Мама, когато я мислят за баба
Преди години позната на брачна половинка ми инцидентно ни среща в магазина и се зарадва на щерка ни с думите: " С баба и дядо е хубаво да се пазари, нали?! "
Да ни одобряват за дядо и баба на щерка ни се е случвало още веднъж-дваж. Тя се роди двайсет години по-късно, в сравнение с се приема за обикновено у нас. А това, естественото, тогава беше незабавно след сватбата. Няма да разказвам през какво минахме, до момента в който станем родители. За всяко семейство ужасът в прекарването да не може да има дете е самостоятелен
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Имаме наследник на двайсет и четири години. Нашата горделивост е. Отговорен, порядъчен младеж, който умее да си слага цели и да ги реализира. Завърши образованието си в западноевропейски университет и, несъмнено, стартира работа там, в чужбина. Той ни е осиновен наследник и знае този факт. Дъщеря ни е на дванайсет години. Артистична натура. Надарена с гении в изкуствата. Ние сме нейните биологични родители.
Бях на двайсет и девет години, когато синът ни пристигна в живота ни. Тогава си мислех, че съм към този момент стара, всичките ми приятелки имаха деца, и то поотраснали. Преди да пристигна момченцето ни, бях нито мома с момите – като седнем, те си приказват за гаджета, аз си имам семейство, брачен партньор, нямам истории за описване, нито с младите майки – млада майка – те си приказват за бебетата. И аз отново нямам какво да опиша.
Дойде обаче оня прелестен ден, в който и нашият живот се извърши със смисъл. Започнах да чета всевъзможни книги за развъждане на бебета. Спазвах прецизно всички рекомендации на експертите. Отслабнах фрапантно, тъй като, макар че бебето беше умерено, аз съвсем не спях, съвсем не се хранех. Лекарката, която идваше за консултация, се майтапеше: " Къде ти е тялото, момиче? Скоро ще изчезнеш. Бебчо изяжда по 150 грама, а мама изяжда ли най-малко 100? " По-късно осъзнах, че в действителност паниката ми е била дали ще се оправя, дали ще бъда добра майка, откакто не съм го родила аз. Тогава още не знаех, че няма никаква разлика в това дали рожбата ти е излязла от твоята вътрешност, или са ти я родили. Всъщност те и щерка ми ми я родиха, тъй като аз съвсем не участвах – просто ме упоиха, оперираха ме и се разсъниха майка и на щерка. Ако някой в този момент ми каже, че има разлика в това да родиш детето си и да го осиновиш, подготвена съм да " нося от стотици кладенци вода ", само че ще потвърдя, че не е по този начин! Безсънието, паниката, треперенето дали ще проходи, дали ще проговори, дали ще му пораснат зъбки, насладата от първата изречена думичка, топлината от протегнатите за прегръдка ръце са едни и същи. Единствената разлика е в това, че когато го раждаш, тъгите са за няколко часа. А когато го осиновяваш, ходенето по тъгите, по институциите, е дни наред. Даже, когато не си го родила, отговорността и терзанието са може би повечеДокато растеше синът ни, се притеснявах, че майките на връстниците му са по-млади от мен. Тревожех се по кое време, дали и по какъв начин да му кажем за особеността на идването му в фамилията. Той беше будно дете и един ден самичък подаде опцията. Докато разказваше по какъв начин е минал денят в детската градина, ме погледна с едни хитри очички и попита: " Мамо, кой се е родил пръв? " Аз не го разбрах: " От кого и кого? Щом се съпоставя, би трябвало да има най-малко две неща. " Той посочи, че пита за Господ и индивида. " Щом Господ е основал индивида, значи евентуално той се е родил пръв ", подредих логиката аз пред малчугана си. Той се усмихна и ме похвали: " Правилно! " И стремително ме " стрелна " със идващия си въпрос: " А аз по кое време се родих – преди да станеш младоженка или по-късно? "
Тук ми " светна лампичката ", че това е " оня " миг. И заразказвах на този четиригодишен мъдрец: " Има едни мами и бащи, които доста желаят да си имат бебе, само че не могат да си родят. Има пък едни други мами, които могат да си родят бебе, само че не могат да си го отгледат. Тогава отиват в една огромна бяла къща и оставят там дребното. Ние с тати сме от първите. Отидохме в Къщата и казахме, че желаеме най-умното, най-хубавото, най-красивото бебе и те ни дадоха теб! " Той помълча. А след това сподели: " А аз колкото Малечко Палечко ли бях, когато ме взехте от Къщата? " Отдъхнах си - бях споделила значимото. Детето ми реагира още не знаех по какъв начин. Нямах визия какво и дали изобщо е останало нещо в детското схващане от описа ми. След две години разбрах, че в действителност сме получили от ориста най-умното и положително дете. Докато коментирали с майка ми филм с сходна орис на дете, синът ни споделил: " Е, то не е значимо кой те е родил. Важно е кой те е отгледал, кой те обича и кой се грижи за теб! " Майка ми била втрещена – белким знае?! Да, знае. И освен това – прескочена е паниката от това да научи инцидентно, от " доброжелатели " в " най-подходящия " миг. В идващите години на няколко пъти имахме опция да загатваме нещо по тематиката. Никога обаче не се фиксираме в нея.
