Смълчан пред мълчаливата поезия
Преди два дни Хари Хараламбиев ми подари последната си книга „ Мълчалива лирика ” - изявленията с едни и същи въпроси, заложени на двайсет и пет водещи български художници и галеристи. Още корицата в меки пастелни тонове, с явен и изчистен шрифт и точно композираната картина загатва за друго от тривиалното звучене на книга с изявленията. Едновременно с това подухва чувство за свещенодействие, което те предизвика да я докоснеш, да я разгърнеш и да продължиш към дебрите на безмълвната лирика. И откриваш три мъдрости - на Плутарх, на Жан Превер и Буда, които подсказват, че „ ралото на създателя ще оре надълбоко ”… (Антологията с ралото не е инцидентна - предизвика я един от въпросите, в който създателят цитира поета Константин Павлов: „ Всяко време е златно за оран… ”.) Следват двайсет брилянтни изявленията с изявени български художници и пет с видни галеристи. Всяко изявление стартира с картина на художника, малко показване на създателя и отговорите, подредени по един и същи метод във всяко изявление.
Първото усещане от първите страници е за естетика сред въпросите и отговорите, за непосредственост сред интервюираните и създателя, за поклонение пред сътвореното от тях. В отговорите на всяка страница има по няколко самородни мисли - дестилат на мъдрост, креативен и житейски опит и човещина, които искаш да запомниш, втъкани в диалога непринудено, естествено, какъвто е животът, каквито са създателите. Превъртам ги в главата си, надграждам ги и ги дописвам, премислям ги и ги разгадавам всякога по друг все по-дълбок и компактен метод. Понякога върху някой от отговорите, даже върху обособена мисъл мисля трийсет и повече минути. И с всеки прочит чувствам, че от ден на ден ме обогатяват и зареждат с мъдрост, с оптимизъм, най-важното - с човещина.
Интервюираните владеят словото с другите му изразни и граматични форми с умеенето на белетристи и поети от висока класа. Това ме предизвика да помисля, че изкуството е едно нещо, а ние го гледаме от разнообразни ъгли и виждаме другите му страни с другите си сетива - музика, литература, живопис… В основата му непроменяемо е любовта и добротата, болката и насладата, вярата и мечтата… Човекът, в последна сметка. И още - създателите дават отговор на въпросите непосредствено, без планиране и заобикалки, със своите думи и показа, надалеч от всевъзможни клишета и стандарти, което е неоспорим аршин за откровеност. В отговорите си са те в най-чистия си и саморасъл тип. Коментирането на въпроса и бягането от отговора значи, че нямаш или криеш отговора, което и в двата случая е израз на престореност, потайност, в последна сметка - на неистина. А тук - безпределна, безпощадна откровеност, изстрадана откровеност и прозрения пред платното и боите, пред преходниците и учителите, пред хората и Живота.
Много от художниците споделят едни и същи неща с разнообразни свои думи - за бездарието, за любовта, за пътя, за изкуството и индивида, за гения. И на никое място надменна благосклонност към неуспелия, към ненадарения, неуважение и отказване на другия. С помилван на неверния и с схващане на другия. Доброта и толерантност лъха от всяка дума. Определям го като прозрението на просветения. Или просветления? И стигаме до дзен будизъм - „ мисълта и любовта раждат светлината ”.
Книгата се пие на дребни глътки, като гъсто вино. Желанието ти е да я изпиеш на един мирис, само че не можеш, тъй като бързо се опиваш - двайсетина страници дневно, и спираш. Поне при мен е по този начин - не мога повече да поема за деня. Като чета не добивам чувството за студена мраморна недостижимост на интевюираните и комплекс за непълноценност пред божественото им великолепие, а за топлина, допир с чистотата на душата, с кристалната човешка съпричастност към изконните човешки добродетели - откровеност, чест, морал.
Определям „ Мълчалива лирика ” на Хари Хараламбиев като книга - преживяване, книга - бисер за всяка библиотека, книга - интелектуална и артистична провокация, буйна поетична книга. И пристрастеността идва от съпреживяването с вълненията на създателя, от до момента с красивия и бистър свят на изкуството и творбата.
Първото усещане от първите страници е за естетика сред въпросите и отговорите, за непосредственост сред интервюираните и създателя, за поклонение пред сътвореното от тях. В отговорите на всяка страница има по няколко самородни мисли - дестилат на мъдрост, креативен и житейски опит и човещина, които искаш да запомниш, втъкани в диалога непринудено, естествено, какъвто е животът, каквито са създателите. Превъртам ги в главата си, надграждам ги и ги дописвам, премислям ги и ги разгадавам всякога по друг все по-дълбок и компактен метод. Понякога върху някой от отговорите, даже върху обособена мисъл мисля трийсет и повече минути. И с всеки прочит чувствам, че от ден на ден ме обогатяват и зареждат с мъдрост, с оптимизъм, най-важното - с човещина.
Интервюираните владеят словото с другите му изразни и граматични форми с умеенето на белетристи и поети от висока класа. Това ме предизвика да помисля, че изкуството е едно нещо, а ние го гледаме от разнообразни ъгли и виждаме другите му страни с другите си сетива - музика, литература, живопис… В основата му непроменяемо е любовта и добротата, болката и насладата, вярата и мечтата… Човекът, в последна сметка. И още - създателите дават отговор на въпросите непосредствено, без планиране и заобикалки, със своите думи и показа, надалеч от всевъзможни клишета и стандарти, което е неоспорим аршин за откровеност. В отговорите си са те в най-чистия си и саморасъл тип. Коментирането на въпроса и бягането от отговора значи, че нямаш или криеш отговора, което и в двата случая е израз на престореност, потайност, в последна сметка - на неистина. А тук - безпределна, безпощадна откровеност, изстрадана откровеност и прозрения пред платното и боите, пред преходниците и учителите, пред хората и Живота.
Много от художниците споделят едни и същи неща с разнообразни свои думи - за бездарието, за любовта, за пътя, за изкуството и индивида, за гения. И на никое място надменна благосклонност към неуспелия, към ненадарения, неуважение и отказване на другия. С помилван на неверния и с схващане на другия. Доброта и толерантност лъха от всяка дума. Определям го като прозрението на просветения. Или просветления? И стигаме до дзен будизъм - „ мисълта и любовта раждат светлината ”.
Книгата се пие на дребни глътки, като гъсто вино. Желанието ти е да я изпиеш на един мирис, само че не можеш, тъй като бързо се опиваш - двайсетина страници дневно, и спираш. Поне при мен е по този начин - не мога повече да поема за деня. Като чета не добивам чувството за студена мраморна недостижимост на интевюираните и комплекс за непълноценност пред божественото им великолепие, а за топлина, допир с чистотата на душата, с кристалната човешка съпричастност към изконните човешки добродетели - откровеност, чест, морал.
Определям „ Мълчалива лирика ” на Хари Хараламбиев като книга - преживяване, книга - бисер за всяка библиотека, книга - интелектуална и артистична провокация, буйна поетична книга. И пристрастеността идва от съпреживяването с вълненията на създателя, от до момента с красивия и бистър свят на изкуството и творбата.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