Отидох да бъда сама в Япония и срещнах човек, който промени цялото ми пътуване
Понякога най-интересните истории не стартират с проект, а с потребността да избягаш от всичко познато. От шумните хостели, от хората, от диалозите, от самия себе си. Точно тогава, когато минимум очакваш, животът ти сервира среща, която не можеш да предвидиш.
Една среща, която стартира в миг на цялостно усамотение и се трансформира в непредвиден прочувствен разказ в сърцето на Япония.
Емили споделя по какъв начин по това време е била в интервал, в който е имала потребност да се отдръпна от всичко. След поредност от пътувания, обществени хостели и непрекъснати нови запознанства, тя стига до миг на пренасищане. „ Бях стигнала до точката, в която просто не желаех да виждам никого “, споделя тя. Решението ѝ е да се насочи към Хирошима – град, който самичък по себе си носи тежест, история и тишина.
„ Исках да съм сама. Исках да се разходя, да мисля, да усещам мястото такова, каквото е “, споделя Емили. Денят ѝ минава в визити на музеи, мемориали и разходки из града, който я кара да забави темпото и да се потопи в една напълно друга прочувствена среда. „ Там няма по какъв начин да бързаш. Просто спираш и усещаш. “
След дълъг ден сама, тя се настанява в дребна къща за посетители,по-скоро обичаен хостел, спокоен и съвсем празен. „ Когато дойдох, нямаше съвсем никого. Казах сиперфектно, тъкмо това желаех “, споделя тя. Купува си вечеря от 7-Eleven, както постоянно се случва при пътуванията ѝ, и се прибира в общата зона с концепцията да остане в своя свят, надалеч от диалози и нови контакти.
„ Сложих си слушалките и просто желаех да не ме заговаря никой “, споделя Емили. Но както постоянно става в пътуванията, проектите на самотата не устоят дълго. В общата стая има няколко души – двойка и едно момче, които приказват на испански. Тя ги чува, схваща езика, само че не влиза в диалог. Избира тишината, телефона и чувството, че желае да бъде сама.
И тъкмо когато взема решение, че вечерта ще мине без контакт с никого, непознатото момче я заговаря. Първите думи са елементарни – от кое място си, какво правиш тук, по какъв начин ти е пътуването. Но диалогът, който стартира съвсем инцидентно, последователно се трансформира в нещо напълно друго.
„ Не усетих по кое време минаха четири-пет часа “, признава Емили. Седят, приказват, описват си историиза пътувания, за живот, за избори, за това по какъв начин хората се срещат по света без да имат проект за това. „ Беше доста естествено. Все едно се познавахме от дълго време. “
Момчето също пътува интензивно, сменя страни и градове, живее в придвижване. Именно това основава мигновено чувство за непосредственост сред тях. „ Когато срещнеш човек, който живее по същия метод, има нещо особено. Не е нужно да обясняваш доста “, споделя тя.
На идващия ден той я кани да обикалят дружно града. Въпреки че тя по принцип не е човек, който прекарва доста време по музеи и галерии, приема. „ Реших да го направя просто по този начин – да видя какво ще стане “, споделя тя.
Разходката стартира постепенно. Галерии, тишина, дъжд, чадър, стъпки по мокри улици. „ Беше като сцена от филм. Много безшумно, доста красиво, доста умерено. “ Той снима, тя следи, а сред тях се основава онази деликатна непосредственост, която не се изяснява, а просто се случва.
„ Не знам по какъв начин да го опиша,не беше нищо грандиозно, само че беше доста същинско “, споделя Емили. Следващите дни двамата прекарват време дружно, до момента в който той към момента е в града. Но както постоянно се случва в пътуванията, времето е лимитирано.
„ Той трябваше да си тръгне още същия ден, само че остана още един, с цел да сме дружно “, споделя тя. И тъкмо в това малко удължение на времето се побира цялата активност на историята.
След това идва неизбежният моментраздялата. Без драматизъм, без обещания, без проекти. Само две направления, които се разминават. „ Знаеш, че това няма по какъв начин да продължи, само че все пак преживяваш всичко толкоз мощно “, споделя Емили.
