Послание към младите американци Дороти Томпсън ме помоли да ви

Послание към младите американци

Дороти Томпсън ме помоли да ви кажа няколко думи и аз доста се зарадвах. Сега не се чувствувам като публицист, който се обръща към нереална аудитория. Струва ми се, че просто като ваш приятел съм седнал сред вас - младите хора с благосклонност, и дружно с вас преглеждам един от въпросите, които сме взели драговолно. И най-важното - говоря в този момент с вас, както бих желал да приказвам със своите сънародници. Те в този момент са надалеч. Бъдете мои другари.

Вие воювате. Млади сте. Готвите се да се трудите и да се биете за вашата страна. Но знаете, че на карта е сложено освен това от ориста на страната ви. Решава се ориста на целия свят. И вие се готвите да се трудите и да се биете в името на свободата в целия свят.

Ако бяхте единствено бойци, бих се обърнал към вас като към бойци. Бих ви споделил: „ Оставете настрани всички проблеми. Сега има единствено един проблем: оръжието. “ Но вие сте млади и вашата отговорност е още по-тежка от тази на бойците. Тя е двойна. Вие се готвите да се сражавате за свободата. Ала би трябвало също да изясните какво значи независимост и да я изградите.

Думите при хората се изхабяват и губят своя смисъл. Научните теории се изхабяват. Изхабяват се и обществените формулировки. Това е цената на придвижването на индивида напред. Ако не желаете да се задоволите с мъртви мисли, би трябвало непрекъснато да ги освежавате: А свободата е въпрос, който не може да се отделя от другите. Защото, с цел да бъде свободен, индивидът би трябвало на първо място да бъде човек. Така, търсейки същността на всички проблеми, ще се натъкнете на казуса за индивида.

А понятието независимост може да има най-различни смисли. То може да бъде свободата да се отречете от своите традиции, да скъсате с традициите си, да се откажете от присъединяване в публичните каузи, при изискване че с това не вредите на другите. Можете да кажете: „ Свободата на личността свършва там, където стартира да вреди на близките. “ И вие не вредите на близките, в случай че вашият публичен живот се лимитира в най-необходимите контакти, като да вземем за пример труда ви за парченце самун. Получили сте единствено това, което ви се поставя.

Нищо не би се трансформирало, в случай че вас ви няма. Но се оказва, че не причинявайки щета на близък, вашето неявяване вреди на обществото като цяло, което без вас към този момент не е по този начин богато. Трябва да се стремим към това - обществото да става все по-богато, тъй като само то на собствен ред прави индивида по-богат.

Всеки човек съставлява своята татковина, специалност, цивилизация, религия. „ Човекът изобщо “ не съществува. Катедралата е построена от камъни. Камъните образуват катедралата. Но катедралата облагородява всеки от тези камъни. Те стават камъни, с които е издигната катедралата. Така и вие ще намерите братството в нещо по-голямо от всеки от вас. Защото хората са братя „ в “ нещо. Не са братя изобщо. Хората жадуват да си намерят някаква връзка.

Тази връзка може да бъде частна. Гърбавите могат да образуват фракция на гърбавите. Който не е прегърбен, няма да бъде признат в нея. Но гордостта на християнската цивилизация, от която произлизаме и която принадлежи на всички нас - вярващи и невярващи е, че търси тази връзка във всеобщото.

Нацистът се пробва да откри определение на германеца или (по-трудно) на ариеца, с цел да го разгласи за обект на вяра на избраници. Ние се стремим да дадем определение на индивида, с цел да основем на него своята вяра. Цялата наша цивилизация се е стремила на първо място да даде определение на индивида. Когато от най-известния и най-полезния доктор изисквате, макар цялата негова човешка значителност, да рискува живота си поради заразноболния, вие подчинявате личността на този доктор не на някоя друга персона, а на Човека, показан в дадения случай от заразноболния, колкото и незанимателен да е той. Ако желаете да очистите думата Демокрация от всички наслоения, които замъгляват нейния облик, помислете, че демокрацията схваща уважението към свободата като почитание към индивида и че с цел да се внесе в демокрацията братството, би трябвало да се основе човешката общественост не като се възвеличава обособената персона, а като се подчинят личностите на култа към. Човека. 

