Помните ли времето, когато чакахме по шест месеца за почивка

Помните ли времето, когато чакахме по шест месеца за отмора на морето? Подготовката беше епична! Шест месеца авансово се търсеха връзки, с цел да си уредим карта. Като всяко нещо в духа на положителните соц.-традиции и тук другарите биваха равни и по-равни. По-равните имаха джиджани станции на брега на морето към Варна и Златните. Но там беше за по-устойчивите приятели, които няма да се подлъжат по лукса и да решат, че на Запад е по-хубаво от у нас, тъй като там (на Северното ни Черноморие) имаше повече и хотели, и полякини, а от време на време дори и шведки. Затова там, при лукса, бяха разпределени почивните станции на дейните борци, писателите, художниците и публицистите. И на ченгетата. От всички чинове и рангове. По-простолюдието като нас се бореше за бунгало на юг – Китен, Приморско, Мичурин, Ахтопол. Там някъде. Далаверата на бунгалото беше в това, че можеш да си помъкнеш цялата посуда, заедно с портативния котлон и майка да готви от самото начало. Защото, като се изключи че картата беше скъпа, в стола беше гадно, а за ресторант пари нямаше. Тук стартира втората част на подготовката за почивката – наложително трябваше да се намерят пари назаем. Заплатата на баща беше 120 лева, а на мама – 220 лева Нейната се смяташе за “колосална ”. Но отново парите не стигаха за вноската за жилището (70 квадрата панелка в Люлин), заема за мебелите, който изплащахме и заема за колата, която също изплащахме (нищо че беше съвсем подарък от един наш по-възрастен родственик, професор, преподаващ в Техникума по електроника, тъй като другояче нямаше по какъв начин да се сдобием с скъпата записка “Оправи индивида! ” от верния човек за “Лада ” без ред, а се чакаше години), а и всичките ни ежедневни разноски, колкото и скромни да бяха те. Та… откакто се сдобиехме с карта – 6 месеца преди “почивката ”, месец по-рано се почваше звънене по другари за пари назаем. Седмица преди отпътуването почваше подготовката за самото пътешестване – да се постегне колата. Защото е Москвич 407, нали, на съответната преклонна възраст… Имаше галеното име “Танечка ” и майка ми споделяше, че е направена от ламарината на съветски танкове. Това беше формалната версия за пред света. За сред нас си, версията беше, че е направена от каски на немски бойци (но безшумно, да не чуят съседите и на открито това не се споделя, тъй като не бива). След като колата беше потегната, което означаваше, че татко ми беше прекарал цялото си свободно време пред, под, зад и към нея, както и вътре под капака й, омазан до уши, идваше моментът, в който ние ставаме в 4, с цел да натоварим и към 5 – 5.30 да тръгнем. И не си мислете, че пристигахме същия ден… Нееее…. Пътят до морето се вземаше с преспиване. Защото с изключение на, че беше 12 часа път с камили (буквално!), ние наложително преспивахме в Стара Загора, където е целият ми бащин жанр, с цел да разделим пътуването. Иначе то беше непостижимо, а и щяхме да забележим роднините и… да заредим празните каси от бирени бутилки, с цялостни. И да, другари, трябваха ни връзки, с цел да създадем това упражнение, ей Богу! Това е усетът на Загорка Ретро, в случай че желаете да знаете! През лятото, след изтерзаващо пътешестване и с връзки, можеш се сдобиеш с две каси бира (пълно за празно, другояче не ставаше даже и с връзки), с цел да ги изпиете по време на двуседмичната отмора в бунгалото “на Ахтопол ”. Бонусът от цялото упражнение бяха и две каси “Пепси кола ”. Защото по това време по някакво знамение на чудесата някой комунистически водач беше разрешил в Стара Загора да се създава и тази гадна капиталистическа напитка. Но заради обстоятелството, че тя се произвеждаше в града на липите, надлежно можеше да бъде открита само и единствено там. ОТНОВО С ВРЪЗКИ. На идващия ден вечерта успявахме да пристигнем до заветното бунгало на морето. Което наложително беше потънало в прахуляк и нечистотия и следваше главното му разчистване. А, да. Споменах ли, че си носехме чаршафи от у дома, тъй като хигиената на тези места не беше доста по какъв начин, м!? Как се побираше половината ни къща в Танечка, през погледа на днешното ми 40+ годишно аз, не се сещам. По-точно припомням се, явно, само че не го възприемам. Следват историите от плажа, където културата на всеобщия плажуващ означаваше закопаване на бутилки бира на плиткото в морето дружно с няколко дини, с цел да бъдат студени; обяд на лоен вестник; карти и табла. Крънкането на стотинки за семки беше главното детско занятие. А най-луксозният “снакс ” май си беше кукуруза. Който (да живей!) явно оцелява сполучливо в прехода, с цел да пребъде като онази непреходна връзка с непрежалимото минало – и в този момент го разнасят по плажа по същия метод идентично изглеждащи хора. Кукурузът и наложителната морска диария! И тогава, и в този момент – ешерихия коли си е една и съща – резултат от екскрементите в морето, които са безконечни, също като носталгията по соца. За да има щипка конспирация, наложително се появяваше някоя “леличка ” от по-луксозните другарски фамилии на родителите ми, която имаше долари и купуваше шоколадово яйце на детето си и дъвки Wrigley’s, а от време на време и по някой шоколадов бонбон във тип на монета, опакован със златно – знак на ултимативното благополучие. Този изцяло неосъществим за мен лукс ме докарваше до сълзи на обезсърчение и същинска детска тъга, които от своя страна докарваха родителите ми до обстановката, в която да се молят под сурдинка да закупят някой и различен $ от въпросната вуйна на черно, с цел да могат да ми угодят на лиготията. Към оня миг, това за тях означаваше, че би трябвало да банкрутират целия ни бюджет за почивката, поради едно ши*ано шоколадово яйце, да се унижат, с цел да се молят за въпросните долари и най-после, само че не последно място – да се изложат на риск, тъй като този вид търговия беше грубо незаконна и даже наказуема. До степен, че за един, два $ можеше да отидеш в пандиза или най-малкото – да останеш обикновен служител на 80 лева заплата доживот. [Необходимо конкретизиране за тези, които не знаят, тъй като не са били родени или за тези, които комфортно са не запомнили тъй като са #АзСъмБСП – долари имаха право да имат единствено тези, които могат да потвърдят, че са получавали законно възнаграждение в долари. Т.е. са работели в чужбина или са били в командировка, или… имат специфична записка, че имат право, бе. За всички останали това беше нелегално. Бел. авт.] Ако би трябвало да обобщя: в соц-а “на море ” означаваше на първо място свито сърце от самото начало поради лишенията, които тази отмора ни костваше преди, по време и след нея; два дни път, доста повръщане, най-малко една повреда на остарелия и разхлопан Москвич на пътя без ясна вероятност дали той въобще ще може да тръгне още веднъж и наложителната диария. Така че, другари, не! Няма усет на Загорка Ретро, нито на кренвирши, цялостни с тоалетна хартия и соя, вместо с месо. И сладоледа го пускаха като бананите и беше гнусен, тъй като не се правеше с яйца и мляко – бяха скъпи, а единствено с вода, захар и ванилия. Соц-а на море (и не само) има мирис на недостижима корекомска дъвка, малко пердах, че съм се разплакала от сърце, че не мога да я имам, тъй като съм капризна лигла и след това 5 минути благополучие до момента в който ароматът й почине, сдъвкан и след това изплют.