забравените трудещи се
Портал Култура
Не зная по какъв начин се случи така, че в един и същи ден два пъти чух една забравена дума, вербален фосил от епохата на соца, когато тя се лееше като проливен дъжд от радио, телевизия и вестници. Бях попаднала на запис с речта на Тодор Живков пред Х конгрес на Българските профсъюзи на 9 април 1987 година, в която той развива концепцията си за приземяването: „ приземяване, нищо друго с изключение на приземяване, приземяване, приземяване “, повтаря десетина пъти. Развива и други свои концепции, касаещи трудещите се. По-нататък ще кажа къде още чух забравената дума.
Зачетох се в многочислените мнения под конгресния клип – популярен българин, популярен общественик, велика персона, легенда, под неговото ръководство просперирахме, живеехме като богове, Аспарух, Симеон Велики и Тодор Живков са тримата огромни, последният същински водач, талант и прочие и прочие суперлативи от днешни българи. После се зачетох в други неща от това време и незабелязано навлязох в щастливо забравената изразителност. Сред най-често използваните думи в речи, репортажи и дописки беше „ трудещите се “. Стана ми смешно от тази дума. Стана ми и тъжно, че няколко генерации са израснали, когато тя се вееше като алените флагове по площадите. Изгасих компютъра.
Отдавна въобще не използваме тази дума. Като че ли сме я не запомнили. Това несъмнено е думата, която най-бързо изчезна от речника ни, по този начин бързо, както е била наложена след налагането на новата власт през 1944 година Ако можеше по този начин да беше липсващ и самият комунистически нрав, мислех си още. Но не, той си живее несмущаван и до през днешния ден от съвсем нищо и съвсем от никого, ето, стотици хора се прекланят пред Живков, обкичват го със словесни венци и жалят, че към този момент няма такива велики българи като него. А клетата нещастна дума се не помни изцяло.
Трудещи се.
Какво ѝ е толкоз противното на тази дума, че да я зачеркнем, не! а напряко да я „ изчегъртаме “, както бихме споделили преди няколко години, и от речника, и от съзнанието си? Всеки човек се труди. Не се трудят единствено тежко болните. Трудят се селяните, жителите, интелектуалците. Значи, когато първият партиен и държавен началник се обръща към „ трудещите се “, той се обръща към всички хора, към целия народ, какво отблъскващо има в това, че да изтласкаме тази дума от езика си след 89-а?
Тази дума се оказва едно от дребното неща от епохата на соца, които ние съвсем единомислещо сме отрекли и сме обрекли на забвение. Заедно с лозунгите, само че те пък се трансфораха в хубави вицове: „ При капитализма има употреба на човек от индивида, а при социализма е противоположното “. Но с какво тази дума има толкоз отрицателно лъчение, че тя даже не може да влезе в някой анекдот?
Едно на ръка, че тази дума е
част от сивия комунистически диалект,
който придаваше сивота на целия живот. Тя беше част от идеологическата конфекция. Нямаше потребност „ дописниците “, които представяха триумфите на трудовите колективи, да се стремят да употребяват естествени думи и понятия – те бяха заложени, бяха се трансформирали в неотменна част от идеологическата лексика, бяха станали наложителни като пароли, по които се разпознаваше кой е партиен приятел и кой идеологически зложелател.
Трудещите се не се назовават по този начин единствено тъй като се трудят, а на първо място тъй като строят социализма, а по-късно ще стартират да строят и комунизма. Трудещите се са „ социалистически труженици “. Тези, които се трудят в селското стопанство, са „ трудово селячество “. Третата група са „ креативната интелигенция “. Тези клишета се бяха трансформирали в устойчиви езикови формули. Николай Хайтов беше преброил с какъв брой думи си служи Славейковият вестник „ Македония “ и с какъв брой „ Работническо дело “. Разликата е стряскаща. Комунистическата лексика беше обедняла до неразбираемост. Но точно тази обедняла, примитивна и клиширана лексика беше окръжаващата среда на генерации българи. Езиковите клишета бяха примитивни, с цел да са в благозвучие с идеологическите клишета, които се набиваха посредством тях в съзнанието на трудещите се.
Има и друга причина, заради която „ трудещите се “ излязоха от езикова приложимост. Човекът не е единствено труд. Марксическият принцип твърди, че трудът е трансформирал маймуната в човек, а войнстващият атеизъм го трансформира в доктрина. Това освен лишава индивида от Божия облик, само че и от неговата духовна същина. От което следва, че индивидът е напълно детерминиран от обществото и свободата престава да бъде полезност. Така систематичното идеологическо
обезчовечаване на индивида го трансформира в „ трудещ се “.
