Опълчих се срещу родителите си: Често чакаме твърде дълго, за да си позволим да поискаме от съдбата онова, което ни се полага
Понякога се усещам като голяма река, която минава през най-различни земи… Вие се, от време на време тече умерено и леко, различен път нещо стопира пътя й и я кара да търси обиколен път. Като река, край която има красиви и ведри градове, само че и тъжни, ядосани и като че ли изпълнени със завист селища.
И всички страсти от тези контрастни места като че ли се изливат във водите й. А тя би трябвало да продължи да тече, да се носи по пътя си, да радва хората, да дава живот на земята. И да отнася всичко към голямо море – склад за страсти и истории. Но в действителност въобще не желая да е по този начин: за какво реката да няма право да се разпалва?
Защо да няма право да се разлее? Да се трансформира в дъжд, в вихър, да вдигне вълничките чак до небето? Искам да имам това право – да изляза от коритото си.
Стига с естествените картини – стига с отчаянието и голите фантазии. Това е минало. Ето каква е моята история.
Живот в 6 цифри
Бях на 9, когато ми обясниха, че би трябвало да изучавам пиано. Е – не желаех. Но всеки ден свирех, мъчех се. Това не беше моето нещо – желаех да рисувам.
Бях на 12, когато ми не разрешиха да се срещам с приятеля си от прилежащия блок – дребна съм била да имам другари момчета.
Бях на 14, когато решението къде желая да изучавам беше взето от родителите ми – езикова гимназия. Аз желаех да изучавам архитектура.
родителите
Днес съм щастлива
Когато станах на 18, още веднъж склоних глава пред твърдите упътвания на родителите си – записах право.
Когато станах на 20, се влюбих в Павел. Една вечер закъснях доста и не съумях да си хвана рейса. За такси нямах пари. Нямаше и мобилни телефони, с цел да се обадя и да предупредя. На сутринта татко ми ми зашлеви подобен пестник, че ми изкриви челюстта.
На 23 ме срещнаха с индивида, определен да ми бъде брачен партньор – по този начин беше в нашето градче, по този начин смятаха за вярно. Ожениха ни. Родиха ни се деца. Поотгледахме ги, пристигна време и за тях да се избира път в живота.
Не желая повече проекти!
Един ден моите родители и брачният партньор ми ми обявиха, че са решили ориста на децата – кой къде и какво ще учи. За години напред. Моля? Какво? Тук към този момент изтрещях: какъв брой живота желаеха да подредят моите родители?
Със своя консерватизъм, те бяха умъртвили всевъзможен живец в мен, бяха ме трансформирали в кукла на конци. А брачният партньор ми – той пък какво си мислеше? Разкрещях се, повярвайте ми. Беше ми прекипяло. Сякаш внезапно за първи път видях цялата картина на живота си като голямо платно – огромно колкото небето, ширнало се над гигантска низина.
И видях, че на това небе има някакви дребни звездички, които като че ли не бях забелязвала. Така ми се явиха всички елементи в моя живот, за които очевидно си бях затваряла очите. Блеснаха с такава мощ, че ме ослепиха.
Не можех повече да понасям – не можех повече да бъда мекотело. Не можех повече да бъда гъба, която попива всичко. Не можех повече да бъда подметка на нечия обувка. Не можех. Нямах право – трябваше да се погрижа за децата си.
Нямаше повече никой да дефинира живота ми. Нямаше повече никой да разграфява дните ми и да взема решение вместо мен или вместо децата. Никой нямаше това право.
Като споделих право – в никакъв случай не съм харесвала това, което приключих. Не желаех да върша това. Но в този момент щях да употребявам всички козове, които можех да събера, с цел да зачерта предишното си. И да продължа напред.
Разведох се със брачна половинка си без особени усложнения. Децата имаха голям боязън от него – той се държеше с тях като с бойци – беше нечовечен, посягаше им, наказваше ги. Съдът нямаше подозрение, че той би трябвало да бъде осъден за това. И отсъди в моя изгода.
Родителите ми? Скъсах всевъзможни връзки с тях. Време беше да погледнат на живота по друг метод. Да се трансформират. Да създадат някакъв компромис, в случай че желаят да виждат внуците си и да продължат да имат щерка.
Един асансьор, две позвънявания
Мина цяла година, преди на вратата ми да позвънят те – двама преобразени хора, които като че ли бяха създали вярна равносметка на живота си. Двама души, които цялостен живот се бяха опитвали да живеят по някакви кухи правила, унищожавайки по този метод цялата хубост на всеки един ден, цялото обаяние на фантазиите и стремежите, цялата хубост на възприятията.
Срещата ни беше къса, само че изключителна: аз за пръв път усетих, че това са едни в действителност любящи и доброжелателни родители. А за какво срещата беше къса? Защото след половин час още веднъж се позвъни.
В същия момент те станаха и споделиха, че е време да си потеглят. И когато реша, да им се обадя. Две минути, откакто слязоха, асансьорът спря на нашия етаж. И от него излезе Павел. Да, същият оня Павел, който още скрито в душата си обичах и сънувах. Те го бяха разкрили – бяха му разказали всичко за мен, бяха му се извинили. Бяха плакали пред него. И се бяха разкайвали за всичко сторено.
Без условности, без ограничавания
Павел плени децата ми с добротата и любовта си към живота. Те за пръв път схванаха какво е да имаш любящ и разбиращ татко. Строг, обективен, прощаващ, подготвен постоянно да те разбере. Такъв е моят Павел. Появата му в нашия живот беше като прераждане – като че ли до момента не бяхме усещали пролет и лято, а в този момент заживяхме във постоянно лято – ден след ден, изпълнени с топлина и обич.
След година се роди и нашето трето дете – да, и трите са си наши, мои и на Павел. И сме едно извънредно щастливо семейство.
Родителите ми са като модифициран вид на своето остаряло аз – като че ли и те за пръв път се отпуснаха и си разрешиха да заживеят без непрекъснати условности и ограничавания. Животът ни е прелестен. Не се окайвам от предишното си, само че въпреки всичко знам, че е добре реката да не чака търпеливо, а в точния момент да се разсъни и разгневи. Резултатът е добър.
Николина С., Пловдив
Инфо: Днес.БГ
