Всичко, всичко на тоя свят е от слънцето ♥ Владимир Димитров - МАЙСТОРА
„ Посвещавам на вас, които в този момент рисувате цъфналата градина на България, рисувате хора, по-високи от къщите, и небе, синьо като в приказките; на вас, които с безстрашни очи гледате слънцето и мечтаете да го уловите с багри върху платната си; на вас, в чиито сърца е жива парченце от младостта и дарбата на Владимир Димитров – Майстора! “
~ Георги СТРУМСКИ
(„ Автопортрет “, Владимир Димитров – Майстора)
Художникът и слънцето
Сватбите в неделя бяха насладата на градчето. Отмерено и призивно удряше тъпанът. Писваше кларнетът. Излизаха пред къщите си хората. По прашния площад се задаваха дами като същински горди мадони. Трепереха белите, алените, жълти, розови и зелени забрадки. Над копринените нагръдници се люшваха нанизи от пендари. Туптящият темп на живата мелодия спояваше веригата от крепко уловени ръце.
Владе стоеше облегнат на един зид, наслаждаваше се на огнените танци и костюмите, слушаше песните, попили в себе си оскъдните наслади.
Усети, че някой го дръпна за ръкава. Зад него бяха застанали Никола и чужд младеж с високо чело, кестенява коси и светли спокойни очи.
– Заплеснал се по невястата, на нас не обръща никакво внимание – въртеше усмихнато рошавата си глава писарят Никола. – Бях заречен да те срещна с Емануил Попдимитров и не съм не запомнил.
– Щом планината не отива при Мохамед, то Мохамед е пристигнал при планината – подаде ръка непознатият младеж. – Значи, това си ти, Владимир-богатир?
Никола раздели ръцете им и ги потегли към хорото.
– За какво сме излезли на площада? Няма единствено да се гледаме. Хайде, че ми е студено!
Никола не ги пусна, до момента в който не се уловиха и те в живата верига. Сториха единствено по една крачка и станаха парченце от хороводния кръг, който се вълнуваше и движеше като един човек.
Застанал сред двамата, Владе държеше в едната си длан нежната ръка на Емануил, а в другата мощните и неспокойни пръсти на Никола. Владе стърчеше с цяла глава над двамата си приятели и трябваше да се привежда, с цел да чува радостните им намеци.
Хорото ги понесе, преля им от своята жизненост. Кларнетистът надуваше бузи до пръсване. Тъпанджията немилостиво думкаше и обръчите на тъпана пращяха.
Неусетно и властно в живота на Владе пристигна това, което му беше липсвало до момента. Намери нещо доста по-важно от заплатата, която му осигуряваше скромното съществования. Намери другарството. Сърце, което да се вълнува като неговото, да го схваща с половин дума. Да има на кого да повери наслада и смътна болежка. Красиво и блажено свещенодействие – другарството, изпълнило мислите, часовете.
Юношите сякаш се бяха търсили от дълго време. Бяха се намерили таман в точния момент в живота си. Тъкмо тогава, когато имаха толкоз въпроси, парещи на устните им, толкоз спотаена любов и неразбираеми проекти, които не можеха да споделят нито с майка и татко, нито с момиче. Очакваха ги безчет непрочетени книги, несвършени диалози. Бяха щастливи, че не са се разминали по шумните улици на града. Искаха всяка минута да бъдат тримата. Всякога имаха какво да изживеят дружно, да си поверят, да поспорят, да опишат.
Не ги привличаха кафенетата, пиянските компании, гуляите и картите. Юношите търсеха опипом думите, които можеха да се трансфорат в звънлив спокоен, багрите, които можеха да излеят в картина. Когато единият сполучваше, радостно туптяха три сърца.
И нееднократно в своите разходки из полето слушаха смълчани песента, преплела думи и багри:
Мома коси зелена морава,
Като коси, три откоса кара:
Първи откос – трева детелина,
Втори откос – бял-червен трендафил,
Трети откос – дребен ран-босилек.
Само на двамата си другари Владе показваше рисунките от персоналното си тефтерче. Това тефтерче дори и нощем той слагаше под възглавницата си – нали и насън може да види нещо забавно.
„ Всичко, всичко на тоя свят е от слънцето “ – мислеше си през тези сладки дни и нощи Владе.
Когато гледаше майка си, сведена към шарките на чергата, когато слушаше песента на „ окачките “ в полето, когато гледаше усмивката на съседското момиче, когато газеше с Никола и Емануил през жълтите класове на пшеницата, когато се опиваше от хубостта на земята-вълшебница и многознайница – той вярваше, че хората са от слънцето, че всичко на света – от тревичката до планината – е от слънцето.
Когато се сблъскваше с ужасяващата бедност на крайния квартал, когато го оглушаваха пиянските крясъци, когато го уплиташе в пипалата си хитростта, още веднъж го глождеше подозрение и мъка свиваше бръчки край устните му.
Продължаваше без почивка огромното му учебно заведение с безчет въпроси и с тежки изпити. Никой не даваше безплатно грошовете за хляба. Краят на това учебно заведение не се виждаше и не звънеше за отдих поледен звънец.
Из: „ Художникът и слънцето “, Георги Струмски, изд. „ Български публицист “, София, 1973 година
*Картини на Владимир Димитров – Майстора
