Понякога някой напуска живота ни. Но не напуска умовете ни.

Понякога някой напуща живота ни. Но не напуща мозъците ни. Дни, месеци – даже години – минават, а ти към момента си като че ли „ там “ - в загатна, в неизказаното, в болката. И всичко, което правиш, ти припомня за тази болежка.

Името ѝ, миризмите, музиката, утрото, даже личното ти отражение прави това. Но това не е история за възприятията на изоставената жена. А за теб, за мъж, който почтено си признава: „ Не мога да се откажа. “

Не тъй като е слаб. А тъй като е обичал. Защото не е схванал къде и за какво всичко се е разпаднало. Защото възприятията не се поддават на логиката – те просто живеят, изключително преди сън, преди пробуждане, когато защитните ти сили са слаби. И да, изтощен си. И може би си сърдит – на нея и на себе си. Най-трудното в действителност е да се откажеш от някого, който от дълго време те е пуснал.

Не мога да се откажа...

Знаете ли кое е най-трудното в несподелената обич? Това вътрешно възприятие на невъзможност, че си в задънена улица: „ Щастлив/а щях да съм, в случай че се бях отказал/отказала, само че като че ли не мога. “ А също и тревогата. Защото даже да си визиите, че сте още веднъж дружно, тревогата, даже експанзията, към момента нахлуват от вътрешната страна.

Това приказва за вътрешен спор. Изглеждате разкъсвани сред желанието да се съберете още веднъж и страха да не бъдете засегнати още веднъж. Но ето значимото: не сте пленник на тази обстановка. Да, сега сте прочувствено в капан и самият факт, че тя е с някой различен, усилва вашата беззащитност. Но истината е, че освен тя стои зад тази обстановка. В нея е и вашата история на възприятията. Може би са от минали загуби. Може би са поради облика, който тя е въплъщавала. Може би са поради вярата, която е била единствената, която сте имали по това време от живота си.

Това е, което ви стопира. Любовта може да се трансформира в рискова натрапчива фикс идея, в случай че не си позволите да потъгувате, предизвестяват психотерапевтите. Може би сте чели онлайн изданието „ Спри да мислиш, отпусни се, погрижи се за себе си “. Но това не работи, тъй като болката не изчезва по заповед. Трябва да работите с нея: почтено, малко по малко, с поддръжка. Особено, в случай че са минали две години, а вие към момента сте в клопката на тази сянка.

Какво да извършите по въпроса?

Най-напред - признайте си: „ Заседнал съм. “ Но не се обвинявайте за това. Започнете да слушате: освен „ за нея “, само че и „ какво се случва с мен “. Защото раздразнението е и болежка. Умората е форма на отбрана. Агресията първоначално е опит за оцеляване, когато всичко друго към този момент е тествано.

Не сте слаби, не сте „ по-различни от другите “, не сте непоправими. Просто към момента не знаете по какъв начин да обработите възприятията си, които са ви заседнали. Не е ваша виновността. Това е вашият път.

Препоръчително

- Спрете да се борите със спомените си. Започнете да ги подреждате.
- Позволете си да кажете „ не “ на натрапчивия въпрос „ какво не е наред с мен “. Вместо това се запитайте: „ какво ме боли вътре “.
- Намерете някой, който ще ви помогне да преминете през това не посредством мощ, а посредством осъзнаване.
- И знайте: имате право да се откажете – не тъй като по този начин „ би трябвало “, а тъй като желаете да живеете.

Какво ще изберете? Ако сте прочели текста дотук, това значи, че евентуално към този момент се питате: „ Може би е време и аз да я напусна? “.

Източник: b17