Нация, тълпа, „разумните граждани“. На кого говорят политиците, когато се обръщат към „народа“
Понятието „ народ “ има разнообразни смисли и смисли. Някои го употребяват, с цел да означат цялата нация. Други имат поради „ рационалните жители “. Трети приравняват „ народ “ на улична навалица. Историкът Стефан Дечев наблюдава по какъв начин се е трансформирало смисъла на думата „ народ “ през последните няколко века.
Завършва първата конференция след изборите на водача на ГЕРБ Бойко Борисов. На излизане от залата той споделя пред публицистите финални думи:
„ Мисля, че ясно и тъкмо се показах. Аз съм сигурен, че те ме слушат. Да свършиме с опълчването. Народът е споделил кой е подкупен, кой е по-малко подкупен и всичко останало – кой е лъгал. Всичко това народът го е произнесъл. “
Това съгласно Борисов е посланието на изборите. По тези въпроси обаче се произнася не „ народът “, а съдът. Неговата присъда „ народът “ от своя страна не можа да анулира. Разбира се, целият развой стартира с покачване на обвиняване от страна на работеща прокуратура.
Що се отнася до „ народа “ дано напомним от къде потегля концепцията за националния суверенитет, и какъв смисъл и наличие се влага при използването на това разбиране.
За „ народа “ и суверенитета
Понятието „ народ “ в последните няколко века има разнообразни смисли и смисли. Самите държавници и политици имат друга визия за „ народа “ и отношение към действителния народ, към съвкупното население на дадена страна.
Можем да кажем, че модерната визия за „ народа ” идва от Просвещението. Тогава „ народът ” взема суверенитета от краля. Като едно групово и безлико създание, той се трансформира в източник на легитимност. Тази легитимност политическите артисти търсят като се базират на „ народа ” или на „ публичното мнение ” ( “opinion publique ”). Борбата в границите на политическото пространство се трансформира в битка точно за пояснение „ волята на народа ”. Ето за какво „ народът ” е не просто аритметичен общ брой от всички човеци, а суверен.
Oще в края на 80-те години на 20 в. историкът Едмънд Морган показва по какъв начин и „ божественото право на царете ”, и „ суверенитетът на народа ” са в действителност политически фикции. Без това да значи, че са заблуди или измислици, всяка oт тях съставлява човешко създание и тя колкото образува, толкоз и отразява дадена политическа действителност.
Самото откритие на националния суверинитет от Джеймс Медисън в Съединени американски щати също е богато на политически благоприятни условия. Такава е и предходната визия за „ божественото право ”. Както по-ранната доктрина разделя суверинитета на владетеля от индивида, който в реалност заема трона, по този начин и в този момент Медисън отделя суверенния народ както от групата, която краткотрайно управлява властта, по този начин и от популацията като цяло.
С новото време, още до момента в който българите са под османска власт, термина „ народ “ идва и в Българско. И тук употребите му са многолики.
„ Народът ” като „ нация “
На първо място “народ ” се използва с цел да значи “нацията ”, въпреки в този по-етнизиран смисъл да се използва най-много термина “народност. ” В тази разбирана като културна идея за „ народа ”, към “народността ” сякаш се числят “всички, на които в жилите тече българска кръв ”. В тези случаи от “народа ” се изключват етническите и религиозни малцинства.
В други моменти гражданската идея за нацията или “народа ” доминира. Тя е обвързвана с честото увещание по какъв начин според Търновската конституция всички жители на Княжеството са равни пред закона, без значение от етнос или вяра.
„ Народът “ като „ рационалните жители “
Но нерядко нормално под “народ ” се схваща точно “мислещото население ”, “мислещата част ”, „ мислещата национална маса “, “разумните жители ”. Самото разбиране “народ ” има поради не токова множеството, а по-скоро една по-издигната и културно, само че дружно с това и цивилен осъзната част от популацията. Тази процедура да се слага надали не знак на цялостно тъждество сред едно малцинство от ангажирана политически аудитория и „ народа ” се вижда както в последните десетилетия под османска власт, по този начин и след основаването на модерната българска страна.
