Десет загубени PR битки за последните седем месеца
Правителството на Кирил Петков прекатурна визията за водачество, само че не съумя да се възползва от неповторимия късмет, който гласоподавателите, пък и ориста му предоставиха
Защо в действителност падна държавното управление на Кирил Петков?
Заради мафията, по неговото определение, поради спрените поръчки, поради извънредно огромното его на участниците в обединението или просто поради неприятната си обществена, пък и вътрешна връзка.
По-скоро поради всички тези неща дружно. Но от доста години се занимавам единствено с последната част от този " миш-маш " и ще се опитам да проучвам единствено нея. Като едно доста персонално, прекомерно положително и супер благожелателно мнение.
Гледахме на младите харвардци (казвам го без подигравка, а с горделивост, и аз също прекосих наскоро през невероятния опит на този незабравим университет) като на вяра, като на подарък от ориста, млади и начетени предприемачи да поведат България към нещо по-добро, да се преборят с корупцията и да покажат, че може и по различен метод.
Опитът несъмнено си струваше, нека сме си извадили ние всички положителните поучения от него.
От много време споделям тезата си (особено в наскоро издадената в Америка книга The Global PR Revolution), че рано или късно така наречен народна власт ще съобщи " Богу дух " и страните ще би трябвало да бъдат ръководени като едни големи бизнес организации с управителен бордове и със мощното присъединяване на цифровия надзор. Появата на млади предприемачи в политиката ни даде мощна вяра, че в България това може да се случи надалеч по-бързо и сполучливо, в сравнение с в други много консервативни страни, и то - както доста други неща у нас се случиха с така наречен " жабешки скок ", прескачайки трудности, поставяни от генерации.
Каквото и както и който и да приказва обаче, цялата тази бурна, възторжена, прочувствена и постоянно разхвърляна идея за ръководство бе придружена от всекидневни информационни гафове.
Вероятно зад тях са стояли положителни планове, или както се споделя на британски wishful thinking (пожелателно мислене), само че в бизнеса има едно желязно предписание: значим е крайният резултат. Него всички го знаем: избори още веднъж и още веднъж и един вагон обещания, без даже да им знаем ориста.
Или както споделяше прелестният неуместно умрял планинар Боян Петров: На върха си единствено когато си изкачил върха.
И четирите партии изгубиха и печеливш от тази обстановка няма и няма да има, да не приказваме, че и България загуби, остана без държавно управление (служебно държавно управление на процедура значи без правителство) в най-трудния интервал от най-малко 30 години насам.
То е ясно, че четири взаимно изключващи се политически, интелектуално и исторически сили желаеха да създадат нещо положително. Но то, за жалост, не се случи и в този момент крепко сърбаме горчивата и безвкусна попара на изгубеното време.
Играем го този неправилен мач към този момент над 30 години... И по този начин - предстоят ни нови избори, нови пазарлъци, нови обединения, квоти за министри, хапки на този, хапки на оня очевидно до безспир.
Но дано за миг се спрем и погледнем обратно и си дадем сметка къде стоим в този момент.
Правителството на Кирил Петков, родено небрежно от тази в действителност причудлива и нетипична коалиция, по една или друга причина, в действителност загуби най-малко 10 информационни - или както ние си ги назоваваме разговорно - PR борби.
Всяка една от тези PR борби е органично преплетена с политиката. Всяка от тях можеше да бъде преодоляна или отчасти решена и не е наложително всяка една от тях да е изгубена по виновност на обединението. Но всяка една от тях е реалност.
Всяка една можеше с лекост да бъде преодоляна - водещите министри бяха млади, доста добре образовани хора с - хипотетична - така наречен западна визия и - отново хипотетични - умения да поддържат връзка умерено и да изясняват налично.
Нито знам дали са имали PR консултанти, нито в случай че са имали - кои са били, нито ме интересува, само че от първия ден във властта стъпиха изкривено и по този начин продължиха до края.