И по този начин пристигна идващото " тестване ". Другата от двете най-големи наслади в фамилията ни – раждането на щерка ни.
Тя се " случи ", когато към този момент никой не очакваше. Аз бях извънредно ангажирана, работех на две места и когато започнаха неразположенията, последното, което ми пристигна мислено беше, че може да чакам бебе. Започнаха се едни проучвания, едни паники, едни неприятни мисли – нямах време за боледуване, а още по-малко за умиране - имах дванайсетгодишно дете за гледане. Навлизаше в по този начин наречените " сложни години ". Пред лика на Богородица в къщата й в Ефес, Турция, му бях споделила какъв брой той е всичко за нас. Бях благодарила за появяването му. Бях му признала, че е напълнил дома ни с живот, а живота ни - със смисъл. Но все пак новината, че идва бебе, беше колкото радостна, толкоз непредвидена и тревожна за това по какъв начин ще бъде призната. Разумното ни дете още веднъж " ни подаде ръка ". Бъдещият батко очакваше бебето може би повече от всички нас. Заричаше ме да не протоколирам дребното на пиано. Свиренето било не изключително долюбвано от него занятие, само че с цел да не ни разочарова, свирел. Спряхме го, несъмнено. Отначало и в учебно заведение всичко беше наред. Малката растеше, а моето внимание съвсем напълно беше погълнато от грижите по нея. Смятах, че баткото към този момент е огромен и се оправя самичък, само че се оказа, че не съм била права. Отчетох го, когато триумфът му в учебно заведение стартира да върви надолу. Спомних си какъв брой пъти е вървял до мен и ме е питал: " Мамо, ти мен обичаш ли ме? " А аз всякога отговарях утвърдително и дори се изненадвах на въпроса му. А не е било задоволително.
Сетих се за една остаряла мъдрост от националните ни приказки, един ден го гушнах до себе си и желаех да ми подаде ръка. После го попитах кое от пръстчетата му да боцна, че по-малко ще го заболи. Той инстинктивно се отдръпна. Разбира се, че нямах никакво желание да го контузвам! И несъмнено, че чаках тъкмо такава реакция. Тогава му обясних, че възприятието на родителя към децата му е същото. Всяка от рожбите е еднообразно блага. Обичта не е едно цяло, което се разделя на колкото са децата, а е обособена, цяла за всяко от тях. Извиних му се, че евентуално съм го пренебрегвала, тъй като бебето ми лишава по-голямата част от времето и вниманието, само че е по този начин, тъй като тя към момента не може да се грижи сама за себе си. Когато пораснаха, намирах метод да споделям пред двамата къде на смешка, къде в действителност, че той постоянно ще има дванайсет години повече от обичта и вниманието ни в съпоставяне със сестра си. Не за друго - просто тъй като се е родил по-рано и постоянно ще бъде първото ни дете.