В подтекста на налагането на режима на пълномощията Симеон Радев приказва за „ малочислената интелигенция “, „ образованата класа “, „ мислещата част от народа “ като възбудена против преврата от 27 април 1881 година В края на май 1886 година Димитър Ризов приказва на страниците на в. „ Независимост ” за „ нашия народ, или по-право казано, разсъждающата част от нашето общество – нашата интелигенция ”, “мислящата част от нашето общество. ” Видно е, че говорейки единствено за „ народа ” или призовавайки „ народа ”, политици, публицисти и държавници в действителност имат поради тъкмо тази част от поданиците на Княжеството, този дребен сегмент съотнесен към цялото население на страната.
Не липсват и опита на съвременници „ народът “ като това „ мислещо население “ да бъде обрисувано и по-релефно, и с повече елементи. В такива случаи нормално се загатват „ интелигенцията “, „ комерсиалните пластове “, „ чиновничеството “, „ така наречените буржоа, аристократи, големци “, „ служители, юристи, търговци “, „ търговци и индустриалци “, „ образованите пластове “, „ по-събудените “, „ по-събуденичките “, „ интелигентний детайл на страната “, „ интелигенцията “, „ мислящата мощ в народа “, „ интелигентните и мислещите хора “, „ младежта “, „ студентите “. Понякога се прибавят и „ еснафите, „ дребната градска буржоазия “, „ по-развитите кръгове “, „ първенци “, „ чорбаджии “, „ жители “, „ читающия народ “.
И до момента в който в някои случаи е допустимо да се изключват от тази по-просветена аудитория някои „ дребни занаятчии и търговци “, то в други тя включва и „ по-събудените селяни “. Най-често самата приложимост на термина включва „ служителите, юристите, учителите, „ цивилизованите “ дами и други такива “, а в някои случаи даже и един по-широк кръг „ граждане “ като „ занаятчиите, дребните търговци, служащите “.
„ Народът “ като селска България
Ала до момента в който в едни случаи „ народът “ са „ образованите пластове “, „ по-събудените “, „ по-събуденичките “, „ интелигентний детайл на страната “, то в други е тъкмо противоположното. Под „ народ “ се схваща “главно селското население и еснафите ”. Например през 1888 година Георги А. Кърджиев приказва за “някои особености в бита на българския народ ” и в този смисъл прецизира, че “туй, което са назовава „ народ “ в България (като използваме тая дума в кавички единствено от себе си са схваща, че ний не включвами в нея интелигенцията от нито един публичен слой)…. ” и че в болшинството си той е “земеделчески народ ”.
Към април 1889 година и редакцията на видинския „ Вестник на учителското сдружение “ твърди, че „ под думата народ ние разбираме основно селското население и еснафите. “ И “Свобода ” през 1889 година, и то имайки поради времето под османска власт, приказва за „ българския народ “ като еднакъв като тяло с „ нашите селени “, които на времето не вярвали във възобновяване на “българското царство ”. През май 1888 година „ Народни права “ счита, че „ народът “, „ масата “ това са „ селяните, земледелците “, като ги отграничава от „ буржоазията “, „ интелигенцията “, „ политиканите “, „ чиновничеството “ и „ войската “ наричайки всички тях „ класове “.
„ Народът ” като улична навалица
Не са редки и тези случаи, в които „ народът ” е еднакъв на събиращите се най-много в градските условия улични тълпи. Като невъздържано клейми съветския царски делегат княз Долгоруков и го приканва упорито да напусне столицата, официозът в. „ Свобода “, очевидно в лицето на Димитър Петков, твърди, че в случай че не го стори „ ще се откри в София народ, който на ръце ще го извади до Цариброд… “
И в едно от своите прекомерно партизански творби от втората част на „ Драски и шарки “ от 1895 година, озаглавено “Народът ”, самият Иван Вазов демонстрира по какъв начин кръчмарска група става „ народът “ през нощта и по какъв начин полицията подхваща ограничения против нея. На другата заран вестник показва случката като робия над „ народа “, последвана от кореспонденции в чужбина и протест пред „ Св. Крал “, довел от своя страна до събиране на репортери на мястото. Писателят ни показва очевидните благоприятни условия на печата да образува и построява цяла реалност, да манипулира. Ала той и признава, че тези тълпи или групички са „ създатели на кавги и революции и – уви! – на историята… ”
Не е инцидентно, че прекомерно постоянно точно “тълпата ” е централен артист на историографските описания, които се отнасят до политиката през този интервал. Това е по този начин и тъй като тълпите претендират и на моменти фактически реализират внушителен статус по отношение на политическите отзиви на общността.