Изброявам единствено най-важните неща, от които всички ние, както всички бъдещи, само че и някогашни държавни управления е добре да си вземат поука, без да ги класифицирам по значимост.
Първата изгубена борба без подозрение бе в облика на самия министър председател. Бях подготвен да се обзаложа по време на предходните избори преди по-малко от година, че в случай че неговата партия завоюва изборите, той може да си остане министър председател повече от 12 години (колкото е върхът на неговия предходник Бойко Борисов). Останах като гръмнат и комплициран още от първите му дни като министър председател, когато походи десетина минути пешком из Брюксел с защита и няколко празни коли зад него и това беше показано като грандиозна вест във всички обществени медии, след което хвърча с голям празен държавен аероплан до Солун с обяснението, че по този начин си икономисал чакането на границата.
По време на всичките си обществени прояви той беше компактно обграден от прекомерно забележима за всички защита, по този начин както нито Борис Джонсън, нито Ангела Меркел, а и който и да е различен, не би си разрешил да се появи на среща с бизнеса, с други политици, да не приказваме на плажа, в местността Корал да вземем за пример. Вероятно някой му е втълпил, че това повелява протоколът, само че незабавно ще оспоря - няма протокол, който да повелява изкуствена отдалеченост на един министър председател от неговите гласоподаватели или събеседници, няма съвременна защита, която да парадира с наличие, да не приказвам, че не може да има политик, който изобщо да разреши това.
Всичко това можеше да бъде спестено и ръководено в действителност професионално и съществено.
През цялото време Кирил Петков сякаш се оправдаваше и учудващо вървеше след събитията, Асен Василев и Даниел Лорер имаха много положителни попадения, само че те останаха в сянката на общото празно говорене. Според мен Гроздан Караджов също беше добър комуникатор, пък и той в това държавно управление беше единственият, минал въпреки всичко през изпълнителната власт, въпреки и за малко. Така или другояче, гласът на държавното управление остана глас в пустиня, макар, че не бих споделил изобщо, че медиите бяха против тях, изключително публичните, и изключително националните.
Е, с цел да бъда напълно прецизен, най-хубавата демонстрация на Петков беше неговото последно послание като министър председател в деня на сдаването на властта. Или той, или неговите съветници, най-сетне си бяха научили урока по допустимо най-трудния метод, за жалост. И даже и това да беше един дребен триумф като за край, той бързо бе помрачен от сагата хванати/нехванати за ръце с шефката на кабинета и изключително от нейното несръчно и цялостно с информационни парадокси известие минути по-късно.
Втората е борбата за еврото и извънредно неприятната и неуверена обществена връзка. Това е една от най-важните борби за България и трябваше да бъде дискутирана и изяснява всеки ден и всеки час от приети специалисти, без да се влагат политически нюанси. И в случай че от януари 2023 година нашата валута не успее да се трансформира в единната европейска, години по-късно ще сърбаме горчивата попара на изпуснатото време. И студент първи курс по стопанска система ще извади на масата 100 аргумента за какво България би трябвало да влезе в еврозоната незабавно и още най-малко хиляда и 100 вреди, в случай че това не се случи.
Имаше много мощни упования това да направи и самото държавно управление.
Третата изгубена борба е борбата за южната граница. Което в действителност си е борба за влизането ни в Шенген. Докато не си вкараме ред във външната ни европейска граница, това няма да е допустимо и това беше ясно още от първия ден. И тук не става въпрос единствено за прословутите санитарни инспекции на Капитан Андреево, а изобщо за сигурността по цялата граница, за която надали някой разбра кой е прав и кой е крив, кой какво е правил или не, кой на кого е предложил подкупи и дали.