И може би тъкмо в това е магията на тези „ мечтани дестинации “,не единствено местата, които виждаме, а хората, които срещаме в тях, даже и единствено за няколко дни, няколко диалога и една къса история, която остава вечно.
Една среща, която стартира в миг на цялостно усамотение и се трансформира в непредвиден прочувствен разказ в сърцето на Япония.
Емили споделя по какъв начин по това време е била в интервал, в който е имала потребност да се отдръпна от всичко. След поредност от пътувания, обществени хостели и непрекъснати нови запознанства, тя стига до миг на пренасищане. „ Бях стигнала до точката, в която просто не желаех да виждам никого “, споделя тя. Решението ѝ е да се насочи към Хирошима – град, който самичък по себе си носи тежест, история и тишина.
„ Исках да съм сама. Исках да се разходя, да мисля, да усещам мястото такова, каквото е “, споделя Емили. Денят ѝ минава в визити на музеи, мемориали и разходки из града, който я кара да забави темпото и да се потопи в една напълно друга прочувствена среда. „ Там няма по какъв начин да бързаш. Просто спираш и усещаш. “
След дълъг ден сама, тя се настанява в дребна къща за посетители,по-скоро обичаен хостел, спокоен и съвсем празен. „ Когато дойдох, нямаше съвсем никого. Казах сиперфектно, тъкмо това желаех “, споделя тя. Купува си вечеря от 7-Eleven, както постоянно се случва при пътуванията ѝ, и се прибира в общата зона с концепцията да остане в своя свят, надалеч от диалози и нови контакти.
„ Сложих си слушалките и просто желаех да не ме заговаря никой “, споделя Емили. Но както постоянно става в пътуванията, проектите на самотата не устоят дълго. В общата стая има няколко души – двойка и едно момче, които приказват на испански. Тя ги чува, схваща езика, само че не влиза в диалог. Избира тишината, телефона и чувството, че желае да бъде сама.
И тъкмо когато взема решение, че вечерта ще мине без контакт с никого, непознатото момче я заговаря. Първите думи са елементарни – от кое място си, какво правиш тук, по какъв начин ти е пътуването. Но диалогът, който стартира съвсем инцидентно, последователно се трансформира в нещо напълно друго.
„ Не усетих по кое време минаха четири-пет часа “, признава Емили. Седят, приказват, описват си историиза пътувания, за живот, за избори, за това по какъв начин хората се срещат по света без да имат проект за това. „ Беше доста естествено. Все едно се познавахме от дълго време. “
Момчето също пътува интензивно, сменя страни и градове, живее в придвижване. Именно това основава мигновено чувство за непосредственост сред тях. „ Когато срещнеш човек, който живее по същия метод, има нещо особено. Не е нужно да обясняваш доста “, споделя тя.
На идващия ден той я кани да обикалят дружно града. Въпреки че тя по принцип не е човек, който прекарва доста време по музеи и галерии, приема. „ Реших да го направя просто по този начин – да видя какво ще стане “, споделя тя.
Разходката стартира постепенно. Галерии, тишина, дъжд, чадър, стъпки по мокри улици. „ Беше като сцена от филм. Много безшумно, доста красиво, доста умерено. “ Той снима, тя следи, а сред тях се основава онази деликатна непосредственост, която не се изяснява, а просто се случва.
„ Не знам по какъв начин да го опиша,не беше нищо грандиозно, само че беше доста същинско “, споделя Емили. Следващите дни двамата прекарват време дружно, до момента в който той към момента е в града. Но както постоянно се случва в пътуванията, времето е лимитирано.
„ Той трябваше да си тръгне още същия ден, само че остана още един, с цел да сме дружно “, споделя тя. И тъкмо в това малко удължение на времето се побира цялата активност на историята.
След това идва неизбежният моментраздялата. Без драматизъм, без обещания, без проекти. Само две направления, които се разминават. „ Знаеш, че това няма по какъв начин да продължи, само че все пак преживяваш всичко толкоз мощно “, споделя Емили.
И може би тъкмо в това е магията на тези „ мечтани дестинации “,не единствено местата, които виждаме, а хората, които срещаме в тях, даже и единствено за няколко дни, няколко диалога и една къса история, която остава вечно.
Източник: darik.bg
КОМЕНТАРИ