Преди 38 години: Нарочно ли тръгна Христо Проданов на смърт към Еверест?
Преди 38 години - на 20 април 1984 година, българският планинар Христо Проданов изкачва Покрива на планетата – Еверест, висок 8848 метра. Точно в 8,15 по радиостанцията проехтява гласът му: „ Аз съм на върха!”. Проданов е четвъртият, покорил международния отличник самичък, като катери върха по най-опасния маршрут - Жестокия път. Българинът е 13-ият, изкачил Еверест без кислородна маска, отбелязвайки и международния връх за денивелация за един ден по време на нанагорнище.
Христо Проданов и шерпът Ринджи стартират катеренето на върха тъкмо в 6 часа и 45 минути. По-късно обаче непалецът се отхвърля и българският планинар остава самичък. Катерачът престоява на върха 33 минути. В 18,48 оповестява по радиостанцията, че взима малко късче от знамето и потегля назад. За слизането си обаче Христо поема нов риск и още веднъж избира най-опасния маршрут – Западният гребен, или така наречен „ Жесток път”.
В 21,10 ч. алпинистът оповестява, че поради тъмнината ще остане да нощува на височина към 8700 метра. На идващия ден - 21 април, в 10,24 Христо дава откъслечни данни за местонахождението си. По тях останалите алпинисти съдят, че той се намира някъде в региона на Голямата сива кула. По това време от лагер 4 към този момент е тръгнала избавителна експедиция, в която са се присъединили Людмил Янков, Трифон Джамбазов и Ринджи. В този ден Людмил Янков устремно се изкачва нагоре в опита да помогне на Христо и даже намира раницата му. За рекордно време Янков преодолява денивелацията от 7170 метра до кота 8500 метра – невиждан образец за човешка всеотдайност. Нощта обаче го сварила на височина 8200 метра и той остава да нощува навън. В същия ден, в 19,45 за финален път се чува радиостанцията на Проданов. След това тя замлъква вечно.
Кой в действителност е този обгърнат в тайнственост мъж? „ За Христо Проданов са изписани и изговорени ужасно доста приказки. Най-често нелепости. Едните - от хора, които дори не са го познавали. Другите – най-вече от завистници, за които Христо е това, което те биха желали, само че в никакъв случай не са могли да бъдат, споделя приятелят му - публицист Петър Атанасов. Той разкрива, че Проданов е имал извънредно тежко детство и юношество, само че по този начин и не е попаднал в категорията на рецидивистите и нарушителите, на които сложното детство е пояснение и индулгенция за всичко.
Всичките му другари са безапелационни, че Ицо е имал невероятната упоритост за изява. Бе търсил реализация в извънредно сложни области – бокс, алпинизъм. Един от треньорите му – именитият бате Аце/ Стоян Ацев/ е считал, че когато Христо е предпочел алпинизма, българският бокс е изгубил една машина за победи на кръга: поради котешката пъргавост и повратливост, фантастичното възприятие за време и разстояние, само че главно поради инстинкта му на победител, с който смазва душeвността на съперниците.
Проданов е получил доста удари в живота си, и то от най-болезнените – в тил. Може би по тази причина е бил извънредно взискателен и недоверчив в контактите си с хората. „ Много мъчно съкратяваше дистанцията сред себе си и близките. Но повярваше ли на някого, му ставаше другар завинаги”, споделя Атанасов. Капакът на парадокса е бил, когато Христо, който безусловно се разхождаше по памирските седемхилядници е бил обявяван за „ некадърен да се приспособява към височината от най-големите тогавашни „ авторитети” във физиологията и спортната медицина, от треньорски препоръки, от безхаберници с научни трофеи.