Четвъртата борба бе тази за имиджа на България в чужбина. Туристическата ни реклама - доколкото изобщо се " пръкна " такава, беше обикновена, наивна и безпомощна, скучна и вяла. Развяваха се хора по ски писти, в спа центрове и джакузита, на водни ски - всичко това Европа го има в обилие и сигурно надалеч по-добро. Липсваха ни лицата на България, хората, младежите, техните занимания, усмивки, разсъдък, щастливите туристи, мениджъри на хотели или бизнеси.
Срам ме е в писан текст да кажа на какво наподобява логото на България в тази причудливо извита полуроза, още от пръв взор предизвикваща не чак толкоз лицеприятни асоциации Работа за месец-два да се смени. И по този начин - към този момент петнайсетина години. Каквито и числа обаче, който и да ни ги демонстрира в този момент - нищо не беше направено да се промотира интензивно България като сигурна и постоянна туристическа и капиталова дестинация.
Нещо повече - един от несъмнено информационните минуси на цялото държавно управление бе непрекъснатото повторение във всички европейски, и освен, институции какъв брой корумпирана страна е България и по какъв начин в този момент тъкмо те се борят с корупцията, но все не съумяват, сигурно тези послания нанесоха големи вреди на страната, не минаваше и ден да не поуча мейл от мой сътрудник в чужбина, съпроводен от откъс на някой министър и след него един цялостен ред с въпросителни.
Петата изгубена борба бе с инфлацията и тоталните неясноти от протичащото се в енергетиката. Докато Кирил Петков с необятна усмивка обясняваше по какъв начин внасяме от братска Америка по-евтин газ, единствено за последните три месец газта към този момент нараства един път с 30% и незабавно по-късно още с 50%... Е, това към този момент не е неприятна или непремерена връзка, просто безпорядък в посланията, само че и което е надалеч по-тревожно, в сметките и мениджмънта.
Шестата изгубена борба бе провокирана от супер неувереното и непостоянно отношение към войната в Украйна. В един миг Кирил Петков си намерения, че може да угоди и на Брюксел, и на Вашингтон, и на Нинова, и на Костадинов по едно и също време, което евентуално и Хенри Кисинджър не би могъл да направи. За страна членка на НАТО и Европейски Съюз, за страна стремяща се към налагането на съвременни европейски демократични полезности това бе безусловно неприемливо.
Важно бе, че Асен Василев на конференция в Българска телеграфна агенция ( " позицията на Радев за Украйна е позорна " ) изми срама от това ученическо съмнение, само че коства ми се беше прекомерно късно. И това не е обръщение против Русия като страна или народ, а трябваше да бъде ясна и точна позиция против който и да е агресор в съвременна Европа, а точно то закъсня съвсем съдбовно. И като прибавим към това и безредната прибързана връзка кой, по какъв начин и за какво гони 70 съветски дипломати и дали изобщо всички са дипломати и какви са съответните причинни, картината става даже тревожна. Нямаше и разумна, пък и хуманна причина българският парламент да не разреши на президента Зеленски да се обърне към него, към българските жители от резиденцията си в Киев, по този начин както направи в редица европейски страни. Това срамно леке също дълго време ще засенчва и положителните планове на българските политици и то остана безусловно без пояснение.
Твърденията на Лена Бориславова, че в България съветското посолство раздава по 4000 лв. на публицисти, с цел да пишат в поддръжка на Русия, увиснаха във въздуха и никой в никакъв случай не разбра от кое място пристигна тази цифра и кой в действителност получава тези пари. Самата Бориславова се скри и не пророни повече и дума по тази тематика, с което добави негативи към цялото държавно управление и остави усещане, че приказва " на кило " без нито едно доказателство.
Седмата много нелогично изгубена борба, която евентуално никой не осъзнава, това е прекомерно вялата връзка в обществените медии. Ако някой за момент се вгледа във Facebook профила на някогашния към този момент министър председател или пък в групата " Подкрепа за Кирил Петков и Асен Василев ", елементарно ще види, че те изобилстват от евтини пропагандни текстове, отчитане на триумфи и всевъзможни срещи, които един министър председател или министър по този начин или другояче прави, тъй като най-малкото това му е работата. Но никой към този момент не обръща внимание на общи и безвкусни заявления, още по-малко на прекомерно непремерени хвалби за този или оня, скучни публични фотографии, тежки за четене текстове.
