Училището би трябвало да бъде мястото, където децата учат, създават

Училището би трябвало да бъде мястото, където децата учат, основават другарства и откриват себе си. За доста възпитаници обаче то се трансформира в ежедневна биткане с уроците, а с подигравките, обидите и страха. Именно на тази тематика е отдаден диалогът с създателя, доктор и основател на наличие Тони, който искрено споделя за личната си история като жертва на учебен тормоз.

Още при започване на изявлението водещата акцентира, че казусът е доста по-дълбок от физическото принуждение.

„ Понякога две-три думи могат да ни наранят доста повече, в сравнение с един удар. “

Според Тони учебният тормоз към този момент е едно от най-сериозните провокации пред младежите.

„ Това е голям проблем. Смело мога да кажа, че е заболяването на XXI век. Все повече деца не намразват образованието, а средата, в която се намират, тъй като са обект на насмешки и тормоз. “

Историята му стартира през 2011 година, когато сбъдва една от най-големите си фантазии – да бъде признат в елитна езикова гимназия в Пазарджик. В книгата си „ Животът какъвто е “ той назовава тази глава „ Червеният килим “ – знак на пътя към фантазията, който скоро се трансформира в път на болката.

„ В началото аленият килим беше фантазия. След няколко седмици към този момент го виждах през сълзите си по пътя към учебно заведение. “

Най-тежкото, признава той, не е било образователното натоварване, а непрекъснатият боязън.

„ Не ме беше боязън, че ще получа двойка или че няма да схвана урока. Страхувах се от междучасието, какво ще ми кажат, по какъв начин ще ме унижат, какво ще намеря в телефона си след учебно заведение. “

С времето тормозът напуща класната стая и се придвижва в интернет.

„ Той към този момент нямаше място и време. Започваше заран, продължаваше в учебно заведение и вечерта ме чакаше още веднъж в обществените мрежи. “

Особено показателно е признанието му, че всичко стартира от на пръв взор нищожен миг.

„ Първото зрънце беше желанието ми да седнал съм на първия чин, с цел да слушам и да протоколирам урока. Оттам стартира един друг взор към мен, който последователно прерасна в нещо доста по-голямо. “

Разговорът ясно демонстрира, че учебният тормоз рядко стартира с огромен спор. Често той се заражда от видимо дребни обстановки, които остават без реакция, а с времето се трансформират в всекидневен душевен напън.

Историята на Тони е увещание, че зад всяко дете, което мълчи, може да стои борба, която никой не вижда. А най-важният урок е, че тормозът в никакъв случай не е „ детска смешка “. Думите оставят следи, от време на време по-дълбоки от физическите рани, а навременната поддръжка от родители, учители и съученици може да промени нечий живот.

Защото учебното заведение би трябвало да бъде място за познания, фантазии и другарства, не място, където страхът посреща децата още на прага.