Татяна е украинка от Одеса. Тя е от избягалите от сирените за бомбардировки и свистящите куршуми
Попадна пред погледа ми в обществената мрежа Тик Ток, където разгласява клипове от пребиваването си в България. Във видеата си благодари на България, че е подслонила фамилията ѝ и със сълзи на очи развява българското знаме по плажовете на к.к. " Албена ".
Нейната история ме раздруса и е живото доказателство, че хората сме извънредно разнообразни. Дотолкова, че до момента в който едни пишат с изпражнения нецензурни слова по стените на хотелите, които до неотдавна са обитавали, то други се извиняват за постъпките на сънародниците си.
Един подобен образец е Татяна. 28-годишната красива и нежна украинка, майка на две прелестни дъщери на 8 и на 5 година Един ден тя стяга багажа на майка си и двете си девойки и взема решение, че повече няма да живее в боязън. Най-близко до Одеса и до сърцето ѝ е България. Разказва, че в Одеса има другари българи и това, че никой по света не приказва нейния език ѝ е толкоз близко по обичай и просвета. Затова избира България, където да потърси протекция и вероятно да избави живота на децата си.
Първоначално взема решение да остане със брачна половинка си в Одеса, защото той не може да замине. В следствие положението на майка ѝ я принуждава да тръгне с нея и двете дребни момиченца.
След голям брой трудности по границите, Таня идва във Варна. Водят я в Информационния център за украинските бежанци в Спортна зала. Там все още се намират към 1200 индивида, чакащи да бъдат регистрирани и изпратени към мястото, където ще бъдат подслонени. Когато идва техният ред, към този момент е другия ден и тя и фамилията ѝ се насочат към к.к. " Албена ".
Ето и историята, както Таня я споделя, без редакторска интервенция, единствено преведена:
" Казвам се Татяна и съм на 28 години от град Одеса. В началото на военните дейности беше безшумно, само че непрекъснатите въздушни паники и периодическите бомбардировки породиха душевен безпокойства [у мен], защото имам две дъщери - на 8 и на 5 година, както и стара майка.
Имах проблеми I с работата си. Работих като занаятчия на татуировки, само че също така и в областта на маркетинга, като в последна сметка останах единствено с татуировките. Няма толкоз клиенти, тъй като на хората въпреки всичко не им е до татуировки, а и цените ставаха все по-високи.
Първоначално взехме решение да изпратим единствено майка ми и децата, защото в града остана брачният партньор ми, само че заради здравословните проблеми на майка ми не посмях да ги изпратя до тук сами. Взехме решение да заминем за България, без даже да сме се замислили за други страни. Защо? Нашето семейство познава доста българи от Одеса и знаем за културата и манталитета на българите, тъй че решението беше единствено България. Тръгнахме от Одеса на 13 април, само че се установихме едвам на 15 април. Въпреки огромният поток от хора, доброволци помагаха от самото начало още с секване на българската граница.
На Дуранкулак ни дадоха храна и вода. Автобусите караха и караха, нашият беше 11 или 12 на опашката, а във всеки пътуваха от 50 до 65 индивида. След нас също имаше опашка от рейсове (чакахме регистрация, затвориха на границата). Освен храна, вода, памперси, бебешки храни, на децата бяха раздадени играчки и всевъзможни сладкиши. Озовахме се в Спортна зала (Двореца на спорта и културата – бел. ред.) Варна. Пристигнахме в Доброволческия център във Варна в 1:00 ч. сутринта. Разселването стартира едвам в 9:00.
В този ден там имаше към 1200 души, всички изтощени. Хората спяха, където намерят - на пода, на столове, до момента в който доброволците не затваряха очи и носеха вода и закуски за нас цяла нощ и успокояваха всички, защото доста бяха в стресово положение.
Стигнахме до Албена, хотел " Добруджа ", бяхме извънредно удовлетворени. Получихме място за всеки член на фамилията, три хранения дневно въз основата на шведска маса и безумно красива природа. Като се има поради, че вкъщи през последните месеци се стараем да не излизаме изключително на никое място, камо ли да пътуваме, това беше просто глътка пресен въздух и безгранична наслада за децата.