Злополучният арест на Бойко Борисов като осма изгубена борба подминавам съвсем телеграфно, макар, че беше и един от сериозните информационни плесници за бившето държавно управление. Дори не си върша труда, с цел да считам какъв брой лайка в обществените медии има поста на Кирил Петков в профила му, че " никой не е над закона ", нещо, което по формулировка е ясно откогато има закони. Факт е обаче, че най-малко обществено не стана ясно нито едно обвиняване, въпреки и скалъпено, въпреки и неумело съшито или даже измислено. Нито едно! И цялата тази комедия в последна сметка остави усещане за безспорна безредица в това кой какво прави и по какъв начин и какво оповестява на света, нещо което хвърли както международните анализатори, по този начин и непознатите дипломати в София в много огромно неразбиране. Оставам настрани самите български жители, които по този начин и не схванаха какво се случи.
Деветата я присъединявам към безспорните, незнайно за какво зле обяснени триумфи - хепиенда със Северна Македония, като тук още веднъж доста стеснен кръг от хора схванаха защо стана дума и какво в действителност свършиха или не французите в цялата тази сага от разнопосочни връзки и дезинформации. Разбира се, че това беше мощен пробив на българската дипломация и за жалост той си остана завоалиран без ясни послания и добра връзка на резултатите му. Както в България, по този начин и в Македония. А в това време си беше тематика за най-малко десетина съответни конференции, изявленията и интелигентни разбори.
И най-после - десетата толкоз значима борба: борбата за образован звук в политическите диспути беше напълно изгубена от младите в политиката. Поне към този момент. Факт е, че такова дъно на замяна на реплики, на облекло, на обиди и нецензурност никой единствено преди десетина години не можеше да допусна, че може да има в българския парламент, из телевизионните студиа, изобщо в българската политика. Политическите диспути в България през последните седем месеца бяха по-скоро конкуренция кой ще излъже повече, какъв брой хора и какъв брой медии ще се заловен на лъжите му и кой ще се облече по-просташки и безвкусно, с цел да може медиите да разискват тениските и джинсите им, а не неналичието на послания и визии. Този неуспех обаче беше за всички партии, без значение кой по какъв начин приказва и мисли. Това беше в действителност същинският позор за България.
Всъщност имаше и една огромна извоювана борба и няма по какъв начин да не я загатна.
Всички в България видяха, че може да се опитва ръководство и по-друг метод, с други хора, с други хрумвания и настроения и сигурно това ще е бъдещето, стига добре да помним случилото се и да имаме точни пояснения за него. През последните дни приказвах много доста с хора от обединението и чух десетки пояснения от вида на " администрацията ни провали ",
„ съветските тролове и подправените вести смъкнаха държавното управление ", " опозицията игра непочтено “
и още най-малко стотина в този дух. Е, добре, само че това е част от играта, наречена политика и, с цел да я играят, трябват хора с опит и с разбирането, че в гората в действителност има мечки и в случай че не можеш да се оправиш с тях, просто не влизаш.
Кой по какъв начин може и дали може да се оправи с най-трудно предвидимата обстановка от 30 години насам в българската стопанска система и политика, надали някой може да планува или посъветва в тези дни. За мен едно е несъмнено - от рецесия се излиза единствено с експертно държавно управление с поддръжката на мощно и същинско загрижено за България болшинство, със строги закони и с четири, вместо с две.
И те са - бистрота, честност, точност и ПР.
Ето за какво считам, че изборите през октомври няма да трансформират нищо - остава ни вярата, че сегашните политици всеки ден всеки час и всяка минута ще си спомнят думите на Далай Лама - като загубиш, не губи уроците.