Едва ли звучи учудващо, че оценките за сходни множества от хора и етикетите, които им се слагат от съвременниците мощно зависят от тяхната партийна позиция и колоритност. В извършения през февруари 1882 година в Русе протест против режима на пълномощията, по думите на Захари Стоянов, вземат участие „ жители “. За същото голям брой консервативният и подкрепяш пълномощията в. „ Българин “ твърди, че се състояло от „ чирачета, калфи и възпитаници. “
След изборите за IV Велико национално заседание (ВНС) от 18 април 1893 година вечерта в София се събира навалица от държавни последователи, която се насочва да приветства пред къщите им премиера Стефан Стамболов, Георги Живков и Д. Петков. За това голям брой „ Свобода “ отбелязва, че в него нямало „ нито роми, нито толумбаджии, нито пък стражари, а в противен случай – всички бяха търговци, еснафи и други софийски жители “, като отбива нападките на опозицията за състава на държавните тълпи.
Оценката за състава на тълпите се повлиява и от несъмнените политически пристрастия на публицист като Иван Вазов. В „ Кардашев на лов “ създателят пресъздава един опозиционен протест през ръководството на К. Стоилов. Ето за какво за него тълпата се състои от „ повече лица незначителни и невнушаващи доверие “ на Кардашев като „ мнозина безделници, окадители на кафенетата и кръчмите; няколко някогашни шпиони….; двама доктори, един редактор на опозиционен вестник, един поп с алено лице и накривена калимавка и до него един столичен слепец – стихотворец също. “ Освен тях още са и „ няколко соподръжци “, „ улични хлапетии и пепелчук, непременните лустраджийчета “.
С кой „ народ “ да се съобрази политикът
Тези модерни показа доста ясно показват по какъв начин при приравняването на “народа ” към визиите за политизираната и публично дейна аудитория се отдава изключително огромна роля на “интелигенцията ”.
„ Интелигенцията на всеки един народ, – написа Захари Стоянов – която съветските славянофили, въпреки и да равнят във връзка с националния триумф с нула – имала е и ще има решающи глас в съдбините на простата маса, без нейното присъединяване нищо е невероятно да стане. “
В публикация от началото на декември 1889 година, в която „ Свобода “ дава отговор на Тодор Х. Станчев, се споделя още, че Петко Каравелов до 9 август 1886 година и Стамболов след тази дата черпели своята социална мощ и въздействие от „ самата тази низменна интелигенция “, на която Стамболов „ беше и е душата и регулатора на тази интелигенция, черпеше я в самия каймак – в случай че ни е простено по този начин да се изразим – на българския народ. “
Много пъти намерено се акцентира по какъв начин водената от държавното управление политика по отношение на Русия е евентуално против желанията на “народа ”, само че се прави за интереса на България. Например в спор с русенския “Славянин ” през декември 1889 година държавният официоз обосновава външната политика на ръководещите и без притеснение признава, че тя е може би в прорез с преобладаващите национални стремежи, само че би трябвало да бъде подкрепяна.
Вестникът напомня по какъв начин „ българският народ “, „ нашите селени “ не вярвали преди години във възобновяване на българското “царство ”, само че „ съображаваха ли се с това мнение Раковский, Л. Каравелов, Ботев и други “
И в действителност на Гюргевското заседание от края на 1875 година, апостолите на бъдещото Априлско въстание не се допитавт до „ народа “. Със сигурност и не биха добили болшинство. Съдът за дейностите им има историята и потомството. Неговата присъда не е доста ясна.
