Новината, че стотици тол камери вече ще следят не само

Новината, че стотици тол камери към този момент ще наблюдават освен за винетки и тол такси, а и за превишена скорост, още веднъж раздели обществото. За едни това е нужната крачка против безумието по пътищата. За други – следващият метод страната да събира санкции. Трети пък акцентираха, че камерите даже могат да се окажат рискови за шофорите. Според тях внезапното прекъсване пред такава камера в опит да бъде избегната глоба може да докара до загуба на надзор, удар и тежко произшествие.

Проблемът не е в неналичието на камери, а в неналичието на отговорност

Истината е, че камерата е безпристрастна. Тя няма страсти, не се въздейства от самочувствието на лидера, от марката на автомобила му или от това дали някой се усеща над закона. Тя просто записва. Но камерата има един огромен минус – тя може да мери скоростта на автомобила, само че не може да мери неналичието на разсъдък. Защото казусът по българските пътища в никакъв случай не е бил единствено в неналичието на техника. А в оня миг, когато някой завърта ключа на автомобила и не помни, че зад кормилото не ръководи просто машина, а стотици килограми метал, които могат за секунди да се трансфорат в смъртоносно оръжие.

Ето за какво камерите не би трябвало да бъдат възприемани като зложелател на лидера, а като граница против безотговорността, те не санкционират рационалния водач, а единствено този, който има вяра, че разпоредбите са основани за другите. А такива у нас – бол. Проблемът в българското общество е в културата на придвижване, в чувството, че разпоредбите са за другите, че няколко километра повече не са рискови, в криворазбраната визия, че агресивното шофиране е знак за мощ. А в действителност е тъкмо противоположното. Демонстративното натискане на газта, рисковите маневри и желанието да покажеш предимство на пътя постоянно не са израз на убеденост, а на вътрешна неустановеност – опит човек да потвърди цената си посредством мощността на автомобила, вместо посредством личното си държание.

Пътят като огледало на обществото Тол камерите няма да решат сами казуса. Те няма да спрат човек, който кара пийнал. Няма да върнат детето, което е било блъснато на пешеходна пътека или е пътувало в автомобил, блъснат от тир. Няма да сложат завършек на черната статистика, зад която стои човек – майка, която чака детето си; дете, което в никакъв случай повече няма да прегърне родител; семейство, което ще чества празници с един празен стол.

Но могат да създадат нещо значимо – да покажат, че пътят към този момент не е място без правила. Защото същинската смяна няма да пристигна единствено от обектива на камерата. Тя би трябвало да стартира от метода, по който мислим.

Смразяващата статистика

През 2025 година в България още веднъж стотици фамилии заплатиха най-високата цена на пътя. Макар страната ни да регистрира известно усъвършенстване по отношение на предишни години, България продължава да бъде измежду страните в Европейския съюз с най-тежки индикатори във връзка с пътната смъртност.

Цифрите приказват безмилостно. По последните сравними европейски данни България е с към 74 починали на 1 милион поданици, до момента в който междинното равнище за Европейския съюз е към 44 починали на 1 милион поданици. Това значи, че рискът да загинеш на български път е доста по-висок от междинния за Европа.

За съпоставяне:

България – към 74 починали на 1 милион жители;
Гърция – към 64 починали на 1 милион жители;
Испания – към 35 починали на 1 милион жители;
Германия – към 33 починали на 1 милион жители;
Нидерландия – към 31 починали на 1 милион жители;
Дания – към 24 починали на 1 милион жители;
Англия – към 24 починали на 1 милион жители;
Швеция – към 20 починали на 1 милион поданици.

Между 74 и 20 не стои единствено разлика в пътната инфраструктура или автомобилния парк. Между тези цифри стоят разнообразни модели на държание, друго схващане за отговорността и друго отношение към човешкия живот.