Безценно! Особено в PR бизнеса.
Коментар на Максим Бехар за „ 24 часа “
Защо в действителност падна държавното управление на Кирил Петков?
Заради мафията, по неговото определение, поради спрените поръчки, поради извънредно огромното его на участниците в обединението или просто поради неприятната си обществена, пък и вътрешна връзка.
По-скоро поради всички тези неща дружно. Но от доста години се занимавам единствено с последната част от този " миш-маш " и ще се опитам да проучвам единствено нея. Като едно доста персонално, прекомерно положително и супер благожелателно мнение.
Гледахме на младите харвардци (казвам го без подигравка, а с горделивост, и аз също прекосих наскоро през невероятния опит на този незабравим университет) като на вяра, като на подарък от ориста, млади и начетени предприемачи да поведат България към нещо по-добро, да се преборят с корупцията и да покажат, че може и по различен метод.
Опитът несъмнено си струваше, нека сме си извадили ние всички положителните поучения от него.
От много време споделям тезата си (особено в наскоро издадената в Америка книга The Global PR Revolution), че рано или късно така наречен народна власт ще съобщи " Богу дух " и страните ще би трябвало да бъдат ръководени като едни големи бизнес организации с управителен бордове и със мощното присъединяване на цифровия надзор. Появата на млади предприемачи в политиката ни даде мощна вяра, че в България това може да се случи надалеч по-бързо и сполучливо, в сравнение с в други много консервативни страни, и то - както доста други неща у нас се случиха с така наречен " жабешки скок ", прескачайки трудности, поставяни от генерации.
Каквото и както и който и да приказва обаче, цялата тази бурна, възторжена, прочувствена и постоянно разхвърляна идея за ръководство бе придружена от всекидневни информационни гафове.
Вероятно зад тях са стояли положителни планове, или както се споделя на британски wishful thinking (пожелателно мислене), само че в бизнеса има едно желязно предписание: значим е крайният резултат. Него всички го знаем: избори още веднъж и още веднъж и един вагон обещания, без даже да им знаем ориста.
Или както споделяше прелестният неуместно умрял планинар Боян Петров: На върха си единствено когато си изкачил върха.
И четирите партии изгубиха и печеливш от тази обстановка няма и няма да има, да не приказваме, че и България загуби, остана без държавно управление (служебно държавно управление на процедура значи без правителство) в най-трудния интервал от най-малко 30 години насам.
То е ясно, че четири взаимно изключващи се политически, интелектуално и исторически сили желаеха да създадат нещо положително. Но то, за жалост, не се случи и в този момент крепко сърбаме горчивата и безвкусна попара на изгубеното време.
Играем го този неправилен мач към този момент над 30 години... И по този начин - предстоят ни нови избори, нови пазарлъци, нови обединения, квоти за министри, хапки на този, хапки на оня очевидно до безспир.
Но дано за миг се спрем и погледнем обратно и си дадем сметка къде стоим в този момент.
Правителството на Кирил Петков, родено небрежно от тази в действителност причудлива и нетипична коалиция, по една или друга причина, в действителност загуби най-малко 10 информационни - или както ние си ги назоваваме разговорно - PR борби.
Всяка една от тези PR борби е органично преплетена с политиката. Всяка от тях можеше да бъде преодоляна или отчасти решена и не е наложително всяка една от тях да е изгубена по виновност на обединението. Но всяка една от тях е реалност.
Всяка една можеше с лекост да бъде преодоляна - водещите министри бяха млади, доста добре образовани хора с - хипотетична - така наречен западна визия и - отново хипотетични - умения да поддържат връзка умерено и да изясняват налично.
Нито знам дали са имали PR консултанти, нито в случай че са имали - кои са били, нито ме интересува, само че от първия ден във властта стъпиха изкривено и по този начин продължиха до края.
Изброявам единствено най-важните неща, от които всички ние, както всички бъдещи, само че и някогашни държавни управления е добре да си вземат поука, без да ги класифицирам по значимост.