Друго главно, което прави индивида човек, е мисленето. Затова индивидът е наименуван homo sapiens – рационален, мислещ човек, а Паскал нагледно го назовава „ мислещата тръстика “. Разумът, който няма позволение на въпросите и загадките на света, само че непрекъснато ги търси, прави индивида. И в тези непрестанни опити е неговата озареност и неговият трагизъм. Този трагизъм го прави нежен като тръстика, само че мислеща тръстика, точно този трагизъм го изпълва със смисъл и достолепие. Смисълът и достолепието са величието на всеки човек. А когато величието, смисълът и достолепието се лишават с един размах, с една елементарна замяна – нетърпимостта към тази замяна е рефлекторна.
Защото тоталитарният режим се интересуваше от индивида дотолкоз, доколкото той можеше да му приведе своята добавена стойност, по тази причина
индивидът беше основно труд, единица труд, индустриална норма
,други качества не беше нужно да има. Затова всички бяхме „ трудещи се “. В нас виждаха единствено облагата от употребата ни. Онези, които с идеологията си сякаш се бореха против употребата, експлоатираха на най-ниско, езиково равнище всички нас, като ни одобряваха само за „ трудещи се “. Други качества ние нямахме, с нищо друго не бяхме значими с изключение на с принадената си стойност, която осигуряваше на властта, обезпечава и до през днешния ден, нехаен живот на нейните внуци и правнуци.
Преди „ трудещите се “ от социалистическата лексика мълчешком беше изнемощял фундаменталният термин, въведен от класиците – пролетарии, пролетариат. Беше останал като рудимент единствено на четири места – в диктатурата на пролетариата, в Интернационала, в държавния герб на Съюз на съветските социалистически републики и над главата на всички комунистически вестници: „ Пролетарии от всички страни, съединявайте се! “ Капиталистическите страни бяха станали обществени, социалистическите – безкласови, а пролетариите – трудещи се.
По същия метод като „ пролетариите “, изчезнаха и „ трудещите се “. Но, оказа се, не напълно. За моя изненада в същия ден чух за тях от устата на Ваня Григорова. Тя нямало да се включи в необятното ляво обединяване, тъй като то не защитавало трудещите се. А тя ще търси нови сътрудници, с цел да ги пази и нищо няма да я отклони от задачата ѝ. Блазе им на трудещите се!
Не зная по какъв начин се случи така, че в един и същи ден два пъти чух една забравена дума, вербален фосил от епохата на соца, когато тя се лееше като проливен дъжд от радио, телевизия и вестници. Бях попаднала на запис с речта на Тодор Живков пред Х конгрес на Българските профсъюзи на 9 април 1987 година, в която той развива концепцията си за приземяването: „ приземяване, нищо друго с изключение на приземяване, приземяване, приземяване “, повтаря десетина пъти. Развива и други свои концепции, касаещи трудещите се. По-нататък ще кажа къде още чух забравената дума.
Зачетох се в многочислените мнения под конгресния клип – популярен българин, популярен общественик, велика персона, легенда, под неговото ръководство просперирахме, живеехме като богове, Аспарух, Симеон Велики и Тодор Живков са тримата огромни, последният същински водач, талант и прочие и прочие суперлативи от днешни българи. После се зачетох в други неща от това време и незабелязано навлязох в щастливо забравената изразителност. Сред най-често използваните думи в речи, репортажи и дописки беше „ трудещите се “. Стана ми смешно от тази дума. Стана ми и тъжно, че няколко генерации са израснали, когато тя се вееше като алените флагове по площадите. Изгасих компютъра.
Отдавна въобще не използваме тази дума. Като че ли сме я не запомнили. Това несъмнено е думата, която най-бързо изчезна от речника ни, по този начин бързо, както е била наложена след налагането на новата власт през 1944 година Ако можеше по този начин да беше липсващ и самият комунистически нрав, мислех си още. Но не, той си живее несмущаван и до през днешния ден от съвсем нищо и съвсем от никого, ето, стотици хора се прекланят пред Живков, обкичват го със словесни венци и жалят, че към този момент няма такива велики българи като него. А клетата нещастна дума се не помни изцяло.
Трудещи се.
Какво ѝ е толкоз противното на тази дума, че да я зачеркнем, не! а напряко да я „ изчегъртаме “, както бихме споделили преди няколко години, и от речника, и от съзнанието си? Всеки човек се труди. Не се трудят единствено тежко болните. Трудят се селяните, жителите, интелектуалците. Значи, когато първият партиен и държавен началник се обръща към „ трудещите се “, той се обръща към всички хора, към целия народ, какво отблъскващо има в това, че да изтласкаме тази дума от езика си след 89-а?