Днес синът ни е най-верният ни " съдружник ", асистент в развъждането и възпитанието на щерка ни. Въпреки старанието ми разликата в поколенията си я има. Всъщност нашите връстници към този момент имат внуци, които са съвсем на възрастта на щерка ни. Разликата посред ни е 40 години. Не съм се предала, дори в противен случай. Полагам даже повече усърдие и вземам участие интензивно в живота на по-малкото ни дете. Съучениците й ме одобряват в някакъв смисъл като част от класа. Майките им са до една доста по-млади от мен, някои даже биха могли да са ми дъщери. Но познайте кой провежда празненствата за Коледа, за края на образователната година, кой върви на екскурзия с тях? Допреди две години, когато бяха по-малки, постоянно им измислях по някаква изненада за разнообразни мотиви. Майките знаят и разчитат на творчеството ми. Смятам за извънредно значимо да сътворяваме мемоари на децата си. Спомените, свързани с родителите, с детските години, са благосъстояние. Осъзнах го изцяло с второто си дете, когато станах майка на по-зряла възраст. Сега поставям съществено старание да сътворявам мемоари на щерка ни – с изненади и пътувания в странство. Защото си мисля какъв брой ще е хубаво, в случай че един ден се случи тя да си каже: " Тук, в Рим, бях за пръв път с мама. "
Не укривам, че постоянно не разбирам днешните деца. Нямам спомен да вземем за пример да съм пособия да сина си с уроците. С дребната също не се включвам, само че не мога да се преборя с лекото й неглижиране на значимостта на образованието. В такива случаи ми оказва помощ брат й. Много пъти се допитвам до него по какъв начин да отвръщам в всякакви обстановки с нашата съвсем тийнейджърка. Аз самата също се старая да съм осведомена за ползите на поколението на щерка ми – музиката, филмите, модата. И не всеки път съм във екстаз. Труден ми е салдото - да не залитна в другата прекаленост и да наподобявам детска в държанието и реакциите си. Старая се да съм в крайник с новите технологии. Разбрала съм, че колкото повече се изучавам от сина ми и щерка ми, толкоз по-успешна майка съм. Осъзнавам, че това е метод децата ми да не се тормозят от възрастта ми. Преди известно време посрещах щерка ни от учебно заведение. Нейна съученичка се втурна към мен, гушна ме и сподели: " Ти си на 30, нали?! " Изненадах се каква може да е повода за тази спонтанност. И разбрах - бях се облякла " модерно ". Това беше предизвикало госпожицата, разбрах го по възторга в очите на щерка ми. Стана ми благо - когато един на дванайсет каже на различен на петдесет, че е като на трийсет, това е голям комплимент.
Преди известно време по някакви аргументи напълнях с двайсет кг. Чувствах се зле в тялото си и в безпокой със себе си. Докторите ме наплашиха и разпоредиха да смъква непотребното тегло. Положих съществени старания и се оправих. Напоследък обаче започнах отново да пояждам по-безразборно и изкоментирах пред щерка ми, че съм наддала. Тя ме погледна и сподели: " Мамо, апелирам те, не напълнявай отново, по този начин си по-млада. " Спонтанността на " будната ми съвест " колкото ме зарадва, толкоз ме накара да се замисля. Разбрах, че за нея не е все едно по какъв начин наподобявам - постоянно ми е казвала и показвала какъв брой се гордее с всяко мое достижение. Замислих се какъв брой ми е значима оценката на децата ми. Най-важната! Спомних си, по какъв начин когато беше дребен, синът ми, откакто беше прочел едни приказки, ми беше споделил веднъж: " Мамо, обичам те колкото солта! ", а различен път: " Мамо, обичам те колкото зениците на очите си! " По мотив 50-годишния празник ми направи най-прекрасната изненада – без да се обади, просто се появи на вратата. Отпразнувахме и след по-малко от 24 часа се върна в Западната си Европа. Щом се научи да написа пък, от щерка си получих най-безценния " документ ". В собственоръчно направена брошура във връзка 8 март беше написала: " Моята майка е доста красива. Има коса на нимфа. Очите й са кафяви като шоколад. Устните й са като листа на рози. А бузките й са мекички и пухкави, единствено за гушкане. Ръцете й са нежни, топлички и доста хубаво галят. Мама е доста добра, обичлива, благосърдечна и радостна. Има инфекциозен смях, само че от време на време е строга. Аз съм доста щастлива, тъй като тя е моята най-хубава другарка и аз БЕЗКРАЙНО я Обичам. "
Сега, на петдесет плюс, с пораснал наследник и растяща щерка, сигурно знам едно - не е значимо на какъв брой години ще станеш родител. Важно е да поискаш да бъдеш подобен!