Първата изгубена борба без подозрение бе в облика на самия министър председател. Бях подготвен да се обзаложа по време на предходните избори преди по-малко от година, че в случай че неговата партия завоюва изборите, той може да си остане министър председател повече от 12 години (колкото е върхът на неговия предходник Бойко Борисов). Останах като гръмнат и комплициран още от първите му дни като министър председател, когато походи десетина минути пешком из Брюксел с защита и няколко празни коли зад него и това беше показано като грандиозна вест във всички обществени медии, след което хвърча с голям празен държавен аероплан до Солун с обяснението, че по този начин си икономисал чакането на границата.
По време на всичките си обществени прояви той беше компактно обграден от прекомерно забележима за всички защита, по този начин както нито Борис Джонсън, нито Ангела Меркел, а и който и да е различен, не би си разрешил да се появи на среща с бизнеса, с други политици, да не приказваме на плажа, в местността Корал да вземем за пример. Вероятно някой му е втълпил, че това повелява протоколът, само че незабавно ще оспоря - няма протокол, който да повелява изкуствена отдалеченост на един министър председател от неговите гласоподаватели или събеседници, няма съвременна защита, която да парадира с наличие, да не приказвам, че не може да има политик, който изобщо да разреши това.
Всичко това можеше да бъде спестено и ръководено в действителност професионално и съществено.
През цялото време Кирил Петков сякаш се оправдаваше и учудващо вървеше след събитията, Асен Василев и Даниел Лорер имаха много положителни попадения, само че те останаха в сянката на общото празно говорене. Според мен Гроздан Караджов също беше добър комуникатор, пък и той в това държавно управление беше единственият, минал въпреки всичко през изпълнителната власт, въпреки и за малко. Така или другояче, гласът на държавното управление остана глас в пустиня, макар, че не бих споделил изобщо, че медиите бяха против тях, изключително публичните, и изключително националните.
Е, с цел да бъда напълно прецизен, най-хубавата демонстрация на Петков беше неговото последно послание като министър председател в деня на сдаването на властта. Или той, или неговите съветници, най-сетне си бяха научили урока по допустимо най-трудния метод, за жалост. И даже и това да беше един дребен триумф като за край, той бързо бе помрачен от сагата хванати/нехванати за ръце с шефката на кабинета и изключително от нейното несръчно и цялостно с информационни парадокси известие минути по-късно.
Втората е борбата за еврото и извънредно неприятната и неуверена обществена връзка. Това е една от най-важните борби за България и трябваше да бъде дискутирана и изяснява всеки ден и всеки час от приети специалисти, без да се влагат политически нюанси. И в случай че от януари 2023 година нашата валута не успее да се трансформира в единната европейска, години по-късно ще сърбаме горчивата попара на изпуснатото време. И студент първи курс по стопанска система ще извади на масата 100 аргумента за какво България би трябвало да влезе в еврозоната незабавно и още най-малко хиляда и 100 вреди, в случай че това не се случи.
Имаше много мощни упования това да направи и самото държавно управление.
Третата изгубена борба е борбата за южната граница. Което в действителност си е борба за влизането ни в Шенген. Докато не си вкараме ред във външната ни европейска граница, това няма да е допустимо и това беше ясно още от първия ден. И тук не става въпрос единствено за прословутите санитарни инспекции на Капитан Андреево, а изобщо за сигурността по цялата граница, за която надали някой разбра кой е прав и кой е крив, кой какво е правил или не, кой на кого е предложил подкупи и дали.
Четвъртата борба бе тази за имиджа на България в чужбина. Туристическата ни реклама - доколкото изобщо се " пръкна " такава, беше обикновена, наивна и безпомощна, скучна и вяла. Развяваха се хора по ски писти, в спа центрове и джакузита, на водни ски - всичко това Европа го има в обилие и сигурно надалеч по-добро. Липсваха ни лицата на България, хората, младежите, техните занимания, усмивки, разсъдък, щастливите туристи, мениджъри на хотели или бизнеси.
