Оставих тялото си там завинаги
Преди да успее да избяга, Фатима е изнасилена 30 или 40 пъти. Днес тази жена от племето рохингя е в лагер в Бангладеш, оповестява Дойче веле. Тя живее без вяра да се завърне в миналото към предходния си живот. И без искрица религия в някакво бъдеще.
Освен ритмичното потропване на капките дъжд върху белия пластмасов брезент, нищо друго не се чува. Нито тв приемник, нито музика, нито детски смях. Тази тишина е оглушителна, изключително след идването до тук през безредния трафик по улиците на Кокс Базар. Мълчанието се нарушава само от тихата проповед на мюезина. Сребърни сиви високоговорители висят по дърветата и понасят поканата за молитва над хълмовете през калните долини.
Лагер 7 се намира на североизток от най-големия бежански лагер Катупалонг в света, където живеят близо 40 000 души на към един квадратен километър. Никой не знае обаче какъв брой тъкмо рохинги са заклещени тук, в крайбрежния град на границата сред Бангладеш и Мианмар. Някои настояват, че са 1 милион души, други - 1, 2 милиона, може и да са повече. Зависи кого тъкмо ще попитате.
Преследваното мюсюлманско малцинство
През 70-те години на 20 век рохингите стартират да напущат Мианмар, с цел да се спасят от бруталното принуждение в личната си страна. Броят им в никакъв случай не е бил толкоз огромен, колкото през миналата година. През 2017 в границите на няколко месеца над 700 000 мъже и дами напущат Мианмар и се преселват в Бангладеш. Броят на убитите не е прочут. Знае се единствено, че това е един от най-жестоките геноциди в актуалната история на субконтинента.
Фатима е една от оживелите. Протрива пръсти по венците си, възпалени от дъвченето на тютюн и листа от индийски пипер, за които се счита, че потискат тъмните мемоари. На някои от пръстите ѝ ноктите са изгризани до месо. Тя е на 20 години. Майка на две дребни момчета. Преди да избяга от Мианмар, Фатима е била изнасилена. 30 или 40 пъти. За една нощ. Не може да каже какъв брой тъкмо. Не знае и от какъв брой мъже. " Оставих тялото си там ", споделя безшумно тя, с празен взор, забоден в глинестата почва.
Съпругът на Фатима, Али е единствено две години по-възрастен от нея. Подобно на доста други, през 2017 година и той е заставен да напусне родното си село, с цел да не бъде погубен от милицията. Фатима остава сама с невръстните им синове и родителите на мъжа си. Няколко нощи по-късно милицията отвлича нея и няколко други дами в гората. Всички са изнасилени! Отново и още веднъж! Никой не чува виковете и рева им. Съпрузите и братята им са мъртви или избягали. Като Али.
Някак си Фатима се завръща в селото. С родителите на мъжа си минава през граничната река, с цел да избяга в прилежащия Бангладеш. Там интернационалните организации ѝ оказват помощ да откри Али. Съпругът й споделя: " Нямам проблем да остана с нея, тя не е направила това непринудено ".
Под " това " се има поради всеобщото обезчестяване. И в действителност доста рохинги изоставят изнасилените си дами. Оставят ги сами с децата - и със страданието им.
В търсене на сигурност
За една жена със западно мислене доста неща са отвратително непознати тук. Например това, че дамите съвсем не напущат колибите си, даже по време на бенгалските горещини, когато температурите в дребните бараки доближават над 40 градуса. " Не законите диктуват разпоредбите, а традициите ", изясняват чиновниците на Червения кръст. Културата им е такава, че дамите рохинги излизат от къщите, единствено когато това е безусловно належащо. За да се подсигури тяхната сигурност, сега към лагерите са разпръснати 19 огромни хижи единствено за дами, ръководени от разнообразни интернационалните организации. Те съставляват безвредни места, където дамите да могат да прекарат няколко часа и да получат медицински съвет при потребност. Ако зареждането работи, има даже вентилатори, които обезпечават краткотрайно облекчение от жегите. Има работещи тоалетни. И място, където да се къпят децата.
Фатима и Али живеят в противозаконен лагер, издигнат предходната година напълно небрежно, с цел да приюти над 700-те хиляди бежанци рохинги. Колибите са предопределени за кратковременен престой, само че не и за дълготрайно прилагане. Представляват бамбукови структури, покрити с пластмасов брезент, който служи и за стени, и за покрив. Фатима и Али не чакат да изоставен скоро това място. Мианмар не взима ограничения за издаването на документи на рохингите, нито пък им разрешава да се върнат в личната им страна. Без годни документи и без публично поданство, рохингите са оставени на милостта на държавното управление на Бангладеш.
Съвременната история на Бангладеш също е обвързвана с заточение и експулсиране. По тази причина първоначално бежанците са посрещани с схващане и емпатия. Но това полека-лека стартира да се трансформира. Мнозина бенгалци считат, че тяхната страна е направила повече от задоволително, с цел да се погрижи за чужденците.
Ресурсите са лимитирани, а страната непрестанно е застигана от естествени бедствия. Полицията не е в положение да спре възходящото принуждение и контрабандата на опиати и оръжия. Съществува и боязън, че младите мюсюлмани могат да бъдат радикализирани. Изпадналите в обезсърчение се считат за изключително уязвими - младежите, живеещи в лагерите, са желана цел на религиозните екстремисти, търсещи нови бойци. Официално рохингите не могат да напущат лагерите или даже да работят, а децата получават единствено обикновено учебно обучение.
Завинаги изгубено
Фатима има единствено едно предпочитание. Тя желае да се върне в вкъщи, в родината си. Може би се надява да откри това, което е изгубила онази нощ в гората. Може би нейната воля не е задоволително мощна, с цел да си сътвори нов живот в чужбина.