А Христо Проданов е феномен в международния алпинизъм от ранга на Райнхолд, Месиер, Дон Уилънз, Йежи Кукучка, Дуугъл Хейстън,Ерар Лоретан, Дъг Скот, Войчеих Куртика – и поради естествените си заложби, и поради качествата си на извънреден катерач по канара, сняг и лед и душeвност на терминатор. За жал, Христо като цялостен индивидуалист бе вкаран в скица, в която основното са „ колективизмът” и „ руския опит”. А Проданов бе задминал като знаменце най-големия Райнхолд Меснер на Френе през 1969 година През целия си живот Меснер следва вътрешен императив да се потвърждава пред себе си и да търси границите на личните си благоприятни условия. А Христо беше заставен да се потвърждава пред другите. Това е ключът към драмата на неговия живот.
„ Беше заставен да живее в общество с извратени критерии и оценка на хората и достиженията им. Което не се помирява с обстоятелството, че някой е персона. Което лицемерно връчва награди, а тайничко кипи от злоба и предизвиква клюките и ровенето в мръсното долни дрехи. Всъщност Христо Проданов не се нуждае от адвокатстване. Той е част от историята на българския и международен алпинизъм. И от историята на България”, заключава Петър Атанасов.
„ Ице, ти си огромен българин, не заспивай!”
Тази имитация помнят всички българи, които със спотаен мирис следяха драмата на огромния Христо Проданов през 84-та. Докато алпинистът поема последните си глътки въздух, радистът Стефан Калоянов го твърди по радиостанцията, че към него тичат доста хора и скоро ще бъде избавен. А в действителност никой не си прави заблуда, че през нощта при -30 изтощеният до гибел Христо ще оцелее. Казват, че и той самият към този момент е усещал, че няма в никакъв случай да се върне долу.
„ Спасители потеглиха към него, само че бяха надалеч. Най-близо се оказа Людмил Янков, който пое към него със спален чувал, кислороден уред и термос с чай и е съумя да доближи прекомерно близо. Но бурята нависоко по този начин засипва, снегът по този начин бързо уплътнява, че Людмил е можело да мине на метър от Христо и да не го види. И по тази причина не съумя да го откри. След това бяха ампутирани четирите му пръста”, напомня още веднъж мрачната историята топ алпинистът Кънчо Долапчиев.
Той опроверга неведнъж тиражираната версия, че катерачите от групата се разсърдили на Проданов, че е поел самичък към върха-„ Никой не му се е сърдил. Решението беше моята група да излезе първа, да направи лагер 4 на 7500 метра, на другия ден групата на Джамбазов, която се движи след нас, да направи лагер на 8100 метра и едвам тогава Христо да нападна върха.
За да не се товари с палатки, гориво, вода и така нататък и да бъде с пресни сили. Именно това създаване на 5-ти лагер от него и от шерпа му взе силите и той по тази причина излиза толкоз късно на върха. Ние взехме решение каквото трябваше, а дано управлението да поеме отговорността, че му е разрешило да тръгне по-рано”, споделя катерачът.
Долапчиев не укорява Христо за мощната му упоритост. „ Но в случай че не си упорит, какво правиш под Еверест?”, пита той. Мнозина пък споделят, че всеки, който поема по „ Жестокия път” е наясно, че може в никакъв случай повече да не се върне. Крайни версия даже твърди, че алпинистът преднамерено е тръгнал на гибел поради драми в персоналния си живот.
Еверест продължава да бъде единственият, само че гибелен покрив на света. Жертвите му са към този момент съвсем 200. Там умират още двама българи - през 2004 година горе, на високото вечно остават Христо Христов и Марияна Масларова. Най-зловещото е обаче, че телата на доста от починалите на хиляди метри височина остават вечно вледенени по скатовете. Така Христо остава вечно горе, към Сивата канара.