Да ни одобряват за дядо и баба на щерка ни се е случвало още веднъж-дваж. Тя се роди двайсет години по-късно, в сравнение с се приема за обикновено у нас. А това, естественото, тогава беше незабавно след сватбата. Няма да разказвам през какво минахме, до момента в който станем родители. За всяко семейство ужасът в прекарването да не може да има дете е самостоятелен
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Имаме наследник на двайсет и четири години. Нашата горделивост е. Отговорен, порядъчен младеж, който умее да си слага цели и да ги реализира. Завърши образованието си в западноевропейски университет и, несъмнено, стартира работа там, в чужбина. Той ни е осиновен наследник и знае този факт. Дъщеря ни е на дванайсет години. Артистична натура. Надарена с гении в изкуствата. Ние сме нейните биологични родители.
Бях на двайсет и девет години, когато синът ни пристигна в живота ни. Тогава си мислех, че съм към този момент стара, всичките ми приятелки имаха деца, и то поотраснали. Преди да пристигна момченцето ни, бях нито мома с момите – като седнем, те си приказват за гаджета, аз си имам семейство, брачен партньор, нямам истории за описване, нито с младите майки – млада майка – те си приказват за бебетата. И аз отново нямам какво да опиша.
Дойде обаче оня прелестен ден, в който и нашият живот се извърши със смисъл. Започнах да чета всевъзможни книги за развъждане на бебета. Спазвах прецизно всички рекомендации на експертите. Отслабнах фрапантно, тъй като, макар че бебето беше умерено, аз съвсем не спях, съвсем не се хранех. Лекарката, която идваше за консултация, се майтапеше: " Къде ти е тялото, момиче? Скоро ще изчезнеш. Бебчо изяжда по 150 грама, а мама изяжда ли най-малко 100? " По-късно осъзнах, че в действителност паниката ми е била дали ще се оправя, дали ще бъда добра майка, откакто не съм го родила аз. Тогава още не знаех, че няма никаква разлика в това дали рожбата ти е излязла от твоята вътрешност, или са ти я родили. Всъщност те и щерка ми ми я родиха, тъй като аз съвсем не участвах – просто ме упоиха, оперираха ме и се разсъниха майка и на щерка. Ако някой в този момент ми каже, че има разлика в това да родиш детето си и да го осиновиш, подготвена съм да " нося от стотици кладенци вода ", само че ще потвърдя, че не е по този начин! Безсънието, паниката, треперенето дали ще проходи, дали ще проговори, дали ще му пораснат зъбки, насладата от първата изречена думичка, топлината от протегнатите за прегръдка ръце са едни и същи. Единствената разлика е в това, че когато го раждаш, тъгите са за няколко часа. А когато го осиновяваш, ходенето по тъгите, по институциите, е дни наред. Даже, когато не си го родила, отговорността и терзанието са може би повечеДокато растеше синът ни, се притеснявах, че майките на връстниците му са по-млади от мен. Тревожех се по кое време, дали и по какъв начин да му кажем за особеността на идването му в фамилията. Той беше будно дете и един ден самичък подаде опцията. Докато разказваше по какъв начин е минал денят в детската градина, ме погледна с едни хитри очички и попита: " Мамо, кой се е родил пръв? " Аз не го разбрах: " От кого и кого? Щом се съпоставя, би трябвало да има най-малко две неща. " Той посочи, че пита за Господ и индивида. " Щом Господ е основал индивида, значи евентуално той се е родил пръв ", подредих логиката аз пред малчугана си. Той се усмихна и ме похвали: " Правилно! " И стремително ме " стрелна " със идващия си въпрос: " А аз по кое време се родих – преди да станеш младоженка или по-късно? "
Тук ми " светна лампичката ", че това е " оня " миг. И заразказвах на този четиригодишен мъдрец: " Има едни мами и бащи, които доста желаят да си имат бебе, само че не могат да си родят. Има пък едни други мами, които могат да си родят бебе, само че не могат да си го отгледат. Тогава отиват в една огромна бяла къща и оставят там дребното. Ние с тати сме от първите. Отидохме в Къщата и казахме, че желаеме най-умното, най-хубавото, най-красивото бебе и те ни дадоха теб! " Той помълча. А след това сподели: " А аз колкото Малечко Палечко ли бях, когато ме взехте от Къщата? " Отдъхнах си - бях споделила значимото. Детето ми реагира още не знаех по какъв начин. Нямах визия какво и дали изобщо е останало нещо в детското схващане от описа ми. След две години разбрах, че в действителност сме получили от ориста най-умното и положително дете. Докато коментирали с майка ми филм с сходна орис на дете, синът ни споделил: " Е, то не е значимо кой те е родил. Важно е кой те е отгледал, кой те обича и кой се грижи за теб! " Майка ми била втрещена – белким знае?! Да, знае. И освен това – прескочена е паниката от това да научи инцидентно, от " доброжелатели " в " най-подходящия " миг. В идващите години на няколко пъти имахме опция да загатваме нещо по тематиката. Никога обаче не се фиксираме в нея.