Текстът е оповестен в.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Завършва първата конференция след изборите на водача на ГЕРБ Бойко Борисов. На излизане от залата той споделя пред публицистите финални думи:
„ Мисля, че ясно и тъкмо се показах. Аз съм сигурен, че те ме слушат. Да свършиме с опълчването. Народът е споделил кой е подкупен, кой е по-малко подкупен и всичко останало – кой е лъгал. Всичко това народът го е произнесъл. “
Това съгласно Борисов е посланието на изборите. По тези въпроси обаче се произнася не „ народът “, а съдът. Неговата присъда „ народът “ от своя страна не можа да анулира. Разбира се, целият развой стартира с покачване на обвиняване от страна на работеща прокуратура.
Що се отнася до „ народа “ дано напомним от къде потегля концепцията за националния суверенитет, и какъв смисъл и наличие се влага при използването на това разбиране.
За „ народа “ и суверенитета
Понятието „ народ “ в последните няколко века има разнообразни смисли и смисли. Самите държавници и политици имат друга визия за „ народа “ и отношение към действителния народ, към съвкупното население на дадена страна.
Можем да кажем, че модерната визия за „ народа ” идва от Просвещението. Тогава „ народът ” взема суверенитета от краля. Като едно групово и безлико създание, той се трансформира в източник на легитимност. Тази легитимност политическите артисти търсят като се базират на „ народа ” или на „ публичното мнение ” ( “opinion publique ”). Борбата в границите на политическото пространство се трансформира в битка точно за пояснение „ волята на народа ”. Ето за какво „ народът ” е не просто аритметичен общ брой от всички човеци, а суверен.
Oще в края на 80-те години на 20 в. историкът Едмънд Морган показва по какъв начин и „ божественото право на царете ”, и „ суверенитетът на народа ” са в действителност политически фикции. Без това да значи, че са заблуди или измислици, всяка oт тях съставлява човешко създание и тя колкото образува, толкоз и отразява дадена политическа действителност.
Самото откритие на националния суверинитет от Джеймс Медисън в Съединени американски щати също е богато на политически благоприятни условия. Такава е и предходната визия за „ божественото право ”. Както по-ранната доктрина разделя суверинитета на владетеля от индивида, който в реалност заема трона, по този начин и в този момент Медисън отделя суверенния народ както от групата, която краткотрайно управлява властта, по този начин и от популацията като цяло.
С новото време, още до момента в който българите са под османска власт, термина „ народ “ идва и в Българско. И тук употребите му са многолики.
„ Народът ” като „ нация “
На първо място “народ ” се използва с цел да значи “нацията ”, въпреки в този по-етнизиран смисъл да се използва най-много термина “народност. ” В тази разбирана като културна идея за „ народа ”, към “народността ” сякаш се числят “всички, на които в жилите тече българска кръв ”. В тези случаи от “народа ” се изключват етническите и религиозни малцинства.
В други моменти гражданската идея за нацията или “народа ” доминира. Тя е обвързвана с честото увещание по какъв начин според Търновската конституция всички жители на Княжеството са равни пред закона, без значение от етнос или вяра.
„ Народът “ като „ рационалните жители “
Но нерядко нормално под “народ ” се схваща точно “мислещото население ”, “мислещата част ”, „ мислещата национална маса “, “разумните жители ”. Самото разбиране “народ ” има поради не токова множеството, а по-скоро една по-издигната и културно, само че дружно с това и цивилен осъзната част от популацията. Тази процедура да се слага надали не знак на цялостно тъждество сред едно малцинство от ангажирана политически аудитория и „ народа ” се вижда както в последните десетилетия под османска власт, по този начин и след основаването на модерната българска страна.