Всичко зависи от това какъв брой бързо ги затрупва снегът. „ Понякога вятърът затрупва починалите бързо, а на идната година същият ураган, единствено че от другата страна ги отравя отначало. Някои от алпинистите се натъкват на ужасяващи гледки - стърчи крайник, оголва се рамо, ръка.”, споделя Долапчиев. И напомня, че американците преди 14 години намират алпиниста Мелъри, умрял през 1924 година Но никой не търси починали на над 8000 метра, тъй като в случай че тръгнат да смъкват телата им, те незабавно ще се разложат.
Христо Проданов и шерпът Ринджи стартират катеренето на върха тъкмо в 6 часа и 45 минути. По-късно обаче непалецът се отхвърля и българският планинар остава самичък. Катерачът престоява на върха 33 минути. В 18,48 оповестява по радиостанцията, че взима малко късче от знамето и потегля назад. За слизането си обаче Христо поема нов риск и още веднъж избира най-опасния маршрут – Западният гребен, или така наречен „ Жесток път”.
В 21,10 ч. алпинистът оповестява, че поради тъмнината ще остане да нощува на височина към 8700 метра. На идващия ден - 21 април, в 10,24 Христо дава откъслечни данни за местонахождението си. По тях останалите алпинисти съдят, че той се намира някъде в региона на Голямата сива кула. По това време от лагер 4 към този момент е тръгнала избавителна експедиция, в която са се присъединили Людмил Янков, Трифон Джамбазов и Ринджи. В този ден Людмил Янков устремно се изкачва нагоре в опита да помогне на Христо и даже намира раницата му. За рекордно време Янков преодолява денивелацията от 7170 метра до кота 8500 метра – невиждан образец за човешка всеотдайност. Нощта обаче го сварила на височина 8200 метра и той остава да нощува навън. В същия ден, в 19,45 за финален път се чува радиостанцията на Проданов. След това тя замлъква вечно.
Кой в действителност е този обгърнат в тайнственост мъж? „ За Христо Проданов са изписани и изговорени ужасно доста приказки. Най-често нелепости. Едните - от хора, които дори не са го познавали. Другите – най-вече от завистници, за които Христо е това, което те биха желали, само че в никакъв случай не са могли да бъдат, споделя приятелят му - публицист Петър Атанасов. Той разкрива, че Проданов е имал извънредно тежко детство и юношество, само че по този начин и не е попаднал в категорията на рецидивистите и нарушителите, на които сложното детство е пояснение и индулгенция за всичко.
Всичките му другари са безапелационни, че Ицо е имал невероятната упоритост за изява. Бе търсил реализация в извънредно сложни области – бокс, алпинизъм. Един от треньорите му – именитият бате Аце/ Стоян Ацев/ е считал, че когато Христо е предпочел алпинизма, българският бокс е изгубил една машина за победи на кръга: поради котешката пъргавост и повратливост, фантастичното възприятие за време и разстояние, само че главно поради инстинкта му на победител, с който смазва душeвността на съперниците.
Проданов е получил доста удари в живота си, и то от най-болезнените – в тил. Може би по тази причина е бил извънредно взискателен и недоверчив в контактите си с хората. „ Много мъчно съкратяваше дистанцията сред себе си и близките. Но повярваше ли на някого, му ставаше другар завинаги”, споделя Атанасов. Капакът на парадокса е бил, когато Христо, който безусловно се разхождаше по памирските седемхилядници е бил обявяван за „ некадърен да се приспособява към височината от най-големите тогавашни „ авторитети” във физиологията и спортната медицина, от треньорски препоръки, от безхаберници с научни трофеи.
А Христо Проданов е феномен в международния алпинизъм от ранга на Райнхолд, Месиер, Дон Уилънз, Йежи Кукучка, Дуугъл Хейстън,Ерар Лоретан, Дъг Скот, Войчеих Куртика – и поради естествените си заложби, и поради качествата си на извънреден катерач по канара, сняг и лед и душeвност на терминатор. За жал, Христо като цялостен индивидуалист бе вкаран в скица, в която основното са „ колективизмът” и „ руския опит”. А Проданов бе задминал като знаменце най-големия Райнхолд Меснер на Френе през 1969 година През целия си живот Меснер следва вътрешен императив да се потвърждава пред себе си и да търси границите на личните си благоприятни условия. А Христо беше заставен да се потвърждава пред другите. Това е ключът към драмата на неговия живот.