Срам ме е в писан текст да кажа на какво наподобява логото на България в тази причудливо извита полуроза, още от пръв взор предизвикваща не чак толкоз лицеприятни асоциации Работа за месец-два да се смени. И по този начин - към този момент петнайсетина години. Каквито и числа обаче, който и да ни ги демонстрира в този момент - нищо не беше направено да се промотира интензивно България като сигурна и постоянна туристическа и капиталова дестинация.
Нещо повече - един от несъмнено информационните минуси на цялото държавно управление бе непрекъснатото повторение във всички европейски, и освен, институции какъв брой корумпирана страна е България и по какъв начин в този момент тъкмо те се борят с корупцията, но все не съумяват, сигурно тези послания нанесоха големи вреди на страната, не минаваше и ден да не поуча мейл от мой сътрудник в чужбина, съпроводен от откъс на някой министър и след него един цялостен ред с въпросителни.
Петата изгубена борба бе с инфлацията и тоталните неясноти от протичащото се в енергетиката. Докато Кирил Петков с необятна усмивка обясняваше по какъв начин внасяме от братска Америка по-евтин газ, единствено за последните три месец газта към този момент нараства един път с 30% и незабавно по-късно още с 50%... Е, това към този момент не е неприятна или непремерена връзка, просто безпорядък в посланията, само че и което е надалеч по-тревожно, в сметките и мениджмънта.
Шестата изгубена борба бе провокирана от супер неувереното и непостоянно отношение към войната в Украйна. В един миг Кирил Петков си намерения, че може да угоди и на Брюксел, и на Вашингтон, и на Нинова, и на Костадинов по едно и също време, което евентуално и Хенри Кисинджър не би могъл да направи. За страна членка на НАТО и Европейски Съюз, за страна стремяща се към налагането на съвременни европейски демократични полезности това бе безусловно неприемливо.
Важно бе, че Асен Василев на конференция в Българска телеграфна агенция ( " позицията на Радев за Украйна е позорна " ) изми срама от това ученическо съмнение, само че коства ми се беше прекомерно късно. И това не е обръщение против Русия като страна или народ, а трябваше да бъде ясна и точна позиция против който и да е агресор в съвременна Европа, а точно то закъсня съвсем съдбовно. И като прибавим към това и безредната прибързана връзка кой, по какъв начин и за какво гони 70 съветски дипломати и дали изобщо всички са дипломати и какви са съответните причинни, картината става даже тревожна. Нямаше и разумна, пък и хуманна причина българският парламент да не разреши на президента Зеленски да се обърне към него, към българските жители от резиденцията си в Киев, по този начин както направи в редица европейски страни. Това срамно леке също дълго време ще засенчва и положителните планове на българските политици и то остана безусловно без пояснение.
Твърденията на Лена Бориславова, че в България съветското посолство раздава по 4000 лв. на публицисти, с цел да пишат в поддръжка на Русия, увиснаха във въздуха и никой в никакъв случай не разбра от кое място пристигна тази цифра и кой в действителност получава тези пари. Самата Бориславова се скри и не пророни повече и дума по тази тематика, с което добави негативи към цялото държавно управление и остави усещане, че приказва " на кило " без нито едно доказателство.
Седмата много нелогично изгубена борба, която евентуално никой не осъзнава, това е прекомерно вялата връзка в обществените медии. Ако някой за момент се вгледа във Facebook профила на някогашния към този момент министър председател или пък в групата " Подкрепа за Кирил Петков и Асен Василев ", елементарно ще види, че те изобилстват от евтини пропагандни текстове, отчитане на триумфи и всевъзможни срещи, които един министър председател или министър по този начин или другояче прави, тъй като най-малкото това му е работата. Но никой към този момент не обръща внимание на общи и безвкусни заявления, още по-малко на прекомерно непремерени хвалби за този или оня, скучни публични фотографии, тежки за четене текстове.