В подтекста на налагането на режима на пълномощията Симеон Радев приказва за „ малочислената интелигенция “, „ образованата класа “, „ мислещата част от народа “ като възбудена против преврата от 27 април 1881 година В края на май 1886 година Димитър Ризов приказва на страниците на в. „ Независимост ” за „ нашия народ, или по-право казано, разсъждающата част от нашето общество – нашата интелигенция ”, “мислящата част от нашето общество. ” Видно е, че говорейки единствено за „ народа ” или призовавайки „ народа ”, политици, публицисти и държавници в действителност имат поради тъкмо тази част от поданиците на Княжеството, този дребен сегмент съотнесен към цялото население на страната.
Не липсват и опита на съвременници „ народът “ като това „ мислещо население “ да бъде обрисувано и по-релефно, и с повече елементи. В такива случаи нормално се загатват „ интелигенцията “, „ комерсиалните пластове “, „ чиновничеството “, „ така наречените буржоа, аристократи, големци “, „ служители, юристи, търговци “, „ търговци и индустриалци “, „ образованите пластове “, „ по-събудените “, „ по-събуденичките “, „ интелигентний детайл на страната “, „ интелигенцията “, „ мислящата мощ в народа “, „ интелигентните и мислещите хора “, „ младежта “, „ студентите “. Понякога се прибавят и „ еснафите, „ дребната градска буржоазия “, „ по-развитите кръгове “, „ първенци “, „ чорбаджии “, „ жители “, „ читающия народ “.
И до момента в който в някои случаи е допустимо да се изключват от тази по-просветена аудитория някои „ дребни занаятчии и търговци “, то в други тя включва и „ по-събудените селяни “. Най-често самата приложимост на термина включва „ служителите, юристите, учителите, „ цивилизованите “ дами и други такива “, а в някои случаи даже и един по-широк кръг „ граждане “ като „ занаятчиите, дребните търговци, служащите “.
„ Народът “ като селска България
Ала до момента в който в едни случаи „ народът “ са „ образованите пластове “, „ по-събудените “, „ по-събуденичките “, „ интелигентний детайл на страната “, то в други е тъкмо противоположното. Под „ народ “ се схваща “главно селското население и еснафите ”. Например през 1888 година Георги А. Кърджиев приказва за “някои особености в бита на българския народ ” и в този смисъл прецизира, че “туй, което са назовава „ народ “ в България (като използваме тая дума в кавички единствено от себе си са схваща, че ний не включвами в нея интелигенцията от нито един публичен слой)…. ” и че в болшинството си той е “земеделчески народ ”.
Към април 1889 година и редакцията на видинския „ Вестник на учителското сдружение “ твърди, че „ под думата народ ние разбираме основно селското население и еснафите. “ И “Свобода ” през 1889 година, и то имайки поради времето под османска власт, приказва за „ българския народ “ като еднакъв като тяло с „ нашите селени “, които на времето не вярвали във възобновяване на “българското царство ”. През май 1888 година „ Народни права “ счита, че „ народът “, „ масата “ това са „ селяните, земледелците “, като ги отграничава от „ буржоазията “, „ интелигенцията “, „ политиканите “, „ чиновничеството “ и „ войската “ наричайки всички тях „ класове “.
„ Народът ” като улична навалица
Не са редки и тези случаи, в които „ народът ” е еднакъв на събиращите се най-много в градските условия улични тълпи. Като невъздържано клейми съветския царски делегат княз Долгоруков и го приканва упорито да напусне столицата, официозът в. „ Свобода “, очевидно в лицето на Димитър Петков, твърди, че в случай че не го стори „ ще се откри в София народ, който на ръце ще го извади до Цариброд… “
И в едно от своите прекомерно партизански творби от втората част на „ Драски и шарки “ от 1895 година, озаглавено “Народът ”, самият Иван Вазов демонстрира по какъв начин кръчмарска група става „ народът “ през нощта и по какъв начин полицията подхваща ограничения против нея. На другата заран вестник показва случката като робия над „ народа “, последвана от кореспонденции в чужбина и протест пред „ Св. Крал “, довел от своя страна до събиране на репортери на мястото. Писателят ни показва очевидните благоприятни условия на печата да образува и построява цяла реалност, да манипулира. Ала той и признава, че тези тълпи или групички са „ създатели на кавги и революции и – уви! – на историята… ”
Не е инцидентно, че прекомерно постоянно точно “тълпата ” е централен артист на историографските описания, които се отнасят до политиката през този интервал. Това е по този начин и тъй като тълпите претендират и на моменти фактически реализират внушителен статус по отношение на политическите отзиви на общността.
