеем в осветена къща с двор, макар че един от юристите им се опита да ни изкара, че надали не обитаваме пещера. На делото ме пита: Как сте го видели, като е било мрачно? Когато ме влачиха по стълбите към мазето, бях мъртвец, само че беше осветено. Всячески се стараеха да изкарат нас отговорни Служебният юрист на различен от бандитите твърдеше, че надали не сме си организирали грабежа. Не знам по какъв начин може да има такива хора? Пожелавам им да им се случи същото и на тях.

- Как се държаха подсъдимите в съда?

В. А.: Ще ви опиша следния случай. В една от почивките на делото в градския съд Божидар Методиев-Лудия атакува и удари очевидец служител на реда. Стана блъскане, пристигна защитата. Лудия се опита да издърпа револвера на охранител. Затвориха цялата Съдебна палата, събра се полиция, извън имаше 5-6 патрула. Задържаха го и на идващото съвещание към този момент беше свободен. Защо Мирослава Тодорова не направи нещо? Той атакува очевидец по делото, и то в Съдебната палата. Петър Стоянов-Президента пък 2 година се правеше на вманиачен, с цел да не го съдят. Направиха му една експертиза, втора, петорна.

- Как се държеше?

М. А.: До Съдебната палата идва с лъскави мерцедеси, беемвета. В момента, в който влезе, стартира да се държи несъответстващо - отнесено. Съдията го пита: Ти вманиачен ли си? Той дава отговор: Да. Кой вманиачен си признава. Две години никой не му сподели, че заблуждава правораздаването. Всички до един се държаха свободно, безочливо, вулгарно. Говорят си, усмихват се. Например Димитър Бомбата се обръщаше към съда с думите: Не мога да направя такова нещо, по какъв начин си го представяте? Когато военният съд ги оправда, Борис Маринов подписа ръце на гърдите си и стартира: Благодаря ви, господин арбитър, благодаря. Цирк!

В. А.: Още до момента в който делото се гледаше при Мирослава Тодорова, те използваха съда за рандеву. Винаги имаше най-малко един, а от време на време по двама-трима в ареста. Идваха да ги виждат дамите им, майките им. Заплашваха анонимния очевидец, откакто го разкриха. Веднъж го разпитваха като неизвестен, един път като очевиден. Нашите въпроси, които задавахме, не бяха уважавани. В самото начало Христо Върбанов-Ицо Папата, който е главатар на групата, е разпитван два пъти. Един път споделя, че е бил във Франция, различен път - в Сърбия. Помолих военния съд да направи информация на външната ни граница, с цел да се види дали е бил в чужбина. Никой не пожела. Съдията ми отвръща: Господине, не съм чел делото. Подиграва се със ориста ни.

- Съдията не е чел делото?!

М. А.: Да, ръководителят на един от военноапелативните сформира, които гледаха делото.

В. А.: Всички прокурори, с които сме разговаряли, бяха сигурни, че са отговорни, само че ни споделяха непосредствено, че няма да ги осъдят.

М. А.: Засичали сме се в деловодството, до момента в който подавахме молби, с цел да се срещнем с протоколите от съвещанията. Решавам се на по-човешки диалог и ги запитвам какво мислят? Отговарят ми: На всички ни е ясно, само че няма да ги осъдят.

В. А.: Срещу тези бандити има десетки тъжби, има и хора, които не са се оплакали, тъй като не имат вяра в правораздаването.

М. А.: Недопустимо е арбитър Мирослава Тодорова, която беше ръководител на Съюза на съдиите, да не знае и да не ревизира, че Димчо Полицая е бил чиновник на Министерство на вътрешните работи по време на грабежа. Заради това делото се проточи 6 година в Софийския градски съд.

- Небрежност ли е, недовиждане ли е?

М. А.: Нямам пояснение. Ако не е тъпо, е смешно. Продължавам да имам вяра, че в случай че господин Цветанов не беше дал публичност, нямаше да ги осъдят. Те просто не желаеха да ги осъдят.

- Как се свързахте с него?

М. А.: Съвсем инцидентно. Една неделна вечер гледахме някакво предаване по малкия екран, в което Цветан Цветанов Цветан Генчев Цветанов е роден на 8 април 1965 година в София. През 1987... към профила говореше за потърпевшите от правораздаването. Той беше вътрешен министър. Доста се двоумихме, само че написах един имейл, че и ние сме пострадали. Не чаках отговор, само че още на идващия ден от кабинета му се свързаха с нас. Тогава се срещнахме и му разказахме. Човекът беше покъртен, просто слисан от чутото. Преди това бяхме писали до под дърво и камък - Висш правосъден съвет, Инспекторат, Министерство на правораздаването, до всички инстанции, за които се сещате. Отвсякъде ни отговаряха: Работи се по въпроса. Или: Не е от нашата подготвеност. Куриозът беше, когато през 2014 година писахме за следващ път до Висшия правосъден съвет. Проверявахме за отговор най-малко 5-6 пъти. Обясняваха ни да чакаме. Подадохме втора тъжба и два месеца откакто беше излязла присъдата на Върховен касационен съд на 16 април 2016 година, получихме отговор, че има присъда. Щях да падна. Смешно е. Как да вярваш в системата? Няма по какъв начин.

- За вас това първият конфликт ли беше със правосъдната система?

М. А.: Първи и единствен. Надявам се да нямаме различен.

В. А.: Трябваше да емигрираме още тогава, само че останахме.