Дъждът продължава да барабани върху белия пластмасов брезент. Това е като че ли ритъмът на упованието посред безгранично изгубеното.
Освен ритмичното потропване на капките дъжд върху белия пластмасов брезент, нищо друго не се чува. Нито тв приемник, нито музика, нито детски смях. Тази тишина е оглушителна, изключително след идването до тук през безредния трафик по улиците на Кокс Базар. Мълчанието се нарушава само от тихата проповед на мюезина. Сребърни сиви високоговорители висят по дърветата и понасят поканата за молитва над хълмовете през калните долини.
Лагер 7 се намира на североизток от най-големия бежански лагер Катупалонг в света, където живеят близо 40 000 души на към един квадратен километър. Никой не знае обаче какъв брой тъкмо рохинги са заклещени тук, в крайбрежния град на границата сред Бангладеш и Мианмар. Някои настояват, че са 1 милион души, други - 1, 2 милиона, може и да са повече. Зависи кого тъкмо ще попитате.
Преследваното мюсюлманско малцинство
През 70-те години на 20 век рохингите стартират да напущат Мианмар, с цел да се спасят от бруталното принуждение в личната си страна. Броят им в никакъв случай не е бил толкоз огромен, колкото през миналата година. През 2017 в границите на няколко месеца над 700 000 мъже и дами напущат Мианмар и се преселват в Бангладеш. Броят на убитите не е прочут. Знае се единствено, че това е един от най-жестоките геноциди в актуалната история на субконтинента.
Фатима е една от оживелите. Протрива пръсти по венците си, възпалени от дъвченето на тютюн и листа от индийски пипер, за които се счита, че потискат тъмните мемоари. На някои от пръстите ѝ ноктите са изгризани до месо. Тя е на 20 години. Майка на две дребни момчета. Преди да избяга от Мианмар, Фатима е била изнасилена. 30 или 40 пъти. За една нощ. Не може да каже какъв брой тъкмо. Не знае и от какъв брой мъже. " Оставих тялото си там ", споделя безшумно тя, с празен взор, забоден в глинестата почва.
Съпругът на Фатима, Али е единствено две години по-възрастен от нея. Подобно на доста други, през 2017 година и той е заставен да напусне родното си село, с цел да не бъде погубен от милицията. Фатима остава сама с невръстните им синове и родителите на мъжа си. Няколко нощи по-късно милицията отвлича нея и няколко други дами в гората. Всички са изнасилени! Отново и още веднъж! Никой не чува виковете и рева им. Съпрузите и братята им са мъртви или избягали. Като Али.
Някак си Фатима се завръща в селото. С родителите на мъжа си минава през граничната река, с цел да избяга в прилежащия Бангладеш. Там интернационалните организации ѝ оказват помощ да откри Али. Съпругът й споделя: " Нямам проблем да остана с нея, тя не е направила това непринудено ".
Под " това " се има поради всеобщото обезчестяване. И в действителност доста рохинги изоставят изнасилените си дами. Оставят ги сами с децата - и със страданието им.
В търсене на сигурност
За една жена със западно мислене доста неща са отвратително непознати тук. Например това, че дамите съвсем не напущат колибите си, даже по време на бенгалските горещини, когато температурите в дребните бараки доближават над 40 градуса. " Не законите диктуват разпоредбите, а традициите ", изясняват чиновниците на Червения кръст. Културата им е такава, че дамите рохинги излизат от къщите, единствено когато това е безусловно належащо. За да се подсигури тяхната сигурност, сега към лагерите са разпръснати 19 огромни хижи единствено за дами, ръководени от разнообразни интернационалните организации. Те съставляват безвредни места, където дамите да могат да прекарат няколко часа и да получат медицински съвет при потребност. Ако зареждането работи, има даже вентилатори, които обезпечават краткотрайно облекчение от жегите. Има работещи тоалетни. И място, където да се къпят децата.
Фатима и Али живеят в противозаконен лагер, издигнат предходната година напълно небрежно, с цел да приюти над 700-те хиляди бежанци рохинги. Колибите са предопределени за кратковременен престой, само че не и за дълготрайно прилагане. Представляват бамбукови структури, покрити с пластмасов брезент, който служи и за стени, и за покрив. Фатима и Али не чакат да изоставен скоро това място. Мианмар не взима ограничения за издаването на документи на рохингите, нито пък им разрешава да се върнат в личната им страна. Без годни документи и без публично поданство, рохингите са оставени на милостта на държавното управление на Бангладеш.
Съвременната история на Бангладеш също е обвързвана с заточение и експулсиране. По тази причина първоначално бежанците са посрещани с схващане и емпатия. Но това полека-лека стартира да се трансформира. Мнозина бенгалци считат, че тяхната страна е направила повече от задоволително, с цел да се погрижи за чужденците.
Ресурсите са лимитирани, а страната непрестанно е застигана от естествени бедствия. Полицията не е в положение да спре възходящото принуждение и контрабандата на опиати и оръжия. Съществува и боязън, че младите мюсюлмани могат да бъдат радикализирани. Изпадналите в обезсърчение се считат за изключително уязвими - младежите, живеещи в лагерите, са желана цел на религиозните екстремисти, търсещи нови бойци. Официално рохингите не могат да напущат лагерите или даже да работят, а децата получават единствено обикновено учебно обучение.
Завинаги изгубено
Фатима има единствено едно предпочитание. Тя желае да се върне в вкъщи, в родината си. Може би се надява да откри това, което е изгубила онази нощ в гората. Може би нейната воля не е задоволително мощна, с цел да си сътвори нов живот в чужбина.
Дъждът продължава да барабани върху белия пластмасов брезент. Това е като че ли ритъмът на упованието посред безгранично изгубеното.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