Едва ли звучи учудващо, че оценките за сходни множества от хора и етикетите, които им се слагат от съвременниците мощно зависят от тяхната партийна позиция и колоритност. В извършения през февруари 1882 година в Русе протест против режима на пълномощията, по думите на Захари Стоянов, вземат участие „ жители “. За същото голям брой консервативният и подкрепяш пълномощията в. „ Българин “ твърди, че се състояло от „ чирачета, калфи и възпитаници. “
След изборите за IV Велико национално заседание (ВНС) от 18 април 1893 година вечерта в София се събира навалица от държавни последователи, която се насочва да приветства пред къщите им премиера Стефан Стамболов, Георги Живков и Д. Петков. За това голям брой „ Свобода “ отбелязва, че в него нямало „ нито роми, нито толумбаджии, нито пък стражари, а в противен случай – всички бяха търговци, еснафи и други софийски жители “, като отбива нападките на опозицията за състава на държавните тълпи.
Оценката за състава на тълпите се повлиява и от несъмнените политически пристрастия на публицист като Иван Вазов. В „ Кардашев на лов “ създателят пресъздава един опозиционен протест през ръководството на К. Стоилов. Ето за какво за него тълпата се състои от „ повече лица незначителни и невнушаващи доверие “ на Кардашев като „ мнозина безделници, окадители на кафенетата и кръчмите; няколко някогашни шпиони….; двама доктори, един редактор на опозиционен вестник, един поп с алено лице и накривена калимавка и до него един столичен слепец – стихотворец също. “ Освен тях още са и „ няколко соподръжци “, „ улични хлапетии и пепелчук, непременните лустраджийчета “.
С кой „ народ “ да се съобрази политикът
Тези модерни показа доста ясно показват по какъв начин при приравняването на “народа ” към визиите за политизираната и публично дейна аудитория се отдава изключително огромна роля на “интелигенцията ”.
„ Интелигенцията на всеки един народ, – написа Захари Стоянов – която съветските славянофили, въпреки и да равнят във връзка с националния триумф с нула – имала е и ще има решающи глас в съдбините на простата маса, без нейното присъединяване нищо е невероятно да стане. “
В публикация от началото на декември 1889 година, в която „ Свобода “ дава отговор на Тодор Х. Станчев, се споделя още, че Петко Каравелов до 9 август 1886 година и Стамболов след тази дата черпели своята социална мощ и въздействие от „ самата тази низменна интелигенция “, на която Стамболов „ беше и е душата и регулатора на тази интелигенция, черпеше я в самия каймак – в случай че ни е простено по този начин да се изразим – на българския народ. “
Много пъти намерено се акцентира по какъв начин водената от държавното управление политика по отношение на Русия е евентуално против желанията на “народа ”, само че се прави за интереса на България. Например в спор с русенския “Славянин ” през декември 1889 година държавният официоз обосновава външната политика на ръководещите и без притеснение признава, че тя е може би в прорез с преобладаващите национални стремежи, само че би трябвало да бъде подкрепяна.
Вестникът напомня по какъв начин „ българският народ “, „ нашите селени “ не вярвали преди години във възобновяване на българското “царство ”, само че „ съображаваха ли се с това мнение Раковский, Л. Каравелов, Ботев и други “
И в действителност на Гюргевското заседание от края на 1875 година, апостолите на бъдещото Априлско въстание не се допитавт до „ народа “. Със сигурност и не биха добили болшинство. Съдът за дейностите им има историята и потомството. Неговата присъда не е доста ясна.
Текстът е оповестен в.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