България е близо четири пъти по-зле от Швеция – страната, която от години е международен образец с концепцията, че нито една човешка жертва на пътя не би трябвало да бъде одобрявана като неизбежна. Разликата с Англия също е показателна – страна с гъст трафик, голям брой коли и милиони ежедневни пътувания, само че с съвсем три пъти по-ниска смъртност по отношение на България.

Гърция също е забавен образец. Тя дълго време беше измежду проблематичните страни по пътна сигурност, само че през последните години стартира поредно да усъвършенства индикаторите си. Европейската комисия регистрира забележителен спад на жертвите там през 2025 година, което демонстрира, че смяната е допустима, когато контролът, глобите и културата на придвижване вървят дружно.

Но разликата сред нас и страните с по-безопасни пътища не е единствено в размера на санкциите. Разликата е в отношението. Защото там правилото не се възприема като ограничаване, което би трябвало да бъде надхитрено, а като безмълвен контракт сред хората, като заричане, че всеки ще пази живота на другия. Защото на пътя никой не е самичък. Всеки лидер е част от една невидима верига, в която една неточност може да прекъсне нечий живот вечно.

Глобата – наказване или просто стеснение?

Един от огромните проблеми у нас е, че за доста извършители санкцията към момента не се възприема като сериозна последица. Тя постоянно се приема като скучен разход, като цена за нарушаването, а не като предизвестие, че държанието им слага непознат живот в риск. В България да вземем за пример за превишена скорост в обитаемо място санкцията до 10 км/ч над ограничаването е към 10 евро; от 11 до 20 км/ч – към 25 евро; от 21 до 30 км/ч – към 50 евро; над 50 км/ч – 350 евро, като следват и спомагателни наказания.

За нахлуване в пешеходна зона с автомобил – 20 евро. За прекосяване на червен светофар – 75 евро. За потребление на мобилен телефон по време на шофиране – 25 евро. Непоставен защитен колан – 25 евро.

За съпоставяне, в Гърция методът през последните години е към доста по-сериозни последствия за рисковото държание на пътя. При част от тежките нарушавания глобите към този момент са в размер на 350 евро, а постоянно са съпроводени и от краткотрайно лишаване на свидетелството за ръководство. Такива наказания се ползват да вземем за пример при съществено превишаване на скоростта, непоставен колан и на пасажерите на задната седалка, потребление на мобилен телефон по време на шофиране и нарушавания, които основават непосреден риск за останалите участници в придвижването. Преминаването на червен светофар също се третира като едно от най-опасните нарушавания, тъй като не става дума просто за неспазване на предписание, а за основаване на обстановка, в която някой различен може да заплати цената на непознатото неблагоразумие.

Крайно време е да стане ясно, че когато нарушаването има алегорична цена, някои водачи го одобряват просто като стеснение, като дребна тягост. Когато обаче зад него стоят съществени наказания, загуба на права и действителни последствия, правилото към този момент не наподобява като ограничаване, а като граница, която пази живот. А човешкият живот няма цена. Затова и наказванията за държание, което може да го отнеме за секунди, не могат да бъдат алегорични!

Отговорността е най-важният пътен знак

Да, би трябвало да има по-високи санкции за тежките нарушавания. Трябва да има непрекъснат надзор. Трябва да има действителна отговорност. Но на първо място би трябвало да променим културата на придвижване. Да сме наясно, че всякога, когато завъртаме ключа, не потегля единствено автомобилът. Потегля и отговорността за живота – нашия, на хората до нас и на тези, които в никакъв случай не сме срещали.

И до момента в който не осъзнаем, че шофьорската брошура не е право да властваш над пътя, а заричане, че ще пазиш живота на другите, и до момента в който този обет не стане част от съзнанието ни, нито една камера няма да бъде задоволителна.

Камерите сами по себе си не печелят войната по пътищата. Но когато зад тях стоят действителен надзор, бързи процедури и същински наказания, те могат да избавят животи. Защото камерата може и да не промени характера на лидера, само че може да промени държанието му. А от време на време един в точния момент свален крайник от педала на газта е всичко, което дели живота от нещастието.

Снимки: Magnific