Престоят ни в България: За цялото време на престоя ми в България стигнах до извода, че българите са безумно гостоприемни и светли хора, постоянно са щастливи да оказват помощ и ще отговорят на съветски – нещо, което не може да очаквате в други страни. Помагат ми в работата - считам да продължа да върша татуировки в България, тъй като към момента е рано да се прибирам, няма гаранции и убеденост в бъдещето. Отделно желая да се съсредоточа върху самата Албена, нейният притежател, администрацията на този курортен комплекс и всички чиновници, които ден след ден решаваха нашите проблеми, помагаха, намираха решения за заетостта и жилищата за нас. Моята признателност няма граници и мисля, че след доста години постоянно ще има настрана място в сърцето ми за България.
Искам да се извиня и за бежанците, които си разрешиха да се държат неприлично, невъзпитано и все недоволстват от нещо и изключително тези, които безчовечен драскат грозни трудове. Искам да кажа, че не всички сме такива и не всички хора са идентични, и откровено се оправдавам на хората в България. Да живее България! "
Таня работи като татуист в Албена и показа, че даже обмисля да остане тук. Заради хората, които я одобряват и поради любовта ѝ към тях и България. Тя не мрънка, че държавното управление заплаща за нея и околните ѝ по 40 лева, а обядва леща. Няма искания, а единствено благодарност. За нея националността е просто детайлност, а същински значимите неща са положителното отношение и протегнатата ръка.
В профилът ѝ в мрежата, от оповестените клипове, струи обич и съм сигурна, че няма да не помни топлината и добрината на българина, която я има, макар тежкото време за самите нас.
Татяна е от хората, които като ги погледнеш, виждаш дъгата над главите им. И когато войната свърши и аз, и тя ще пазим загатна за диалозите, за нейния прогрес с българския език, на който тя дава отговор на мненията в мрежата.
Нейната история не е скандална, с цел да се чете, само че е същинска. За нея и децата ѝ бомбите не са просто оръжие в следващата видеоигра, а плашещата реалност.
И, не, в тази история не иде тирада за кой е отговорен и кой не.
срам таким / позор за такива
Нейната история ме раздруса и е живото доказателство, че хората сме извънредно разнообразни. Дотолкова, че до момента в който едни пишат с изпражнения нецензурни слова по стените на хотелите, които до неотдавна са обитавали, то други се извиняват за постъпките на сънародниците си.
Един подобен образец е Татяна. 28-годишната красива и нежна украинка, майка на две прелестни дъщери на 8 и на 5 година Един ден тя стяга багажа на майка си и двете си девойки и взема решение, че повече няма да живее в боязън. Най-близко до Одеса и до сърцето ѝ е България. Разказва, че в Одеса има другари българи и това, че никой по света не приказва нейния език ѝ е толкоз близко по обичай и просвета. Затова избира България, където да потърси протекция и вероятно да избави живота на децата си.
Първоначално взема решение да остане със брачна половинка си в Одеса, защото той не може да замине. В следствие положението на майка ѝ я принуждава да тръгне с нея и двете дребни момиченца.
След голям брой трудности по границите, Таня идва във Варна. Водят я в Информационния център за украинските бежанци в Спортна зала. Там все още се намират към 1200 индивида, чакащи да бъдат регистрирани и изпратени към мястото, където ще бъдат подслонени. Когато идва техният ред, към този момент е другия ден и тя и фамилията ѝ се насочат към к.к. " Албена ".
Ето и историята, както Таня я споделя, без редакторска интервенция, единствено преведена:
" Казвам се Татяна и съм на 28 години от град Одеса. В началото на военните дейности беше безшумно, само че непрекъснатите въздушни паники и периодическите бомбардировки породиха душевен безпокойства [у мен], защото имам две дъщери - на 8 и на 5 година, както и стара майка.
Имах проблеми I с работата си. Работих като занаятчия на татуировки, само че също така и в областта на маркетинга, като в последна сметка останах единствено с татуировките. Няма толкоз клиенти, тъй като на хората въпреки всичко не им е до татуировки, а и цените ставаха все по-високи.