И по този начин пристигна идващото " тестване ". Другата от двете най-големи наслади в фамилията ни – раждането на щерка ни.
Тя се " случи ", когато към този момент никой не очакваше. Аз бях извънредно ангажирана, работех на две места и когато започнаха неразположенията, последното, което ми пристигна мислено беше, че може да чакам бебе. Започнаха се едни проучвания, едни паники, едни неприятни мисли – нямах време за боледуване, а още по-малко за умиране - имах дванайсетгодишно дете за гледане. Навлизаше в по този начин наречените " сложни години ". Пред лика на Богородица в къщата й в Ефес, Турция, му бях споделила какъв брой той е всичко за нас. Бях благодарила за появяването му. Бях му признала, че е напълнил дома ни с живот, а живота ни - със смисъл. Но все пак новината, че идва бебе, беше колкото радостна, толкоз непредвидена и тревожна за това по какъв начин ще бъде призната. Разумното ни дете още веднъж " ни подаде ръка ". Бъдещият батко очакваше бебето може би повече от всички нас. Заричаше ме да не протоколирам дребното на пиано. Свиренето било не изключително долюбвано от него занятие, само че с цел да не ни разочарова, свирел. Спряхме го, несъмнено. Отначало и в учебно заведение всичко беше наред. Малката растеше, а моето внимание съвсем напълно беше погълнато от грижите по нея. Смятах, че баткото към този момент е огромен и се оправя самичък, само че се оказа, че не съм била права. Отчетох го, когато триумфът му в учебно заведение стартира да върви надолу. Спомних си какъв брой пъти е вървял до мен и ме е питал: " Мамо, ти мен обичаш ли ме? " А аз всякога отговарях утвърдително и дори се изненадвах на въпроса му. А не е било задоволително.
Сетих се за една остаряла мъдрост от националните ни приказки, един ден го гушнах до себе си и желаех да ми подаде ръка. После го попитах кое от пръстчетата му да боцна, че по-малко ще го заболи. Той инстинктивно се отдръпна. Разбира се, че нямах никакво желание да го контузвам! И несъмнено, че чаках тъкмо такава реакция. Тогава му обясних, че възприятието на родителя към децата му е същото. Всяка от рожбите е еднообразно блага. Обичта не е едно цяло, което се разделя на колкото са децата, а е обособена, цяла за всяко от тях. Извиних му се, че евентуално съм го пренебрегвала, тъй като бебето ми лишава по-голямата част от времето и вниманието, само че е по този начин, тъй като тя към момента не може да се грижи сама за себе си. Когато пораснаха, намирах метод да споделям пред двамата къде на смешка, къде в действителност, че той постоянно ще има дванайсет години повече от обичта и вниманието ни в съпоставяне със сестра си. Не за друго - просто тъй като се е родил по-рано и постоянно ще бъде първото ни дете.