А има единствено един метод да се построи това здание, което е по-голямо от всекиго от вас и което на собствен ред ще ви обогати със самия факт, че съществува. Един - единствен метод. Най-старите религии са го разкрили доста преди нас. На него се основава духът на всяка вяра. На всяко общество. Той е, може да се каже, най-надеждното средство. Хората го бяха позабравили с развиването на материалния напредък. Това средство е жертвата. А под жертва аз не разбирам отхвърли от богатствата на живота, нито обезверения жест на покаянието. Под жертва разбирам безвъзмездния подарък. Дар, който не изисква нищо в подмяна. Вас ви образува не това, което получавате, а това, което давате. Усилията, които отдавате на общността, образуват общността. А съществуването на една общественост обогатява личната ви същина.

А видите ли, човечеството бе сложено пред повелителната нужда да изтръгне индивида от робството, като му обезпечи плодовете от неговия труд, заради което започнахме да отделяме огромно внимание на обменната стойност на труда. На труда като стока. Но не би трябвало да забравяме, че един от най-важните аспекти на труда не е заплатата, която той дава на индивида, а духовното благосъстояние, с което го подарява. У хирурга, физика, градинаря има нещо по-човешко, в сравнение с у играча на бридж. Едната страна на труда ни храни, другата ни построява. Изгражда ни себеотдаването в труда.

И Дороти Томпсън ви приканва да давате. Призовава ви да изграждате вашата общественост. Трудейки се безплатно за богатството на воюващите Съединени щати, вие ще помогнете за построяването на общността на Съединените щати. И по този начин ще построите вашето приятелство. 

Бих желал да споделя с вас личния си опит. Осем години работих като водач в гражданската авиация. Получавах заплата. Всеки месец с помощта на направените пари можех да си разреша някои от мечтаните богатства. Но в случай че работата ми като водач в гражданската авиация ми осигуряваше единствено тези някакви там изгоди, щях ли да я обичам толкоз доста? Тя ми даде доста повече. Но би трябвало да призная; че ме е обогатявала същински единствено когато съм давал повече, в сравнение с съм получавал. Бях богат не в нощите, когато харчех парите от заплатата си, а в тези, през които към два часа през нощта в Буенос Айрес - тогава прокарвахме линиите по тези места - случваше се, таман съм задремал отпаднал след цяла поредност от полети, които са ме държали безсънен тридесет часа, и внезапно - безпощадният телефонен звън, известяващ за някоя далечна повреда, ме изваждаше от леглото: „ Трябва да дойдеш на аеродрума… Трябва да се лети към Магелановия проток… “ И аз с проклинание се измъквах от завивките в зимния мраз. Наливах се с черно кафе, с цел да не клюмам през полета. Пътувах един час с кола по кални и разровени инцидентни пътища и пристигах на пистата при другарите си. Стисках ръце, без да приказвам, още не изцяло събуден, мърморещ, сбръчкан от ревматизъм, който по този начин елементарно се хваща през зимата след две безсънни нощи… Пусках моторите. Четях метеорологичната прогноза като протокол за идните неприятности: стихия, скреж, сняг… и отлитах в нощта към смътното развиделяване.

И ето, когато претеглям в мозъка си тези събития, които са били най-важни в моя живот, откривам, че само безценен за мен е споменът за този тежък труд. Светлата им следа ме изненадва. Спомням си по какъв начин чувствувах в последните часове на нощта, че всички ние сме братя по оръжие. Ръкостисканията, ругатните - колко необичайно, че всичко това е оставило у мен дълбока диря, сходно на любовен спомен. Търсенето на изгубени приятели, ремонтът на изостаналия аероплан, непоносимата отмалялост, тази част от труда ми, която с нищо не се заплащаше - откривам, че точно тя първа ме е основала, въпреки и тогава да не съм съзнавал какъв брой е значима. А от нощите, в които харчех заплатата си, е останала единствено пепел.

Никога не съм получавал нищо значително за своя труд, в случай че го преглеждам като артикул за продан по километражната цена, възприета в гражданската авиация. Моят труд би пропаднал на вятъра, в случай че просто единствено ми осигуряваше средства за прехранване и не ми създаваше възприятието за причастност „ към “ нещо. Ако не ме правеше водач на избрана линия, градинар на избрана градина, проектант на избрана катедрала, боец на съответната Франция. Прокарването на новите линии обогатяваше сърцата ни, тъй като изискваше жертви. Линията се раждаше от нашите жертви. А с помощта на нея се раждахме и ние. Ако през днешния ден срещна някой приятел, мога да му кажа: „ Спомняш ли си? “ Това бяха прелестни времена, тъй като, свързани с общите жертви, ние се обичахме един различен.

* Антоан дьо Сент-Екзюпери

От: „ Военни мемоари 1939-1944 “, Антоан дьо Сент-Екзюпери, Военно издателство, София 1988 г. 
Снимка: imdb.com