Злополучният арест на Бойко Борисов като осма изгубена борба подминавам съвсем телеграфно, макар, че беше и един от сериозните информационни плесници за бившето държавно управление. Дори не си върша труда, с цел да считам какъв брой лайка в обществените медии има поста на Кирил Петков в профила му, че " никой не е над закона ", нещо, което по формулировка е ясно откогато има закони. Факт е обаче, че най-малко обществено не стана ясно нито едно обвиняване, въпреки и скалъпено, въпреки и неумело съшито или даже измислено. Нито едно! И цялата тази комедия в последна сметка остави усещане за безспорна безредица в това кой какво прави и по какъв начин и какво оповестява на света, нещо което хвърли както международните анализатори, по този начин и непознатите дипломати в София в много огромно неразбиране. Оставам настрани самите български жители, които по този начин и не схванаха какво се случи.
Деветата я присъединявам към безспорните, незнайно за какво зле обяснени триумфи - хепиенда със Северна Македония, като тук още веднъж доста стеснен кръг от хора схванаха защо стана дума и какво в действителност свършиха или не французите в цялата тази сага от разнопосочни връзки и дезинформации. Разбира се, че това беше мощен пробив на българската дипломация и за жалост той си остана завоалиран без ясни послания и добра връзка на резултатите му. Както в България, по този начин и в Македония. А в това време си беше тематика за най-малко десетина съответни конференции, изявленията и интелигентни разбори.
И най-после - десетата толкоз значима борба: борбата за образован звук в политическите диспути беше напълно изгубена от младите в политиката. Поне към този момент. Факт е, че такова дъно на замяна на реплики, на облекло, на обиди и нецензурност никой единствено преди десетина години не можеше да допусна, че може да има в българския парламент, из телевизионните студиа, изобщо в българската политика. Политическите диспути в България през последните седем месеца бяха по-скоро конкуренция кой ще излъже повече, какъв брой хора и какъв брой медии ще се заловен на лъжите му и кой ще се облече по-просташки и безвкусно, с цел да може медиите да разискват тениските и джинсите им, а не неналичието на послания и визии. Този неуспех обаче беше за всички партии, без значение кой по какъв начин приказва и мисли. Това беше в действителност същинският позор за България.
Всъщност имаше и една огромна извоювана борба и няма по какъв начин да не я загатна.
Всички в България видяха, че може да се опитва ръководство и по-друг метод, с други хора, с други хрумвания и настроения и сигурно това ще е бъдещето, стига добре да помним случилото се и да имаме точни пояснения за него. През последните дни приказвах много доста с хора от обединението и чух десетки пояснения от вида на " администрацията ни провали ",
„ съветските тролове и подправените вести смъкнаха държавното управление ", " опозицията игра непочтено “
и още най-малко стотина в този дух. Е, добре, само че това е част от играта, наречена политика и, с цел да я играят, трябват хора с опит и с разбирането, че в гората в действителност има мечки и в случай че не можеш да се оправиш с тях, просто не влизаш.
Кой по какъв начин може и дали може да се оправи с най-трудно предвидимата обстановка от 30 години насам в българската стопанска система и политика, надали някой може да планува или посъветва в тези дни. За мен едно е несъмнено - от рецесия се излиза единствено с експертно държавно управление с поддръжката на мощно и същинско загрижено за България болшинство, със строги закони и с четири, вместо с две.
И те са - бистрота, честност, точност и ПР.
Ето за какво считам, че изборите през октомври няма да трансформират нищо - остава ни вярата, че сегашните политици всеки ден всеки час и всяка минута ще си спомнят думите на Далай Лама - като загубиш, не губи уроците.
Безценно! Особено в PR бизнеса.
Коментар на Максим Бехар за „ 24 часа “
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