Първоначално взехме решение да изпратим единствено майка ми и децата, защото в града остана брачният партньор ми, само че заради здравословните проблеми на майка ми не посмях да ги изпратя до тук сами. Взехме решение да заминем за България, без даже да сме се замислили за други страни. Защо? Нашето семейство познава доста българи от Одеса и знаем за културата и манталитета на българите, тъй че решението беше единствено България. Тръгнахме от Одеса на 13 април, само че се установихме едвам на 15 април. Въпреки огромният поток от хора, доброволци помагаха от самото начало още с секване на българската граница.
На Дуранкулак ни дадоха храна и вода. Автобусите караха и караха, нашият беше 11 или 12 на опашката, а във всеки пътуваха от 50 до 65 индивида. След нас също имаше опашка от рейсове (чакахме регистрация, затвориха на границата). Освен храна, вода, памперси, бебешки храни, на децата бяха раздадени играчки и всевъзможни сладкиши. Озовахме се в Спортна зала (Двореца на спорта и културата – бел. ред.) Варна. Пристигнахме в Доброволческия център във Варна в 1:00 ч. сутринта. Разселването стартира едвам в 9:00.
В този ден там имаше към 1200 души, всички изтощени. Хората спяха, където намерят - на пода, на столове, до момента в който доброволците не затваряха очи и носеха вода и закуски за нас цяла нощ и успокояваха всички, защото доста бяха в стресово положение.
Стигнахме до Албена, хотел " Добруджа ", бяхме извънредно удовлетворени. Получихме място за всеки член на фамилията, три хранения дневно въз основата на шведска маса и безумно красива природа. Като се има поради, че вкъщи през последните месеци се стараем да не излизаме изключително на никое място, камо ли да пътуваме, това беше просто глътка пресен въздух и безгранична наслада за децата.
Престоят ни в България: За цялото време на престоя ми в България стигнах до извода, че българите са безумно гостоприемни и светли хора, постоянно са щастливи да оказват помощ и ще отговорят на съветски – нещо, което не може да очаквате в други страни. Помагат ми в работата - считам да продължа да върша татуировки в България, тъй като към момента е рано да се прибирам, няма гаранции и убеденост в бъдещето. Отделно желая да се съсредоточа върху самата Албена, нейният притежател, администрацията на този курортен комплекс и всички чиновници, които ден след ден решаваха нашите проблеми, помагаха, намираха решения за заетостта и жилищата за нас. Моята признателност няма граници и мисля, че след доста години постоянно ще има настрана място в сърцето ми за България.
Искам да се извиня и за бежанците, които си разрешиха да се държат неприлично, невъзпитано и все недоволстват от нещо и изключително тези, които безчовечен драскат грозни трудове. Искам да кажа, че не всички сме такива и не всички хора са идентични, и откровено се оправдавам на хората в България. Да живее България! "
Таня работи като татуист в Албена и показа, че даже обмисля да остане тук. Заради хората, които я одобряват и поради любовта ѝ към тях и България. Тя не мрънка, че държавното управление заплаща за нея и околните ѝ по 40 лева, а обядва леща. Няма искания, а единствено благодарност. За нея националността е просто детайлност, а същински значимите неща са положителното отношение и протегнатата ръка.
В профилът ѝ в мрежата, от оповестените клипове, струи обич и съм сигурна, че няма да не помни топлината и добрината на българина, която я има, макар тежкото време за самите нас.
Татяна е от хората, които като ги погледнеш, виждаш дъгата над главите им. И когато войната свърши и аз, и тя ще пазим загатна за диалозите, за нейния прогрес с българския език, на който тя дава отговор на мненията в мрежата.
Нейната история не е скандална, с цел да се чете, само че е същинска. За нея и децата ѝ бомбите не са просто оръжие в следващата видеоигра, а плашещата реалност.
И, не, в тази история не иде тирада за кой е отговорен и кой не.
срам таким / позор за такива
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