Днес синът ни е най-верният ни " съдружник ", асистент в развъждането и възпитанието на щерка ни. Въпреки старанието ми разликата в поколенията си я има. Всъщност нашите връстници към този момент имат внуци, които са съвсем на възрастта на щерка ни. Разликата посред ни е 40 години. Не съм се предала, дори в противен случай. Полагам даже повече усърдие и вземам участие интензивно в живота на по-малкото ни дете. Съучениците й ме одобряват в някакъв смисъл като част от класа. Майките им са до една доста по-млади от мен, някои даже биха могли да са ми дъщери. Но познайте кой провежда празненствата за Коледа, за края на образователната година, кой върви на екскурзия с тях? Допреди две години, когато бяха по-малки, постоянно им измислях по някаква изненада за разнообразни мотиви. Майките знаят и разчитат на творчеството ми. Смятам за извънредно значимо да сътворяваме мемоари на децата си. Спомените, свързани с родителите, с детските години, са благосъстояние. Осъзнах го изцяло с второто си дете, когато станах майка на по-зряла възраст. Сега поставям съществено старание да сътворявам мемоари на щерка ни – с изненади и пътувания в странство. Защото си мисля какъв брой ще е хубаво, в случай че един ден се случи тя да си каже: " Тук, в Рим, бях за пръв път с мама. "
Не укривам, че постоянно не разбирам днешните деца. Нямам спомен да вземем за пример да съм пособия да сина си с уроците. С дребната също не се включвам, само че не мога да се преборя с лекото й неглижиране на значимостта на образованието. В такива случаи ми оказва помощ брат й. Много пъти се допитвам до него по какъв начин да отвръщам в всякакви обстановки с нашата съвсем тийнейджърка. Аз самата също се старая да съм осведомена за ползите на поколението на щерка ми – музиката, филмите, модата. И не всеки път съм във екстаз. Труден ми е салдото - да не залитна в другата прекаленост и да наподобявам детска в държанието и реакциите си. Старая се да съм в крайник с новите технологии. Разбрала съм, че колкото повече се изучавам от сина ми и щерка ми, толкоз по-успешна майка съм. Осъзнавам, че това е метод децата ми да не се тормозят от възрастта ми. Преди известно време посрещах щерка ни от учебно заведение. Нейна съученичка се втурна към мен, гушна ме и сподели: " Ти си на 30, нали?! " Изненадах се каква може да е повода за тази спонтанност. И разбрах - бях се облякла " модерно ". Това беше предизвикало госпожицата, разбрах го по възторга в очите на щерка ми. Стана ми благо - когато един на дванайсет каже на различен на петдесет, че е като на трийсет, това е голям комплимент.
Преди известно време по някакви аргументи напълнях с двайсет кг. Чувствах се зле в тялото си и в безпокой със себе си. Докторите ме наплашиха и разпоредиха да смъква непотребното тегло. Положих съществени старания и се оправих. Напоследък обаче започнах отново да пояждам по-безразборно и изкоментирах пред щерка ми, че съм наддала. Тя ме погледна и сподели: " Мамо, апелирам те, не напълнявай отново, по този начин си по-млада. " Спонтанността на " будната ми съвест " колкото ме зарадва, толкоз ме накара да се замисля. Разбрах, че за нея не е все едно по какъв начин наподобявам - постоянно ми е казвала и показвала какъв брой се гордее с всяко мое достижение. Замислих се какъв брой ми е значима оценката на децата ми. Най-важната! Спомних си, по какъв начин когато беше дребен, синът ми, откакто беше прочел едни приказки, ми беше споделил веднъж: " Мамо, обичам те колкото солта! ", а различен път: " Мамо, обичам те колкото зениците на очите си! " По мотив 50-годишния празник ми направи най-прекрасната изненада – без да се обади, просто се появи на вратата. Отпразнувахме и след по-малко от 24 часа се върна в Западната си Европа. Щом се научи да написа пък, от щерка си получих най-безценния " документ ". В собственоръчно направена брошура във връзка 8 март беше написала: " Моята майка е доста красива. Има коса на нимфа. Очите й са кафяви като шоколад. Устните й са като листа на рози. А бузките й са мекички и пухкави, единствено за гушкане. Ръцете й са нежни, топлички и доста хубаво галят. Мама е доста добра, обичлива, благосърдечна и радостна. Има инфекциозен смях, само че от време на време е строга. Аз съм доста щастлива, тъй като тя е моята най-хубава другарка и аз БЕЗКРАЙНО я Обичам. "
Сега, на петдесет плюс, с пораснал наследник и растяща щерка, сигурно знам едно - не е значимо на какъв брой години ще станеш родител. Важно е да поискаш да бъдеш подобен!
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