Тази дума се оказва едно от дребното неща от епохата на соца, които ние съвсем единомислещо сме отрекли и сме обрекли на забвение. Заедно с лозунгите, само че те пък се трансфораха в хубави вицове: „ При капитализма има употреба на човек от индивида, а при социализма е противоположното “. Но с какво тази дума има толкоз отрицателно лъчение, че тя даже не може да влезе в някой анекдот?
Едно на ръка, че тази дума е
част от сивия комунистически диалект,
който придаваше сивота на целия живот. Тя беше част от идеологическата конфекция. Нямаше потребност „ дописниците “, които представяха триумфите на трудовите колективи, да се стремят да употребяват естествени думи и понятия – те бяха заложени, бяха се трансформирали в неотменна част от идеологическата лексика, бяха станали наложителни като пароли, по които се разпознаваше кой е партиен приятел и кой идеологически зложелател.
Трудещите се не се назовават по този начин единствено тъй като се трудят, а на първо място тъй като строят социализма, а по-късно ще стартират да строят и комунизма. Трудещите се са „ социалистически труженици “. Тези, които се трудят в селското стопанство, са „ трудово селячество “. Третата група са „ креативната интелигенция “. Тези клишета се бяха трансформирали в устойчиви езикови формули. Николай Хайтов беше преброил с какъв брой думи си служи Славейковият вестник „ Македония “ и с какъв брой „ Работническо дело “. Разликата е стряскаща. Комунистическата лексика беше обедняла до неразбираемост. Но точно тази обедняла, примитивна и клиширана лексика беше окръжаващата среда на генерации българи. Езиковите клишета бяха примитивни, с цел да са в благозвучие с идеологическите клишета, които се набиваха посредством тях в съзнанието на трудещите се.
Има и друга причина, заради която „ трудещите се “ излязоха от езикова приложимост. Човекът не е единствено труд. Марксическият принцип твърди, че трудът е трансформирал маймуната в човек, а войнстващият атеизъм го трансформира в доктрина. Това освен лишава индивида от Божия облик, само че и от неговата духовна същина. От което следва, че индивидът е напълно детерминиран от обществото и свободата престава да бъде полезност. Така систематичното идеологическо
обезчовечаване на индивида го трансформира в „ трудещ се “.
Друго главно, което прави индивида човек, е мисленето. Затова индивидът е наименуван homo sapiens – рационален, мислещ човек, а Паскал нагледно го назовава „ мислещата тръстика “. Разумът, който няма позволение на въпросите и загадките на света, само че непрекъснато ги търси, прави индивида. И в тези непрестанни опити е неговата озареност и неговият трагизъм. Този трагизъм го прави нежен като тръстика, само че мислеща тръстика, точно този трагизъм го изпълва със смисъл и достолепие. Смисълът и достолепието са величието на всеки човек. А когато величието, смисълът и достолепието се лишават с един размах, с една елементарна замяна – нетърпимостта към тази замяна е рефлекторна.
Защото тоталитарният режим се интересуваше от индивида дотолкоз, доколкото той можеше да му приведе своята добавена стойност, по тази причина
индивидът беше основно труд, единица труд, индустриална норма
,други качества не беше нужно да има. Затова всички бяхме „ трудещи се “. В нас виждаха единствено облагата от употребата ни. Онези, които с идеологията си сякаш се бореха против употребата, експлоатираха на най-ниско, езиково равнище всички нас, като ни одобряваха само за „ трудещи се “. Други качества ние нямахме, с нищо друго не бяхме значими с изключение на с принадената си стойност, която осигуряваше на властта, обезпечава и до през днешния ден, нехаен живот на нейните внуци и правнуци.
Преди „ трудещите се “ от социалистическата лексика мълчешком беше изнемощял фундаменталният термин, въведен от класиците – пролетарии, пролетариат. Беше останал като рудимент единствено на четири места – в диктатурата на пролетариата, в Интернационала, в държавния герб на Съюз на съветските социалистически републики и над главата на всички комунистически вестници: „ Пролетарии от всички страни, съединявайте се! “ Капиталистическите страни бяха станали обществени, социалистическите – безкласови, а пролетариите – трудещи се.
По същия метод като „ пролетариите “, изчезнаха и „ трудещите се “. Но, оказа се, не напълно. За моя изненада в същия ден чух за тях от устата на Ваня Григорова. Тя нямало да се включи в необятното ляво обединяване, тъй като то не защитавало трудещите се. А тя ще търси нови сътрудници, с цел да ги пази и нищо няма да я отклони от задачата ѝ. Блазе им на трудещите се!
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