„ Беше заставен да живее в общество с извратени критерии и оценка на хората и достиженията им. Което не се помирява с обстоятелството, че някой е персона. Което лицемерно връчва награди, а тайничко кипи от злоба и предизвиква клюките и ровенето в мръсното долни дрехи. Всъщност Христо Проданов не се нуждае от адвокатстване. Той е част от историята на българския и международен алпинизъм. И от историята на България”, заключава Петър Атанасов.
„ Ице, ти си огромен българин, не заспивай!”
Тази имитация помнят всички българи, които със спотаен мирис следяха драмата на огромния Христо Проданов през 84-та. Докато алпинистът поема последните си глътки въздух, радистът Стефан Калоянов го твърди по радиостанцията, че към него тичат доста хора и скоро ще бъде избавен. А в действителност никой не си прави заблуда, че през нощта при -30 изтощеният до гибел Христо ще оцелее. Казват, че и той самият към този момент е усещал, че няма в никакъв случай да се върне долу.
„ Спасители потеглиха към него, само че бяха надалеч. Най-близо се оказа Людмил Янков, който пое към него със спален чувал, кислороден уред и термос с чай и е съумя да доближи прекомерно близо. Но бурята нависоко по този начин засипва, снегът по този начин бързо уплътнява, че Людмил е можело да мине на метър от Христо и да не го види. И по тази причина не съумя да го откри. След това бяха ампутирани четирите му пръста”, напомня още веднъж мрачната историята топ алпинистът Кънчо Долапчиев.
Той опроверга неведнъж тиражираната версия, че катерачите от групата се разсърдили на Проданов, че е поел самичък към върха-„ Никой не му се е сърдил. Решението беше моята група да излезе първа, да направи лагер 4 на 7500 метра, на другия ден групата на Джамбазов, която се движи след нас, да направи лагер на 8100 метра и едвам тогава Христо да нападна върха.
За да не се товари с палатки, гориво, вода и така нататък и да бъде с пресни сили. Именно това създаване на 5-ти лагер от него и от шерпа му взе силите и той по тази причина излиза толкоз късно на върха. Ние взехме решение каквото трябваше, а дано управлението да поеме отговорността, че му е разрешило да тръгне по-рано”, споделя катерачът.
Долапчиев не укорява Христо за мощната му упоритост. „ Но в случай че не си упорит, какво правиш под Еверест?”, пита той. Мнозина пък споделят, че всеки, който поема по „ Жестокия път” е наясно, че може в никакъв случай повече да не се върне. Крайни версия даже твърди, че алпинистът преднамерено е тръгнал на гибел поради драми в персоналния си живот.
Еверест продължава да бъде единственият, само че гибелен покрив на света. Жертвите му са към този момент съвсем 200. Там умират още двама българи - през 2004 година горе, на високото вечно остават Христо Христов и Марияна Масларова. Най-зловещото е обаче, че телата на доста от починалите на хиляди метри височина остават вечно вледенени по скатовете. Така Христо остава вечно горе, към Сивата канара.
Всичко зависи от това какъв брой бързо ги затрупва снегът. „ Понякога вятърът затрупва починалите бързо, а на идната година същият ураган, единствено че от другата страна ги отравя отначало. Някои от алпинистите се натъкват на ужасяващи гледки - стърчи крайник, оголва се рамо, ръка.”, споделя Долапчиев. И напомня, че американците преди 14 години намират алпиниста Мелъри, умрял през 1924 година Но никой не търси починали на над 8000 метра, тъй като в случай че тръгнат да смъкват телата им, те незабавно ще се разложат.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